Метаданни
Данни
- Серия
- Варг Веум (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Din, Til Doden, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Петър Драшков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гюнар Столесен. Докато смъртта ни раздели. Нощем вълците са черни
Норвежка. Първо издание
ИК „Народна култура“, София, 1986
Редактор: Вера Ганчева
Коректор: Евгения Джамбазова. Людмила Стефанова
История
- — Добавяне
5
Роар ме посрещна на ъгъла, където го бях оставил. Гледаше ме с очи, широко отворени и пълни с учудване. Скочих от велосипеда и двамата тръгнахме обратно към неговия блок.
Момчето се обади:
— Какво… какво направи?
— Просто го взех.
Сякаш това бе най-лесното нещо на света.
Не й бе нужно дори да отвори уста, веднага разбрах що за птица е. Тичаше към нас с лекотата на девойка, тъмната коса обграждаше лицето й като рамка и от уплахата изглеждаше тъй, сякаш има три очи — третото око беше всъщност отворената уста. Сини кадифени джинси, плътно прилепнало бяло поло и шушляково яке в червено и синьо, което не бе успяла да закопчее.
— Роар! — провикна се тя от петдесетметрово разстояние. — Къде беше?
Сграбчи сина си за раменете и се взря така навътре в очите му, като че там щеше да види картата на местността, където е бил. Косата й, непослушно къдрава, бе високо подстригана на тила. Тил, бял и нежен, от тези, които те карат да плачеш без сълзи и ти напомнят за всички лебеди, които някога, през детските години, си наблюдавал в Нюгордския парк и които будят у теб дълбоко съжаление, че сам не си намерил такъв нежен женски тил, притиснат към който да поплачеш. В моя случай аз вече загубих тази възможност. Накратко, това бе женски тил от онези, които предизвикват много чувства и размисли.
— Мамо — поде Роар. — Това е… Знаеш ли, Джокер и те… взеха велосипеда ми… и аз тръгнах…
Тя ме измери с леден поглед и каза с глас, който би ми подействал много приятно на плажа през лятото при трийсетградусова жега:
— Кой сте вие? — И пак на Роар: — Този да не ти е направил нещо?
— Да ми е направил нещо! — Той удивено я погледна.
Майка му го разтърси:
— Отговаряй, чуваш ли, отговаряй!
И пак ме погледна с очи, в които вече бликаха сълзи:
— Кой сте вие? Само да сте посмели да го докоснете… аз ще ви убия!
По лицето й бяха избили червени петна, а нослето й лъщеше от пот. Очите й, тъмносини, искряха като пламъчета.
Казах:
— Името ми е Веум, госпожо, и нищо не съм…
Роар ме прекъсна. Сега в неговите очи блестяха сълзи:
— Той нищо не е… та той ми помогна, взе ми обратно велосипеда. Той го взе от горе, от хижата на Джокер и другите, така че той не… а ти…
Сълзите се стичаха по бузите му, а майка му го гледаше безпомощно. После го прегърна и прошепна нещо в ухото му.
Озърнах се. Почти се бе стъмнило и много прозорци вече светеха. Минаваха автомобили, изморени мъже сливаха сгърбени от колите си и тръгваха, забили поглед в земята, към входовете и асансьорите, нагоре към жените и вечерята на двайсет метра над повърхността на земята, двайсет метра по-близо до космоса, и на един работен ден по-близо до вечността. На тротоара пред блока, в който живееха, в момента се разиграваше малка семейна драма, ала никой от тях не погледна насам, никой не забеляза младата жена и малкото момче, както и не толкова младия мъж и чисто новия велосипед. Все едно, че се намирахме нейде в безлюдната Сахара.
Тя ми хвърли поглед над раменете на момчето и сега изглеждаше едва ли не на двайсет години, съвсем млада. Устата й имаше меките очертания на момиченце, което не получава исканото бонбонче, но пухкави и чувствени, устните не оставяха съмнение в това, че то ще изпълни онова, което си е наумило един ден, щом порасне. Тъмносините очи също се бяха смекчили и цветът им напомняше цветя, които така и не си откъснал, а после цял живот си съжалявал за това.
Тя каза:
— Извинявайте. Така се изплаших. Той… той никога не е отсъствал толкова дълго от къщи. Аз, аз…
— Разбирам.
Жената се изправи и ми подаде едната си ръка, а с другата отмахна кичур от челото си.
— Аз… Казвам се Венке Андресен.
Задържах за няколко секунди ръката й:
— Веум. Варг Веум.
Тя учудено ме погледна и разбрах, че или не е проумяла собственото ми име, или е помислила, че го е чула погрешно.
— Баща ми имаше чувство за хумор поясних. Така ме е нарекъл.
— Как?
— Ами Варг[1].
— А, така се казвате!
Тя избухна в непринуден и весел смях. Подпухналите от тревога устни се разтвориха в слънчева усмивка, цялото й лице грейна — красиво, щастливо и свежо. Но щом смехът й секна, Венке Андресен стана едновременно с десет години по-стара и с двайсет години по-млада: устни на момиче и очи на зряла жена. Трябваше да си тръгвам.
Тя продума:
— Но какъв сте всъщност… Как ви намери Роар?
— Аз съм частен детектив. Намерил ме е по телефонния указател.
— Детектив?
Явно й се струваше странно. Роар каза:
— Наистина, мамо. Той има кантора в града, но няма… пистолет.
Тя слабо се усмихна:
— Добре, добре. — Огледа се. — Не знам… мога да ви предложа чаша кафе, може би?… — Кимна към високия блок.
Погледнах часовника си. Трябваше да се прибирам, но казах:
— Благодаря. Може би…
Последвах Роар и майка му покрай моя автомобил и през един от входовете на високия дванайсететажен блок. Заключихме велосипеда в мазето и влязохме в единия от двата асансьора. Тя натисна копчето с цифра девет. Кабината беше тясна, обкована с метал, със сиво боядисани стени, чиято боя се лющеше. Приличаше по-скоро на газова камера, отколкото на транспортно средство.
Венке Андресен ме погледна с големите си очи и ми каза:
— Ако имате късмет, ще се придвижим нагоре.
— Това пък защо?
— Няколко момчета непрекъснато играят с асансьора. Всяко стои на своя етаж и натиска копчетата едновременно, така че става късо съединение или нещо подобно. Във всеки случай асансьорът спира между два етажа и човекът стои вътре, докато портиерът не дойде отново да го пусне.
— Разбрах вече, че в този квартал имате много приятно младежко обкръжение. Нямат ли други свободни занимания освен кражба на велосипеди и разбиване на асансьори?
— Имаме си специален служител, назначен от общината за работа с децата и младежите, но не смятам, че той върши нещо сериозно. Учредил е клуб за оползотворяване на свободното време. Казва се Воге.
Асансьорът спря, бяхме пристигнали. Две врати водеха от кабината към площадката на стълбите. Излязохме през едната от тях, озовахме се на балкон, опасващ по дължина целия блок и прекъснат само от шахтата на асансьора. От вътрешната страна на балкона се намираха входните врати на всички жилища. На път към вратата на Венке Андресен минахме покрай две други врати и няколко прозореца, повечето от които закрити с пердета. Вратите бяха все сини. Бяхме на деветия етаж, а имах чувството, че се намираме безкрайно далеч от асфалта пред блока, от земята. Падането от тук би означавало сигурна гибел.
На вратата на Венке Андресен имаше табелка, написана на ръка: „ТУК ЖИВЕЯТ ВЕНКЕ, РОАР И ЮНАС АНДЕРСЕНОВИ“.
Вътре в антрето тя свали дебелото си шушляково яке и пое моето. Пристъпвах неловко на зелената настилка на пода, както обикновено стои човек насред чуждо антре, без да знае накъде да тръгне.
Роар ме хвана за ръката:
— Ела… ела да ти покажа моята стая.
Майката каза:
— Аз ще сложа кафето.
Роар ме помъкна към стаята си. Отблизо видях, че перденцето в зелено и бяло има шарка от нарисувани бели камиони върху зелен фон. В единия от ъглите на стаята беше леглото с естествения цвят на бяло дърво или по-точно — долната част на двуетажно дървено легло. По стените висяха плакати с комикси, фигури на животни, голяма снимка на някакъв клоун на манеж и картинка от календар, изобразяваща военен оркестър, който марширува по тясна улица с ниски, бели дървени къщи. По пода бяха разхвърляни в безпорядък разни играчки. Дървени релси за влакче, меки животни или остатъци от тях, фигурки на каубои и индианци с отчупени ръце и омръзнали изражения на лицата. На зелена масичка видях блокчета за рисуване, отворени кутийки с бои, купчина изрисувани листи и картинки, откъснати от книги.
Да, типично детска стая, чийто обитател се чувства в нея уютно. Роар ме погледна сериозно и каза:
— Слушай, аз как да те наричам? Веум?
Погладих го по косата.
— Наричай ме просто Варг.
Той радостно кимна и ме дари с широка усмивка. Имаше нови, наскоро поникнали предни зъби, доста едри за такава малка устица.
— Искаш ли да видиш какво съм нарисувал?
Поисках и видях. Сини слънца и жълти дървета, червени планини и кораби на колела, зайчета, яхнали коне, килната от вятъра къщичка с несиметрични прозорци и цветна градинка.
Отидох до прозореца и погледнах навън — тоест надолу. Като че се намирах в самолет. Хората, колите, всичко беше умалено. Четириетажните сгради долу приличаха на залепени една до друга кибритени кутийки, а пътят между тях наподобяваше мини писта за детски автомобили — играчки.
Отместих очи към склоновете на Людехорн, към сиво-черния силует на планината, който сега се издигаше към небето, слят с него, сякаш тъмният хребет се бе извисил до огромните тъмни облаци, застрашително надвиснал като лавина от мрак над целия град, като някакво предзнаменование или предизвестие за смърт.