Гюнар Столесен
Нощем вълците са черни (3)

3

По онова време водех съвсем редовен живот. Пет дни седмично киснех в кантората си. Изпълнявах поръчки на една застрахователна компания и работата, която извършвах за нея, ми осигуряваше достатъчно средства, за да мога да държа главата си над водата, поне докато дъното бе плитко. Три-четири пъти седмично се отбивах в заведението и там най-често седях на приказки с Ялмар Нюмарк. През останалите дни си устройвах кросове на дълги разстояния през пресечени местности или по асфалт, в дъжд и лапавица.

Към чашите бира, които изпивах в заведението, аз прибавях у дома и по няколко глътки от шишето с водка, но тежките кросове поддържаха равновесието в организма ми, та ако наистина се износвах, това ставаше все пак твърде бавно.

През почивните дни на всяка втора седмица ми гостуваше Томас — вече десетгодишен, — гледаше ме с умни и сериозни очи и ми разказваше за футболни мачове, които бях пропуснал, за книги, които не бях прочел. Бракът ми с Беате бавно се превръщаше в далечен спомен, подобно на спомените за местата, където бях прекарал детството си. Преди да срещна Ялмар Нюмарк, най-голямото събитие за мен бе новата помощничка на зъболекаря, чийто кабинет се намираше до кантората ми. Само подир няколко седмици тя започна да ми се усмихва, когато се разминавахме по коридора.

Лятото настъпи внезапно в началото на май. Жегата притисна града. Хората бършеха потта от зачервените си лица и отново копнееха за студените дни. Мечтата им се сбъдна. Лятото свърши към седемнайсети май и небето пак се навъси. Не минаха и няколко дни, когато на всички ни се струваше, че слънце сякаш никога не е имало и вече никога не ще има.

През един от тези дни, когато небето бе надвиснало над града като мокро вълнено одеяло, в кантората ми позвъни мъж, който не пожела да каже името си.

— Всякакъв род поръчки ли приемате, Веум? — попита той.

— Зависи — отвърнах.

— А какви не приемате?

Бях доста уморен и отсякох!

— Кажете, с какво бих могъл да ви бъда полезен?

— Струва ми се… Моята жена ми изневерява.

Не му отговорих. На другата страна на залива личаха очертанията на старата шхуна „Министър Лемкул“, начоголена от туристи. Напомняше препариран лебед, пълен с насекоми.

— Необходимо ми е… Искам непременно да бъда сигурен в… — нижеше гласът в телефонната слушалка.

— В какво?… — попитах разсеяно.

— В това, че тя ми изневерява! Моята жена.

— Това е от тези работи, с които не се занимавам.

За миг настъпи тишина. След това гласът му прозвуча заплашително:

— Защо, по дяволите, не ми казахте това веднага! — Овладя се все пак и попита по-спокойно. — Имате си принципи, така ли?

Бях принуден да се усмихна.

— Да, имам си.

— Тогава ще позвъня на другото детективско бюро.

— Направете го. Там сигурно не страдат от такива неща.

— От какви?

— От принципи.

— Хъ… — Той прекрати разговора и затвори. Продължавах да седя, стиснал слушалката в ръката си. Чак след като я поставих на вилката, ме прониза мисълта, че това обаждане бе един вид заплаха, каквато дотогава никой не ми бе отправял.

Този ден затворих рано и отидох направо в заведението. Ялмар Нюмарк бе вече вътре и веднага щом влязох, ми направи знак да ида на неговата маса. Беше сам.

Тези три-четири седмици, откакто се бяхме запознали, изминаха много бързо, а вече ни се струваше, че сме приятели от години.

Обсъждахме какви ли не неща и без да бяхме станали съвсем откровени един с друг, разговорът ни вървеше леко.

Често разговаряхме и за стари криминални случаи, разкрити и неразкрити, но най-вече засягахме въпроси, каквито могат да вълнуват двама мъже с трийсет години разлика във възрастта си.

На няколко пъти той ставаше напълно сериозен. Веднъж ме попита:

— Кога всъщност си роден, Веум?

— През четирийсет и втора.

— В такъв случай не помниш нищо от войната?

— Не много.

Той дълго не помръдна, мълчаливо впил мрачен поглед пред себе си.

— Слушай, Веум, наименованието „Пофугл“ говори ли ти нещо?

Поклатих отрицателно глава.

Той поде:

— Фабриката за бои на акционерното дружество „Пофугл“ се намираше на булевард Фьосангервайен. През 1953-а там избухна голям пожар, предизвикан от експлозия. Изгоря цялата фабрика и много хора загинаха.

— Нещастен случай?

— Така твърдяха. Участвах в разследването. Беше изключително трудна работа.

Същата вечер, малко по-късно, Нюмарк внезапно каза:

— Има случаи в нашата следователска практика, които така те поглъщат, че мисълта за тях никога не те оставя. — Той удари с вестника си по ръба на масата: — Никога!

Интуитивно почувствах връзката между онова събитие и отношението му към него. Той сякаш искаше да ми довери една кръстословица, която още не бе решил.

Много често, когато разговаряхме, в очите му блестяха доброжелателни пламъчета, а гласът му бе наситен с лек хумор.

— Веум — казваше той, — истина е, че престъпленията, за които говорим тук, са доста трагични, но, по дяволите, Веум, това все пак е история, само история.

Сега обаче пламъчетата в очите му угаснаха, той стана извънредно сериозен и аз разбрах, че има предвид нещо съвсем друго.

Нещо, което още не се бе превърнало в история, което продължаваше да живее ако не за другите, то във всеки случай за него.

И като че искаше да го сподели с мен, макар да не бе решил окончателно дали да го стори.

— Знаеш ли какво е Ротеифтен, Веум?

Поклатих отрицателно глава.

— Ротеифтен?

— Така го наричаха. През войната.

— Слушай… Това има ли нещо общо с „Пофугл“?

Не ми отговори. Само ми хвърли мрачен, непроницаем поглед. След известна пауза вече разказваше за друго.

В този майски ден той бе доста нервен. Пиеше по-бързо от обикновено, много повече от мен. Говореше трескаво за някакъв пожар и въпреки че през сезона наистина не липсваха причини за безпокойство от такава опасност, в думите му долових някакво предзнаменование.

— О, чувствам се стар, Веум! — избухна внезапно.

— Е, е… Имаме още доста живот пред нас.

— Слабея, не ми остава много.

— Престани! Разбира се, че още дълго ще живееш. Здрав си, силен си и…

— Годините минават, Веум, а вълкът ни дебне.

— Вълкът?

— Времето, Веум. Времето обикаля безшумно из улиците и точи зъби подире ти. Един ден те захапва, а не след дълго скача към гръкляна ти. И тогава си свършен. Задраскан от списъка на живите.

Казах внимателно:

— Може би ще ни запишат на друго място?

Той остави вестника и удари с двата си пестника така тежко по масата, че бирената халба подскочи между тях.

— Не вярвам в това — процеди мрачно.

Огледах се. Ситният дъжд отвън навяваше в заведението мрачно есенно настроение. Осветлението вътре никога не бе особено силно и лицата на хората около нас зееха като отворени рани. Потъмнелите им от болезнена самота очи излъчваха отчужденост, устата, оставящи слюнки по чашите, ломотеха безсмислени слова, а времето течеше — коварно и безпощадно. Порази ме пресъздадената от него вярна, почти художествена картина, сякаш оживяла пред мен: космат вълк с остри зъби, свиреп хищник единак, спътник на смъртта. Кръвожаден звяр, чийто лов не секва. В града той се чувства у дома си, бродейки по очакващите ни навън улици. Отдавна бяха изтребили вълците в горите и долините. Но звярът продължава да дебне жертвите си в града, покрай асфалтираните улици, притулен до проблясващите основи на мостовете и до зеещите отвори на отходните канали — там ловува той, вълкът, времето. И дали не е все едно дали сме вътре или навън?

Погледнах Ялмар Нюмарк. Едро изсеченото му лице бе сурово и затворено. Помътнелите му очи гледаха някъде надалеч, надалеч. Той седеше изправен до ръба на масата, с леко наклонена назад глава и с поглед, зареян над главата ми. В едната си ръка стискаше навития вестник, другата бе отпуснал до бирената халба.

— Защо не ми разкажеш за „Пофугл“? — подканих го аз.

Въпросът ми го върна отново към действителността.

— Това пък защо? — попита недоверчиво.

Направих неопределено движение:

— Интересно ми е.

Той ме погледна мрачно. После лицето му сякаш изведнъж се проясни.

— Прощавай, днес не съм на себе си. — Огледа се. — Обстановката тук ми действа на нервите. Я да идем у дома при мен. Там съм скътал и една бутилчица. Ще ти разкажа всичко.

Допихме чашите си и станахме. Дъждът навън нахлуваше като че на приливи откъм морето и струите му шибаха лицата ни: дълги, лепкави струи, които сякаш се забиваха в косата, в кожата на главата и в дрехите, внушавайки чувство за прогизналост и печал. Горе по планинските склонове дърветата се олюляваха раззеленени и бременни. В градините покрай пътя към планината първите бледи люлякови цветове се бяха вкопчили здраво в клоните на храстите подобно на задрямали синьо-бели прилепи. Но тежкият им наситен лъх не стигаше до нас, тъй като бяхме застанали под дъжда, на обветрения тротоар до пустинния кей. Не издържах и се огледах — за вълка.

Никъде не го зърнах, но прокарах ли ръка по лицето си, усещах белезите, които ми бе оставил с ноктите си.

За пръв път аз и Ялмар Нюмарк излязохме заедно от заведението.