Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (41)

41

Опитах се да позвъня на Паулус Смит, но не стигнах по-далеч от секретарката му. Тя ми каза, че той бил зает в съда.

Казах:

— Предайте му, че съм се обаждал. Че не съм намерил нищо, което би могло да ни помогне по-нататък. Че все още не съм. И че ще трябва да говоря още веднъж с Венке Андресен, за да й задам няколко нови въпроса. Записахте ли?

Беше записала. Благодарих, сложих слушалката и потеглих, за да пресрещна понеделника.

Пак бе сив ден. Въздухът носеше дъжд, сякаш лошото време задържаше дъха си, сякаш всички само чакаха облаците да се разтворят и да пуснат дъжд, дъжд, който знаехме, че ще дойде по някое време на деня. Въпреки лошото време над града вече имаше по-различен блясък.

Февруари е късокрак мъж в гората с ледени висулки в брадата, с ниско нахлупена над челото плетена шапка и със зимно бледи очи, хлътнали дълбоко в широко му, изсечено лице.

А март е жена. Март е току-що събудила се в ранното утро жена, която се спотайва в леглото от слънцето, засияло по лицето й, и те пита със сънен глас: „Съмна ли вече?“

Да, беше март. Не само светлината бе вече по-различна, но и температурата, отблясъците по покривите, студеният вятър от северозапад, който носеше със себе си семето на по-меко време, жената, която мина покрай мен по тротоара, оправяйки шалчето си…

Пролетта се задаваше.

Този път не ми разрешиха да посетя Венке Андресен в килията й. Заведоха ме в стая за свиждане, в която имаше дървена маса, няколко стола и една пазачка. Тя седеше на един стол до вратата и се правеше, че не чува и не вижда нищо.

Венке Андресен пристъпяше ситно, в походката й се долавяше някакво безразличие и пасивност.

Тя ми се усмихна меко, щом влезе, и седна на стола най-близко до вратата. Беше се променила. Бяха изминали три дни, откакто я бях видял за последен път. Беше прекарала още три дни и три нощи между четири стени, една дебела стоманена врата, със светлина, процедена през матовото стъкло на четириъгълен прозорец.

Дните и нощите в една килия са по-дълги от денонощията навън. Те могат да бъдат като години и да се запечатат като години в съзнанието. Венке Андресен имаше вид, че е прекарала шест години, а не само три денонощия зад стените. Кожата й беше избледняла, имаше по-болнав вид отпреди. Сивите сенки под очите й вече не бяха причинени от безсъние, а от вътрешна трескавост, придала на погледа й помътнелия блясък на сивкава глазура.

Ръцете й лежаха отпуснати и безсилни върху масата. Наведох се и ги хванах, стиснах ги, опитвайки се да ги възвърна към живот. Но реакция не последва. Тя не ми отговори с ръкостискане, не се опита да задържи моите ръце в своите. Ръцете й лежаха отпуснати като полуизядени хлебчета между пръстите ми.

Промълвих:

— Как си, Венке?

Тя не отговори на въпроса ми, вгледана в мен, но някъде дълбоко в дъното на очите й нещо просветна.

— Какво, какво се е случило? — попита.

Пуснах едната й ръка и бързо прокарах моята по лицето си:

— Това ли имаш предвид?

Тя бавно кимна.

— Малка среща. С Джокер и бандата му. Но не последна — днес подир обед пак ще се видим.

— Бъди предпазлив. — Венке се огледа наоколо. Сякаш искаше да ми каже, че ако не бъда предпазлив, ще завърша на това място като нея. От другата страна на масата, от другата страна на затворническите стени.

Подех внимателно:

— Имам няколко въпроса към теб, Венке.

Тя очакваше да продължа, но в очите й не се четеше никакво очакване. Въобще въпросите ми не я интересуваха.

Това изведнъж ме накара да си помисля за нощите, които прекарва, за сънищата, които я мъчат. Несъмнено тежки и изтощителни, щом са я довели до такова състояние, до такава промяна от петък насам.

— За Рикард Люсне. Говорих с него. Между другото и за миналия вторник. Тогава, както ми разказа ти…

Държах я под очи. Не я изпусках от поглед. Но все още не забелязвах никаква реакция, нищо.

— Както и да е, но неговото описание на вечерта се… различава от твоето.

Погледът й напомняше поглед на препарирано животинче, на спяща кукла. Тя беше изпаднала в будния сън на Спящата красавица, но може би ако я целунех…

— Какво всъщност се случи, когато се върнахте вкъщи, Венке?

— Да се случи? Случило ли се е нещо? Аз ти разказах всичко.

— Да, но той твърди друго. Според него вие… вие сте лежали заедно, Венке. Ти и той — в леглото! Е?

Ръцете й не се събудиха за нов живот. Тя само ги отдръпна от моите и се опря на ръба на масата. После рече:

— Той лъже, Варг. И ако ти му вярваш, значи не си ми повече никакъв приятел.

Венке можеше да изкрещи тези думи, ала те прозвучаха така, сякаш ние бяхме женени от двайсет години и тя ми съобщаваше, че на обед ще ядем кюфтета от риба.

— Аз съм ти приятел, Венке! И ти знаеш това. Аз не му вярвам, щом ти твърдиш обратното. Но защо… защо ще ме лъже?

Тя леко сви рамене:

— Ами мъже.

Не исках да я питам повече. Тя надали щеше да ме лъже. Продължих по списъка си:

— Гюнар Воге?

Сега реагира. Затвори очи и силно разтърси глава. Когато пак ги отвори, погледът й се бе изяснил и тя сякаш се бе посъвзела.

— Да? Какво пък с него?

— Защо не ми каза, че си го познавала?

Запъна се.

— Не разбирам. Не виждам какво общо може да има… какво може да означава. А и въобще не бях се сещала за него, преди ти да…

— Някога сте били близки.

— Да, но боже мой, Варг, оттогава измина цяла вечност. Как може след толкова години да си мисля за човек, с когото съм прекарала няколко месеца преди толкова време.

— Но той те е обичал!

— Не знам нищо за това — отсече кратко Венке.

— Може би. Но не ти ли се струва странно, че той изведнъж се е появил там, в същия квартал, където си и ти, в блока до теб?

— Защо пък? Много хора се срещат отново по подобен начин. Събираш се с някаква компания и изведнъж се натъкваш на човек, когото не си виждал от десет години. Купуваш си билет за кино, а ето че на стола пред теб седи жена, с която преди двайсет години сте ходили заедно на училище.

— Но ти си се срещала с Гюнар Воге и си говорила с него.

— Да съм се срещала? Засякохме се няколко пъти на улицата и си разменихме по някоя дума. Нищо повече.

— Но някога…

— Гюнар и аз, да. Прекарахме два нелоши месеца от едно лято преди доста години. Още не бях срещнала Юнас, да, беше преди есента, когато се запознахме. И аз останах при Юнас. След него не съм поглеждала друг мъж. За мен съществуваше само той. Любовта е такава, нали?

— Слушал съм да ми го казват. Значи заради Юнас си скъсала с Воге?

— Да. Да, може би… Но това не означава…

— Какво не означава?

— Ти не смяташ… ти не си мислиш, че…

— Какво не трябва да смятам, какво не трябва да мисля?

— Ох, колко смешно е, Варг. Оттогава изминаха сто години и цялата тази история не може да има нищо общо със случилото се.

— Но ти не бива…

Усетих, че се изнервям. Гласът ми отекна рязко и аз веднага го понижих. Продължих по-тихо:

— Ти не бива да защищаваш други хора, Венке. Остави Гюнар Воге сам да се защищава, ако се наложи. Не му липсва ораторска дарба за това. Ние трябва да освободим теб, нали?

— Да, но…

Пелената пак затули очите й. Гласът й се обезцвети, отново стана вял, неутрален:

— Безнадеждно е, Варг. Ще ме осъдят. Ще ме затворят до края на живота ми и аз никога вече няма да видя Роар. Кой знае, може би така е по-добре. Дори и за мен. Юнас е мъртъв, а той вече ме беше наранил. Какво ще правя навън?

Наведох се към нея през масата:

— Имаш какво да правиш, Венке! Ти си млада, поврага! Ще започнеш живота си отначало. Можеш да срещнеш нови приятели, нов мъж. Нали не се влюбваме само в един човек за цял живот? Нали обичаме много хора — майки и дъщери, бащи и синове, съпруги и съпрузи, — любими, приятели. Ще срещнеш някой друг, ако не тази, то през идната година, ако не днес, то утре. Не бива да се предаваш. Разбираш ли?

Тя кимна.

Казах:

— След като Юнас те напусна, а си знаела, че Гюнар Воге е наблизо, никога ли не си помисляла да подновиш връзката с него? Ти си го познавала, имала си хубави спомени от лятото, което сте прекарали някога.

— Не, Варг. Никога.

Венке преглътна и в очите й бликнаха сълзи. В гласа й се долавяше ридание, когато каза:

— Само…

Устните й оформиха името безмълвно — името на един мъртвец.

Оставих я да плаче. От устата й не излизаше нито звук, изправена на стола, тя не криеше лицето си с ръце. Сълзите се стичаха от очите й надолу по бузите, устата, ъглите на устата, чак по брадичката. После секнаха, пресъхнаха. След като Венке спря да плаче, аз извадих една носна кърпа и се наведох към нея. Изтрих следите от сълзи по лицето й и само около очите остана изопната червена дъга.

Рекох й:

— Пак ще дойда, Венке. Бъди спокойна. Всичко ще се оправи. Знам това.

Тя кимна подпухнала.

Почувствах нещо необичайно, от което ми прималя. Отместих поглед от устните й към очите. Опитах се да прогоря с внушение пелената, която ги забулваше, да разтроша на парчета безразличието и отчуждеността, които я сковаваха, да я извадя от вцепенението на Спящата красавица. Изцяло в плен на този подтик, аз се наведох през масата и ако тя също бе направила подобно движение, щях да я целуна.

Ала тя не се наведе към мен. Седеше изправена от другата страна на масата на разстояние хиляда мили от една голяма любов. Облегнах се отново назад и промълвих:

— Добре. Нямам какво друго да те питам.

Станахме едновременно. Разговорът между нас секна.

— Бъди предпазлив, Варг — прошепна Венке.

— Добре — отговорих.

Надзирателката също се бе изправила. Гледах я как води Венке Андресен обратно към килията. Венке се движеше като болник, едва-едва посъвзел се след дълго лечение, и сякаш едра и силна сестра я отвеждаше властно към леглото.

А аз? Аз бях като вятър. Носех се насам-натам и хората почти не ме забелязваха. Задавах въпросите си и получавах в отговор нови въпроси. „Любовта е такава, нали?“, беше казала тя.

Да, съгласен бях с нея. Любовта е самотно нещо, камъче, намерено на плажа, което носиш в джоба на панталон, който рядко обуваш. Ала камъчето си е там и ти знаеш това. Знаеш, че те съпътства през целия ти живот, от раждането до смъртта — любовта е сляпа като камъче и самотна като пустинен плаж. Знаеш и това.

Излязох навън, поривист и лек като локомотив, весел като осквернител на гробове.