Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (35)

35

Тъмата обгърна и големите вили, в които запалиха осветлението. Прозорците искряха насред градините, чиято влажна земя се спотайваше под есенно-жълтата трева. Щом слънцето се скри, веднага бе станало студено.

Този път паркирах на голямо разстояние в най-горната пресечка и отидох пеша до къщата на брата на Хагбарт Хеле. Вървях покрай живия плет, за да не ме забележат отвътре.

Храстите на живия плет, който отделяше градината от пътя, бяха гъсти и бодливи. Кованата порта бе здраво захваната към две солидни колони от естествен камък, които се издигаха в самия жив плет.

Приклекнах и огледах внимателно портата. Въпреки табелката нямаше и следа от куче. Внимателно огледах да не би към портата да е включена алармена инсталация, но не открих нищо подобно. Въпреки това не се усещах в безопасност.

Минах покрай портата и продължих по протежение на живия плет. Съседната вила беше по-открита, с ниска ограда, зад която цъфтяха розови храсти. Живият плет на притежателя на някогашната фабрика Хелебюст ограждаше цялото му имение. Огледах се добре, прескочих оградата и отново тръгнах край живия плет нагоре, покрай задната част на гаража.

Живият плет бе все така гъст. Зад имението теренът постепенно се спускаше надолу към старата железопътна линия, която вече не бе в употреба. На едно място земята беше хлътнала, сякаш издълбана от изсъхнал вече ручей. Именно там, под живия плет се образуваше дупка.

Огледах се. Изумителна тишина. Горе на небето, зад разкъсаните облаци, звездите бяха пробили дупки в черния свод. Льовстакен изпъваше профила си на запад, а иззад билото на планината се показа тъмният силует на самолет, който се готвеше да кацне на Фресланд. Спускаше се безшумно и имах чувството, че го гледам на картина.

Клекнах на „четири крака“, изпънах врат, притиснах се към земята и пропълзях под живия плет. Така се намерих на територията на имението. Спрях се неподвижен, прегърбен и се вслушах.

От къщата идваха слаби звуци. Намираше се зад няколко овощни дървета и малка площадка, на която се очертаваха маса, плетени столове и… Не ме посрещна никакво озъбено куче, нито пък чух свиреп лай, който да предупреждава, че във вилата се е вмъкнал непознат човек.

Тръгнах полуприведен към къщата и стигнах до едната от страничните алеи. Над мен се издигаше кат с три прозореца. Двата бяха напълно тъмни, а от третия струеше топла, мъждукаща светлина като от лагерен огън. Този прозорец бе най-близо до лицевата страна на къщата и по всяка вероятност принадлежеше на хола.

Прозорецът бе на височина, по-голяма от човешки ръст, минах под него и завих към ъгъла. Погледнах предпазливо, показвайки главата си. Балконът беше осветен, почти окъпан в светлината, която нахлуваше през големите прозорци на една плъзгаща се, подвижна стена с врата, от която се излизаше направо в градината.

Към балкона водеше наклон, засаден с цветя в декоративна леха, пълна с обли камъни. Надигнах главата си още повече и забелязах, че плътните кафяви плюшени завеси са дръпнати и закриват част от прозорците. Имах възможност да се приближа към тях. Тръгнах внимателно през алпинеума. Избягвах да стъпвам по камъни и съвсем не се притеснявах, че смачках няколко цветенца.

Спрях чак на терасата, дишайки с отворена уста. Правилно бях отчел, че завесите ще ме прикрият. Никой не извика по мен. Чувах обаче гласове зад стъклото: монотонни, неоформени, а думите — неразбираеми. Големите прозорци бяха с двойни термопанови стъкла, които изолираха звуците и от двете си страни.

Отидох до самия прозорец и внимателно се придвижих до мястото, което не се закриваше от завесите. Промъквах се бавно, сантиметър след сантиметър, държах главата си назад, а тялото колкото е възможно по-близко до прозореца.

Дойдох до ръба на завесата. Извъртайки главата си, можех да гледам косо в стаята.

Осветлението бе приглушено. Единствените осветителни тела в стаята бяха няколко дискретно поставени настолни лампи. На голямата маса за хранене стоеше свещник със седем поставки, на които бяха закрепени дълги бели свещи. Пламъчетата на свещите се отразяваха, мъждукайки, в тесните и високи облегалки на празните столове.

Надникнах още по-навътре.

Там светлината беше по-силна, червено-златиста. Видях бяла камина. Пред нея бяха наредени кресла с високи облегалки. Имаше и ниска масичка, поставена пред голямо канапе. Цялата гарнитура бе тапицирана с плат в топъл червено-кафяв цвят. На ниската маса стоеше поднос за лед и бутилки с газирани напитки, отразяващи танцуващата светлина. Имаше и богат избор на най-скъпи коняци. Около масата, осветени от пламъците на камината, седяха шестима души.

Познавах единия от тях. С изправен гръб и с чист профил, обърнат към топлината на камината, седеше Карстен Вииг и се вслушваше в разговора. Най-близко до него седеше една жена, красива, както изглеждат повечето жени, осветени от танцуващи пламъци, но с големи очила и доста замръзнала усмивка на полуотворените устни. В ъгъла седяха две други жени и разговаряха задълбочено само помежду си. Едната бе в края на шейсетте, с побеляла коса. Втората — значително по-млада, с хубав загар на лицето и светла коса.

Единият от двамата възрастни мъже в стаята беше пълен, леко подпухнал тип със зачервено бузесто лице и жълтеникавобяла, оредяла коса, грижливо и гладко сресана от едната към другата страна на темето му. Другият беше Хагбарт Хеле.

Острият профил на Хагбарт Хеле се очертаваше на белия фон на стената. Не бих го познал, ако не бях го видял на неясните фотографии, които ми показа Уве Хаугланд.

Слабото му и жилесто лице имаше нещо общо с главата на хищна птица, жестокостта, която излъчваше, се подчертаваше от големия орлов нос, горящите очи и твърдия израз на стиснатите устни и острата брадичка. Явно бе от хората, които винаги се намират на пост, винаги нарушават правилата и винаги се борят за печалба. Кожата му бе загоряла, но бръчките върху нея се очертаваха ясно и той изглеждаше по-стар, отколкото си го бях представял. Сякаш в този момент за пръв път осъзнах, че Хагбарт Хеле е всъщност един застаряващ мъж на седемдесет години. Гонитбата на кариерата и успехите го бяха закалили достатъчно, но той не бе в състояние да подкупи и времето. Годините преследват всички ни, и бедни, и богати.

Вниманието ми бе привлечено от още едно живо същество, което се намираше вътре. Точно пред камината един голям черен доберман-пинчер изведнъж вдигна глава и наостри уши. Дали бе чул как тупти сърцето ми? Или бе подушил внезапно нещо чуждо, нещо, което не трябва да се намира там?

Въпреки всичко не заплашителната стойка на кучето ме накара да притая дъх.

От Хагбарт Хеле ме деляха само един стъклен прозорец и една плъзгаща се врата, но въпреки това изведнъж прозрях, че всичко е безполезно. Стъклото между нас бе само символична преграда, която спокойно можеше да бъде и от бетон.

Мъжете вътре, с шитите си по поръчка костюми, със скъпите си питиета, с махагоновите си мебели, със сребърните свещници, с хилядите тонове стока, които имаха в тихите пристанища от тропиците до Аляска, с банковите си сметки в Швейцария, с разкошните си вили на Сейшелските острови и пълните с орхидеи градини в домовете им в Карибия — тези мъже се намираха далеч извън моя обсег.

Хората като Шауер-Юхан, Изгорелия, Великана Улсен и подобните им биват натиквани зад решетката веднага щом си позволят да откраднат една или две бутилки бира. Хората от сорта на Хагбарт Хеле имат право да унищожават фабрики, да извършват операции, които обикновените хора наричат мошеничество, ако, разбира се, научат за тях, позволяват си да превеждат големи доходи в невидими инвестиции под многочислени псевдоними на безчислени дъщерни фирми из целия свят и да живеят охолно пред пламтящи камини, далеч от ежедневния шум и хаос, далеч от всички грижи. Те притежават силата, която им дават парите, и е нужен нов обществен ред, нова социална система, за да бъдат разобличени и наказани.

Единственият шанс да ги хване човек натясно е представянето на твърди, конкретни доказателства против тях. Аз нямах такива. Нямах дори хипотеза.

Погледнах с мъка към Хагбарт Хеле, помислих си за всички въпроси, които бих му задал, които може би щяха да го провокират да се издаде, преди кучето пазач да е скочило към гърлото ми. Но вътрешно в себе си бях убеден, че и това ще е безнадеждно. Измъкнал се ловко от тинята, Хагбарт Хеле и сега се бе отпуснал над големи и тихи дълбочини, управлявал беше международни срещи на бизнесмени и боеспособни колеги… Не се оставяше да го провокират. Седеше защитен там, вътре, в хубавото кресло, с чаша разредено уиски в ръката и с напрегната усмивка. Той бе постигнал целта си. Намираше се откъм защитената страна.

Брат му беше от по-друг тип. Ингвар Хелебюст принадлежеше към обикновените местни капиталисти без видими амбиции. По външността му човек можеше да го вземе за чиновник от службата за събиране на данъци, но така или иначе, той ръководеше средна по големина фирма и съдейки по дома му, предприятието за трикотажни изделия се развиваше добре. Все пак разликата между него и Хагбарт Хеле можеше да се изчислява в светлинни години. Това бе разлика между провинция и метропол, между юношески клуб и мафия.

А може би все пак ме спираше кучето? То продължаваше да държи главата си изопната на силния врат с черни и кафяви петна. Имаше силни челюсти и остри зъби. Беше ловец и убиец по природа. Нямах желание да се надбягвам с него навън, в есенния мрак.

Хвърлих последен поглед към Хагбарт Хеле. После се отлепих мълчаливо от прозореца, слязох бавно между облите камъни на декоративната леха, пропълзях тихо покрай алеята, градинските мебели, кривите овошки и се мушнах отново под живия плет.

В нощта се пъхнах като в тъмен чувал. Вече не знаех какво да предприема.