Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (1)

1

С Ялмар Нюмарк се запознах в заведението, където свикнах да се отбивам в онази зима, когато Сулвай ме напусна.

Направил ми бе впечатление още преди запознанството ни. Имаше волево лице, характерен орлов нос, тъмни и живи очи, дълбоко хлътнали в кухините, енергична челюст. Прецених, че е на около седемдесет години. Косата му бе почти побеляла и заресана назад така, че се откриваха дълбоките бръчки, прорязали челото. Имаше навика да седи с вестник, навит на руло в едната си ръка, макар че рядко го виждах да чете. Най-често използваше вестника, за да подчертава важните моменти в разговора, удряйки с него по масата.

Тялото му бе силно развито и това го правеше да наглежда набит, въпреки че бе висок поне метър и осемдесет. Коремът му не бе отпуснат, а стегнат като при повечето възрастни, но силни мъже, с очертани през дрехата мускули. В заведението седеше най-често сам, обикновено на една или две маси разстояние от мен, но от време на време си имаше компания. Случваше се да се срещнем на изхода и не след дълго усетих, че и той е започнал да ме забелязва. Погледът му бе изпълнен с ироничен блясък и веднъж, когато отново се сблъскахме на вратата, той ми подхвърли мимоходом:

— Пак на чашка, а? — И отмина, преди да му отговоря.

Заведението се намираше съвсем близко до моята кантора, та прескачах там почти всеки следобед през седмицата. За своето съществуване то сигнализираше още от входа си, белязан с типичния за подобни заведения вид. По всяко време на деня там се кандилкаше по някой сръбнал клиент. На пийналите гости на заведението неговият портиер оказваше любезна помощ. Той им показваше посоката, в която трябваше да си тръгнат, или ги придържаше, докато дойдеше такси, извънредно необходимо за повечето от тях.

Зад входната врата имаше друга, остъклена, която водеше към щанд за цигари, придаващ на заведението почти европейски облик. Ала единственото полезно нещо, което човек можеше да свърши там, бе да предаде попълнените си фишове за тотото малко преди последния срок — пет часа в сряда, да си спести отиването до тото пункта, а следователно и неизбежното прогизване в дъжда.

Миризмата на бира и цигарен дим подчертаваше мъжката атмосфера, царяща на подобни места. Клиентите пиеха бира, често в доста големи количества. Лицата на повечето бяха сурови и мрачни, на някои от възрастта, а на други от погълнатия алкохол. В заведението се събираха стари докери и разговаряха за онези времена, когато по-голямата част от работата на пристанището се извършваше с голи ръце. След работа идваха и продавачи на риба от пазара с едри червени юмруци, със засъхнали пръски кръв в гънките на кожата. Тук се заседяваха и пенсионирани заводски работници, облечени в груби едноцветни ризи, закопчани догоре — те кашляха ужасно и болезнено в пяната, захлупила бирените чаши, пресушаваха ги, удряха с пестници по масата и искаха още. Можеше да се види и по някой дребен чиновник с оредяла коса, с бяла риза и червена вратовръзка, внимателно разгръщащ следобедния вестник, сведен над халбата бира, отново отложил с половин час връщането си у дома при жената.

Откъм крайбрежието тук идваха и млади, бъбриви мъже — главно в ранните следобедни часове, когато другите заведения все още бяха затворени. Те се настаняваха край някоя гостоприемна маса, на която хвърляха и последните си банкноти, звънтейки с чаши, вдигнати до разгорещените им потни лица. След някой и друг час запълзяваха на четири крака през вратата, енергично подпомагани от портиера, а в случай че започваха да буйстват — и от един или двама келнери. Няколкото жени — редовни посетителки тук, повечето от които над петдесетте, винаги намираха свободни маси и много познати. Те пиеха бира в по-малки чаши и седяха до късна вечер, без въобще да свалят палтата си, разкопчаваха ги едва когато ставаше много топло, откривайки едрите си гърди, напиращи през сините пуловери от ангорска вълна, модел отпреди двайсет години.

През пожълтелите от никотина пердета на прозорците, които гледаха на север, се процеждаше следобедната светлина, а на стената между тях бяха накачени кафеникави керамични барелефи. В дъното на заведението, зад тезгяха, върху голям стенопис в лазурносиня тоналност, бе изобразено напрегнатото оживление на пристанището — силни ръце товареха тежки бъчви на тъмни корабни бордове. Достоверността на картината помагаше на повечето от посетителите тук да се чувстват съвсем като у дома си.

Масите бяха застлани с пъстри покривки, които първоначално създаваха впечатлението, че са подредени по абсолютно един и същ начин. Тази илюзия се разсейваше след малко по-дълъг престой в заведението. Поради капризите на случайността по покривките се разливаше доста бира и се ръсеше немалко цигарена пепел, та често ги сменяха. Келнерите сновяха между масите, облечени в тъмночервени ливреи, ловко разпределяха грамадните чаши между отделните посетители и бързо сменяха покривките с похватност, на която всеки би завидял.

Сервираха най-обикновени гозби, без специални подправки и гарнитура, като изключим магданоза или навития на руло лист маруля, но храната бе иначе обилна и вкусна, засищаше, без да натежава в стомаха. Случваше ми се и да обядвам тук, но най-често изпивах чаша-две бира. Преди това си купувах вестници от щанда за цигари, сядах на някоя от по-малките маси край стената и така прекарвах времето си.

Тъй, подобно на бразди, оставяни от весла, се нижеха три-четири от следобедите ми през седмицата. Минутите сякаш капят по повърхността на вода, а ти се спираш от време на време през годините само за да констатираш, че времето лети така, както летят пред очите ти заглавията на пръснатите пред теб вестници, на новините от вчера, които днес са на път да се превърнат в история.

След няколко месеца много от постоянните посетители на заведението ми кимаха като на добър познат, а един ден, в края на април, завързах разговор с Ялмар Нюмарк.