Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (17)

17

Когато повечето от жителите на града се завърнаха от отпуск и отново тръгнаха на работа, а учениците — на училище, изведнъж настъпи лято. То нахлу с пълна сила, пламтящо като любов на стари години. Градът бе сякаш залян от горещ прилив, който обаче не след дълго се отдръпна и във въздуха остана студеният лъх на есента, застанала пред прага.

Якоб Е. Хамре ми позвъни още на следващия ден.

— Реших да те изпреваря и пръв да ти се обадя — каза той.

— Я виж ти! — иронизирах аз.

— Получихме резултатите от аутопсията.

— И какво излиза от тях?

Той замълча за миг. После каза:

— Сърдечна слабост.

— Какво?

— Смъртта е настъпила вследствие сърдечна слабост. Съвсем просто и естествено за мъж на неговите години. Пък и ти сам знаеш на какви големи изпитания бе подложен организмът му през последните месеци. Лекарят каза, че всичко това може да се дължи и на нещастието, което му се случи и което до голяма степен разсипа здравето му. Той бе вече доста рухнал. Всъщност аз мисля, че…

— Да?

— … че смъртта бе за него избавление. Мъж като Ялмар Нюмарк трудно би живял като полуинвалид. По-добре, че всичко стана бързо.

— Да, разбира се. И така може да се гледа на случилото се.

— Аз поне така мисля.

— А останалите резултати?

Той бързо каза:

— Огледът продължава — после добави по-бавно, — но все още без особен резултат. Досега нищо не ни е подсказало, че случаят носи криминален характер.

— А мъжът, който е куцал?

— Видяла го е само домашната помощничка, но когато я разпитахме отново, тя вече не бе сигурна, че той наистина е куцал, вероятно така й се е сторило.

— Какво значи „Така й се е сторило?“ Ами картонената кутия, нима и нея не намерихте?

Гласът му прозвуча уморен:

— Не, Веум. Не я намерихме.

— Значи продължавате следствието?

— Да. Просто мислех, че това, което ти казах, може да те интересува и…

— Разбира се, Хамре. Благодаря ти, че се обади. Обаждането ти е вече регистрирано от другата страна на вратата към рая, в сивия шкаф с архивите, върху визитна картичка с твоето име.

— Дано е така, Веум.

Затворих телефона.

След една седмица прочетох във вестника известието за смъртта на Ялмар. По-семпло не можеше да бъде:

„Нашият стар другар

Ялмар Нюмарк

Почина внезапно на седемдесетгодишна възраст.

Приятели и другари“

Погребението щеше да се състои на следващия ден. Изрязах некролога и го оставих на бюрото си редом с другите хартии и документи, натрупани в хода на делата, с които се занимавах.

 

 

В деня на погребението на Ялмар Нюмарк лятото пак се върна. Небето си навлече сива риза, а въздухът бе наситен с тъжен аромат на късно лято. Всичко това подхождаше на повода, който ни бе събрал.

Чакълът по алеите между гробовете скърцаше под краката ми. Старите паметници се бяха килнали като възрастни хора, страдащи от болки в кръста. Буквите, издълбани по тях, изпращаха във вселената кратките си послания — едно име и две години — един жизнен път, изразен с няколко знака. Всичко и нищо — няколко букви и осем цифри. Всички унижения и всички радости. Всичката мъка и всичкият смях, които не могат да се издълбаят на камък, а са скрити зад имената и годините, в земята под наклонилите се в различни посоки надгробия, под посърналите цветя и обраслите с трева могилки.

Пред църквата чакаше малка групичка. Там бе и шефът на криминалния отдел, с когото не се познавах лично. Той имаше вид на висш чиновник и носеше очила с доста голям диоптър. Зърнах и Вадхайм, в чийто поглед се четеше много повече тъга, отколкото издаваше с външния си вид. Към нас се присъединиха и други полицейски служители, много от които вече бяха пенсионери. Якоб Е. Хамре пристигна тичешком в последния момент с развети поли на палтото си, с разрошена от резкия полъх на вятъра коса. Вътре в църквата, в бяло боядисания ковчег, ни чакаше Ялмар Нюмарк.

Влязохме в определеното време. Преброих единайсет души и нито една жена, а с изключение на Хамре и мен всички останали бяха на възраст над петдесетте.

Самият некролог показваше колко самотно бе живял Ялмар Нюмарк. В него не фигурираха нито семейство, нито едно конкретно име — само анонимният подпис „приятели и колеги“. Ковчегът беше украсен с венец от сдружението на полицаите и с два букета цветя. Единият бе от мен.

Свещеникът също прехвърляше петдесетте. Речта, която произнесе, бе шаблонна и безпристрастна. И ако на някого бе заседнала буца в гърлото, това в никакъв случай не се дължеше на неговото слово.

В заключение той хвърли върху ковчега няколко бучки пръст.

— От пръст си и пръст ще станеш…

Гробарите дръпнаха въжетата и ковчегът на Ялмар Нюмарк потъна към подземието, където щяха да го кремират, а прахта да оставят в урната, която след това щеше да заеме полагаемото й се място в гробищата. Той щеше да почива, докато мястото около него не отеснее и един ден не преместят гроба му другаде и името му в друг списък. Скалистите чукари щяха да бдят над съня му поне четвърт век, сняг и дъжд щяха да покриват земята над него, други хора щяха да умират и да се събират наоколо подобно на небесен хор, който се подготвя за пеене. Може би и аз щях да се присъединя към тях преди още да преместят гроба му. Ние не знаем нищо за смъртта, не знаем кога ще дойде, не знаем какво има подир нея. Един автомобил иззад ъгъла, една възглавница на пода… Такава е смъртта, загадъчна и непобедима, обрулваща като есенните хали; безспирна като вечния кръговрат на годишните времена.

Както става винаги, неколцина поспряха пред църквата да си побъбрят. Поздравих някои от старите колеги на Ялмар Нюмарк. Въпреки че не го бяха виждали отдавна, те бяха нажалени, че си е отишъл завинаги.

Отправих се към Хамре, който не пропусна да ми направи знак, че отново много бърза за някъде. Погледна ме недоволно, сякаш бях собствената му гузна съвест.

— А сега? Нещо ново? — попитах го аз.

Той процеди през стиснати, почти побелели устни:

— Не. Нямаме никакви основания да хвърляме тъй ценна работна сила в разследването на този случай, Веум. Досега нищо не ни подсказа, че характерът му е криминален. Просто нещастно съвпадение на обстоятелствата, и толкоз. Смъртта е настъпила вследствие сърдечна слабост. Нямаше признаци за удушване, извършено с възглавницата като средство за убийство. Двамата санитари носачи не могат да потвърдят, че са оставили вратата отворена, напротив, те твърде се колебаят… Онази картонена кутия… е, добре… — Той вдигна неопределено рамене. — Нюмарк може би и сам я е занесъл на друго място, преди да го блъсне колата. Ти нали каза, че е бил особено потиснат в деня, в който сте се видели в заведението. Много хора, изпаднали в депресия, се опитват да се отърват от миналото, захвърляйки го в кофата за боклук или в бумтящата печка…

— А какво ще кажеш за самото прегазване?

— Е, това е нещо друго. То си е престъпление. Водачът на автомобила бе длъжен да ни се обади за произшествието, дори и да е станало съвсем случайно.

— Значи това дело още не е приключило? — попитах аз и долових сарказма в собствения си глас.

— Не. Не е.

— И вие водите следствието както трябва, нали?

Той ме погледна отегчен:

— Слушай, Веум, честно казано, ти поне много добре знаеш с какви неща трябва да се справяме. Ние…

— Спести си наставническия тон, Хамре! Искам само да знам дали ще го доведете докрай, или не.

В очите му съзрях гневни пламъчета и той нервно прокара ръка през косата си.

— По дяволите, Веум. Ако изникне нещо ново, ще продължим работата. Но не сме в състояние сами да си създадем следи. Пък и доста време мина от това прегазване. В самото начало направихме всичко, което бе по силите ни. Тогава следите бяха пресни, а на свидетелите можеше да се вярва. Чрез печата и телевизията помолихме всички, които са видели нещо, да имат добрината и гражданското съзнание да се обадят в полицията. Никой не се отзова. А автомобилът беше краден. Вътре в него не намерихме никакви отпечатъци от пръсти. Не съществуват дори най-нищожни поводи да се заподозре който и да било. Престъпникът, той или тя, са, буквално казано, невидими.

— Невидими? — повторих аз.

Към нас се приближаваха Вадхайм и шефът на криминалния отдел. Казах замислено и съвсем тихо, така че само Хамре да ме чуе:

— Те сякаш са се завърнали обратно в онова минало, от което са дошли…

Хамре ми хвърли скептичен поглед, Вадхайм и шефът на „криминалния“ се спряха. През дебелите стъкла на очилата си шефът се взираше в мен. Тъмната му коса бе заресана назад и откриваше високо изпъкнало чело. Той ми протегна ръка и се представи. Направих същото.

— Слушал съм за вас, Веум — каза.

Но от израза на лицето му не съдех, че това, което бе слушал за мен, е било приятно, така че не се впуснахме в разговор на тази тема.

— Бях близък приятел на Ялмар Нюмарк — продумах.

— О, били сте негов приятел? — този път шефът на „криминалния“ ме погледна по-топло.

— Разбрах, че сте прекратили следствието.

— Прекратили, та прекратили! Вие сам знаете, че следствие, свързано със смъртен случай, никога не се прекратява, Веум. Ако на повърхността изплува нещо ново, то…

— Нещо ново? Какво по-точно? Още нечий труп?

— Е, е… — Зад стъклата на очилата му проблеснаха насмешливи пламъчета. — Това е вече прекалено.

„Приятелите и колегите“ на Ялмар Нюмарк, както бе подписан некрологът, вече напускаха тясното площадче пред църквата. Присъствието на тримата полицейски следователи ме изнервяше, имах чувството, че съм хлапак, захванал се да води теологически диспут с трима епископи. Тръгнахме към изхода. Успоредно с Улрикен се издигаха стълбовете на новата въжена линия, която най-сетне отново бе пусната в действие след нещастния случай от 1974 година. За съжаление обаче никой не желаеше да ползва този лифт, тъй като билетите бяха скъпи и струваха колкото тези за цирка, та компанията, която го притежаваше, бе застрашена от фалит.

Пред портала навън Вадхайм ме попита дали не искам да ме закара до града. Благодарих и отказах под предлог, че предпочитам да подишам чист въздух.

Вадхайм и шефът на криминалния отдел ми кимнаха дружески за довиждане, докато Хамре измърмори нещо неразбираемо за раздяла и подкара автомобила, в който се настаниха и те.

Поех нагоре през Ощаволен, после се спуснах по Калфарет. Задуха вятър и във въздуха се носеше влажният дъх на предстоящ дъждец. В районите, край които минавах, хората живееха в големи, уединени вили, толкова големи и непрактични, че сигурно се чувстваха в тях като в хамбари. А Ялмар Нюмарк бе живял другаде, в тясна стаичка с безцветни тапети, на най-горния етаж в неизмазана стара кооперация. И там беше умрял.

Но от естествена смърт или?…

Докато крачех по тротоара на Калведалсвайен срещу пивоварната „Ханса“ и съзерцавах прехласващия изглед към Стуре Люнгегорсван и още по-нататък — към планините, заобикалящи града откъм другата му страна, аз се зарекох, че каквото и да стане, ще разкрия истината за смъртта на Ялмар Нюмарк.

Че ще разбуля мистерията.

Заклех се да разбера дали Ялмар Нюмарк е бил сполетян от естествена смърт, пък ако ще и да се върна с двайсет или трийсет години в миналото, за да намеря неговия убиец.

Дъждът ме застигна долу, до някогашната градска порта, и ме намокри тъй, сякаш някоя ядосана перачка ме бе заляла с мръсна вода нейде отгоре, от някакво корито над облаците.