Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (17)

17

Поех нагоре през площада към Брюген. Рибният пазар още пустееше и живите риби плуваха необезпокоявани в големите кофи. Продавачите отърсваха снега с големи червени юмруци, а домакините обикаляха стоката им и я оглеждаха подозрително, сякаш се съмняваха, че рибите са истински.

Пред пивоварната един товарен автомобил глътна и последната палета с каси, които щеше да вкара през зелената врата на един от пристанищните складове.

На ъгъла се кандилкаше неизменният пияница, подпрял стената с гръб, от джоба му се подаваше почти празна бутилка. Той изпровождаше всеки минувач с тъжен поглед и беше неделима част от атмосферата на града, някаква туристическа атракция дори, представителна фигура на страната ни и на обществото. При това през всеки сезон.

Рекламната фирма „Палас“ се помещаваше в нова тухленочервена сграда срещу също тъй новия „музей“ на бита, където само на няколко квадратни метра е побрано всичко необходимо: супермаркет, пълен с много повече стоки от необходимото, магазин за напитки, музей за интелигентните, църква за вярващите, зъболекарски кабинет, парк с пейки и… рекламно бюро. Тук човек би могъл да изкара цял живот, без да ходи в другата част на града. На ъгъла имаше банка и хотел, поща, градинка и дори локал за бинго. Всички жизнени потребности бяха следователно задоволени. Всеки може да изпраща писмата си, да получава записи, да играе бинго. Дреген бе всъщност Берген в миниатюра, една джобна Норвегия за онези, които предпочитат удобствата пред живота.

Първото нещо, което бие на очи при влизане в рекламна фирма, е това, че там работят главно млади хора. Рядко ще се видят служители над четирийсетте — те вече са си изпели песента, нямат идеи или не са в състояние да издържат на темпото. Може би там все ще се намери някой посивял господин, но сигурно в един от най-закътаните кабинети, защото по някаква случайност притежава преобладаващата част от акциите на фирмата и никой не може да го помоли да си стои вкъщи, ала друга причина за присъствието му няма, пък и той надали е от голяма полза и за самия себе си.

На рецепцията или в приемната отпред (в зависимост от това колко модерна е фирмата) седи обикновено млада жена, непременно красива (защото, ако не е красива, трябва да е прекалено прилежна, за да седи там), и се усмихва. Тоест тя ти се усмихва, ако си под четирийсет години, ако си дошъл по работа, а не да крънкаш пари от някого. Ала усмивката рядко е топла. По-скоро е механична — красива може би, но механична. И не дълготрайна, угасва още преди да си й обърнал гръб.

Всички рекламни фирми се насилват да изглеждат „млади, динамични“ и там винаги се срещат хора с екстравагантна външност, които се стрелкат от един отдел в друг. Те носят модни очила и винаги по някой остроумен виц в едното крайче на устата, а в другото комплимент за момичетата, седнали с диктофони или пред електрически пишещи машини. Служещите там носят ярки ризи и широки вратовръзки на карета, а по художествената част — джинси, имат бради и дълги коси, които издават намерението им да направят бум в изкуството. Или ще го осъществят, или не. След като пет-шест години са рисували реклами и дипляни, те се обръсват, подстригват се и се изявяват по-успешно като купувачи на някой „автомобил на годината“ или типова къща в предградие.

В рекламната фирма „Палас“ цареше младост и динамика в силни цветове: червено, зелено и кафяво. Подът беше зелен, стените червени, а таванът кафяв. Влизаше се в дълъг тесен коридор, изпълнен с дълги гъвкави хора, а по стените висяха стари рекламни плакати за бира още от времето, когато разлепването им беше разрешено.

Жената на рецепцията имаше черна, къдрава афрофризура, носеше туника в зелено и бяло и големи очила с жълти рамки и със сивкави стъкла. Зъбите й бяха ослепителни.

Представих се:

— Името ми е Веум. Бих желал да се срещна с Юнас Андресен. Той на работа ли е?

Тя погледна някакво светещо табло и кимна утвърдително:

— Имате ли предварителна уговорка?

Очите й бяха сини зад сивите стъкла, каквото е небето над сивите облаци.

— Това нужно ли е?

Усмивката позастина.

— Вие клиент ли сте?

— Не пряко.

Усмивката й съвсем изчезна и тя каза ледено:

— Ще проверя.

Набра номер на вътрешния телефон и почти зашепна в слушалката, за да не я чувам. Попита:

— Андресен иска да знае по какъв въпрос го търсите.

— Кажете му, че по личен и важен.

Тя каза това, поизчака няколко секунди и затвори:

— Сега ще дойде.

После забрави, че съществувам, и се зае с диктофона и пишещата си машина. На няколко пъти вдигаше слушалката и изчуруликваше нежно: „Палас“, моля.

Чаках. Не ме поканиха да седна и това ме зарадва. Столовете тук не вдъхваха доверие, че би могъл отново да се изправиш.

В дъното на коридора млад мъж в светлокафяви панталони и карирана риза изпращаше възрастен господин, облечен в костюм, шит по поръчка, и му говореше с явно уважение, тъй както се разговаря с важен клиент на рекламна фирма.

От една врата излезе млада жена с голяма зелена папка под мишница и тръгна право насреща ми: дребна, с малки гърди, но с широк ханш, с красиво лице, тъмноока, интересна. Но първото, което се хвърляше в очи у нея, беше косата й — сякаш светеше. Кестенява, пък със силен червеникав отблясък, но не в цвета, който се постига чрез шишенцата по двайсет крони, а цвят, идещ някак отвътре и същевременно ненатрапващ се. Не би могла да се нарече червенокоса, но отблясъкът на червеното беше нещо като душата за тялото, като флейтата за големия симфоничен оркестър.

Облеклото хармонираше с косата й. Тъмночервена блуза и пола от зелено кадифе. Когато мина покрай мен, тя ми се усмихна и по бръчките, които прорязаха лицето й, разбрах, че не е толкова млада, не под трийсетте. Но и усмивката й беше чудесна, красива и топла, сгряна отвътре, от там, откъдето засилваше и червеният блясък на косите й, от някакво уютно и добро ъгълче, където с удоволствие бих прекарал всичките свои отпуски, ако имах такива, а и остатъка от живота си.

Нищо повече. Усмивка на разминаване, но главата ми се замая, просто не знаех къде да гледам. Помислих си: „Отдавна не си бил истински влюбен, Варг, твърде отдавна.“ Замислих се за Венке Андресен, опитах се да си припомня гласа й. Ала по една или друга причина не ми се удаде да извикам пред очите си нито лицето й, нито гласа й.

Дребната жена остави голямата зелена папка някому в приемната и пое обратно по коридора. Сви към вратата, през която бе излязла, и хлътна в нея.

Ето тъй изникват разни хора в живота ти и пак тъй изчезват, за една или две минути.

Млад мъж излезе от друга врата и тръгна към мен с не съвсем динамични крачки. Сигурно защото работният ден бе напреднал или защото животът го бе уморил. Елегантен, в сиво-зелен костюм, леко втален и с широки панталони с маншети. Тъмнокос или по-точно тъмнорус, носеше други очила и си беше пуснал мустачки, но аз веднага го познах от снимките, видени в дома на бившата му жена. Това бе Юнас Андресен.

Или с други думи, той не ми каза нищо ново, като се представи:

— Аз съм Андресен. Вие ли сте искали да говорите с мен?

Поех протегнатата ми ръка и я стиснах.

— Да, казвам се Веум — снижих глас. — Идвам по поръчка на жена ви, аз съм нещо като… юрист.

Той също снижи глас:

— Елате с мен.

Тръгна пред мен и аз го последвах по коридора към канцеларията му.

Това беше съвсем малка стая с изглед към камбанарията на църквата „Света Дева Мария“ и към Фльоен зад нея. Виждах дори покрива на къщата, в която живеех, и това ме развълнува.

Върху голямото черно бюро бяха подредени спретнато документи, списания и брошури, както и проекти за обяви. До купчинките им видях пластмасов череп, срязан приблизително на височината на челото, от който стърчаха химикалки и моливи в цветове, отговарящи на тези на фирмата; червено и зелено. В една пластмасова чаша се кипреше една-единствена черно-червена роза с позавехнали листа, а един зелен пепелник бе пълен с угарки, пепел и изгорени кибритени клечки. Ако всичко това е било изпушено от сутринта, Юнас трябваше да е пристрастен към този порок.

Той седна зад бюрото и ми посочи удобно кожено кресло срещу него. Извади от вътрешния си джоб пакет цигари и ми предложи, а като отказах, сам запали една — дълга, бяла цигара; когато я палеше, ръката му леко трепереше. На стената забелязах, наред с разни афиши, четири уголемени снимки на Роар.

Юнас закова върху мен питащ поглед:

— Е?

— Вашата жена… тя ме помоли… Става дума за някакви пари, които вие май сте й обещали, от една застраховка. Тя има проблеми. Финансови.

Той ме гледаше с ясни и сини очи зад безцветните стъкла на очилата си — големи, със светлокафяви рамки и леко закръглени в горната страна, а отдолу — правоъгълни, което им придаваше формата на нещо като звънец. Издуха цигарения дим през стиснатите си устни и каза:

— Нека първо изясним някои неща. Вие казахте, че сте нещо като юрист. Адвокат на жена ми ли сте, или не сте?

— Не съм.

Той се наведе напред:

— Да не би да сте й приятел?

— Мога да ви уверя, че не съм.

Юнас вдигна ръце и продължи с цигарата в единия ъгъл на устата:

— Моля ви, спокойно. Не виждам нищо лошо в това. Напротив: бих се радвал, дълбоко и искрено, ако Венке си е намерила… приятел. Нов.

— Добре, но това не съм аз. Поне не в този смисъл. Всъщност по професия съм частен детектив.

За миг лицето му изстина. Продължих:

— Вашият син се свърза с мен. За да намеря велосипеда му, който беше откраднат.

— Роар? Той… е наел частен детектив, за да намери откраднатия му велосипед? Ах, това хлапе! — Юнас облекчено се засмя.

— На следващия ден пък трябваше да намеря Роар.

Той пак ме погледна, но усмивката му се беше изпарила:

— Какво искате да кажете?

Разказах му накратко за Джокер и бандата му и за това как съм намерил отвлечения от тях Роар. Но не му споменах, че съм бил принуден да се бия, за да го измъкна от гората. Нито пък че съм целувал жена му, независимо че вече не му е такава.

Юнас ставаше все по-блед, а гласът му прозвуча особено смутено, когато най-накрая продума:

— Какъв ужас! Тези гадове! Аз ще ги…

Казах:

— Успокойте се. Вече го сторих. Но именно така се запознах с вашата жена. И тя ме ангажира фактически да разговарям сега с вас за тези пари. Не се чувстваше… способна… да направи това сама.

Юнас Андресен всмукна дълбоко от цигарата, за да изпълни дробовете си с дим; когато заговори, пушекът излизаше на пресекулки от устата му:

— Не… не ми се ще да говорим тук за тези неща. Не бихме ли могли да се срещнем някъде, да кажем, след половин час?

Погледнах часовника си, сякаш денят ми бе низ от ангажименти.

— Трудно ли ще ви бъде? — попита.

Проявих благородство.

— Е, ще се опитам. Къде?

— В механата на пивоварната?

— А, там е добре. Можем и да хапнем. Във всеки случай аз.

Той вдигна рамене.

— Значи след половин час?

Стана и ми даде да разбера, че през този половин час има и други неща за вършене, освен да свива рамене. Щеше да изпуши още най-малко три цигари и бавната смърт, която един прекрасен ден среща всички нас, преследвайки ни впрочем от деня на раждането ни, щеше да пропълзи до него с половин час по-рано.

Юнас ме изпрати до вратата и се сбогува. Жената с афрофризурата изпробва бегла усмивка, показвайки, че не е съвсем сигурна дали някой ден ще им стана клиент. Макар че все още не бях на четирийсет години, та заслужавах и нейната полуусмивка.

— Ще те чакам идния четвъртък зад библиотеката — намигнах й аз и напуснах заведението.