Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (52)

52

На следващия ден отново бях в полицейското управление, още веднъж ме разпитваха за това, което се беше случило предишната вечер, после подписах протокола, без да го чета, и напуснах сградата, без нито един човек в нея да извика „ура“, без някой да сипе конфети по пода, по който стъпвах.

Навън от запад се трупаха тъмни облаци. Небето си обличаше траурна премяна.

Тръгнах бавно надолу по улицата към кантората си. После изкачих стъпалата нагоре, стигнах до вратата с правоъгълните прозорчета, влязох вътре и отидох до бюрото си. С показалец написах инициалите си в прашния слой върху плота на бюрото. Написах ги, за да бъдат всички сигурни, че това е моята кантора, въпреки че аз невинаги се намирам в нея.

Седнах зад бюрото. Главата ми бе празна, а сърцето — студено като камък. Над замъка на крал Хокон^[1] се подаваше силуетът на нефтена сонда в залива на Скюте. Две епохи, разделени от около седемстотин години.

Потърсих в бележника си един телефонен номер, който бях записал няколко дни преди това. Намерих го, седях и го гледах, като че ли беше магическа формула — вълшебен ключ за бъдещето.

Набрах номера. Дамата от централата се обади и аз казах:

— Мога ли да говоря със Сулвай Мангер.