Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (37)

37

Огладнях, но тъй като стомахът ми не беше пригоден за три яденета, а освен това и не ми се отиваше до града, аз подкарах колата до най-близката лавка за закуски, така наречената улична кухня. Там сервират като добавка към кренвиршите цял куп други специални неща и това е най-вредната храна, каквато човек може да си представи: остатъци от месо и чревца, пълни с въздух и нищо друго, подправени сметкаджийски и сервирани с горчица, кетчуп и лук, за да може все пак да пуснат някакъв вкус. А ако си жаден, можеш да си купиш боядисан сладък сироп или кафе от автомата, което има вкуса на помия, а и не изглежда по-добре.

Уличната кухня се намираше на едно от празните пространства на „Инефорн“, до отбивка на магистралата и на петдесет метра разстояние от една самосветеща бензиностанция на един много широк участък край пътя, където никой не беше намерил за необходимо да се засели.

Паркирах на паркинга в компанията на десет-двайсет блестящи мотоциклета с модните за сезона цветове: червени, жълти и зелено-сини. Класическият черен цвят беше излязъл от мода, а мотоциклетите не бяха много големи. Приличаха на пораснали мотопеди и сигурно бяха средство за придвижване на младежи под двайсет години. Те също присъстваха пред уличната кухня, по равно от двата пола. В ръцете им стърчаха шишета с кола, а в очите им се четеше несигурност, когато слязох от колата и тръгнах към тях.

Някой от тях каза нещо, което не разбрах.

Дружен смях.

— От къде си изкопал тази таратайка, от Историческия музей ли?

Още по-силен смях. Неистов, предизвикателен.

Усмихнах се. Тази банда беше от друг калибър. Само си чешеха езиците. Това се забелязва по лицата. В тях нямаше нищо злобно. Те просто бяха във възрастта, когато всичко над двайсет години им се вижда смешно, а когато са заедно, все има някой, който да ги разсмива. И аз някога бях стоял сред такива хлапета. Без мотоциклет, разбира се, но не по-различен. Знаех също какво правят, като се върнат вкъщи. Сядат усамотени и изследват пъпките си така задълбочено, сякаш се занимават с енергийните проблеми на света. Или се взират между краката си, чудейки се какво да правят с онова, което имат там, и дали скоро няма да му се намери приложение. Една трудна и нещастна възраст, объркана възраст, в която човек никога не идва съвсем на себе си, а после в душата си дълго носи белезите от нея. Възраст, за която никога не съм тъгувал. Имало е часове, в които съм желаел отново да стана на седем години или пък на двайсет и седем, но така и не ми се е случвало да помисля да се върна обратно към седемнайсетте.

Тръгнах към тезгяха, зад който стояха две момичета над двайсет години. Поръчах си четири хотдога, но само с кетчуп, и показах оптимизъм, като ги попитах дали им се намира бутилка портокалов сок. Трябваше да се задоволя с лимонада.

— На пиячка ли си тръгнал, чичко? — попита един от групата около мен.

Усмихнах се и натъпках първия кренвирш между зъбите си:

— Тръгнал съм да съкратя живота си с няколко часа. А ти имаш ли представа за съдържанието на мазнини в един кренвирш като този? — обърнах се към едно от момчетата, което не беше наясно дори какво е собственото му съдържание на мазнини.

То се усмихна глупаво.

Другите се направиха, че не чуват въпроса ми. Съвсем не вървеше да разговарят с дъртак на повече от трийсет години. Те бързо се оттеглиха и ме оставиха сам с кренвиршите и двете момичета зад тезгяха.

Те приличаха на сиамски близначки, толкова доближени една до друга. Но не от привързаност, а защото мястото вътре беше много малко. Носеха престилки с цвят на индиго, по които имаше богат избор на мазни лекета, петна от кетчуп и горчица. Изглеждаха доста пълни както горе, така и долу, да не говорим за бузите. Светлият цвят на косите им се дължеше на течността в едно известно шишенце, която също не беше скъпа. След няколко години щяха да приличат на Хилдур Педершен.

Явно бе, че нямаме общи интереси, така че аз привърших обеда си, изпих лимонадата и се понесох обратно към бетонните колоси.

Преди да вляза в единия от тях, аз се спрях да ги погледам, застанал до автомобила си. Четири бетонни колоса, а колко ли обитатели в тях? Триста или четиристотин големи и малки във всеки поотделно. Около хиляда души в четирите блока. Хиляда души, натъпкани по височината им, в чекмеджета с табелки с имена, подскачащи навън-навътре като механични кукли. Механични кукли, които спят, стават, ядат, слизат долу и сядат в автомобилите играчки, потеглят всяка по пътя си и се връщат в пет часа следобед. Ядат, спят, четат вестници, гледат телевизия и пак заспиват. Други механични кукли, които спят, стават, ядат, гледат децата, перат дрехи, гледат децата на други хора, готвят, хранят се, спят, мият се, четат вестници, гледат телевизия, заспиват. И още други, които са много малки, за да вършат това, което правят останалите, и които правят само бели: играят, плачат, бият се, спят и ядат. Някои от механичните кукли лежат заедно. Повечето от тях само по един път седмично, най-често в събота, след като са изпили бутилка вино и загасили светлината. Някои пък лежат заедно само веднъж на месец и смятат, че и това е много. Много малко са тези, които лежат заедно почти всеки ден…

Четири блока. В единия от тях живее Гюнар Воге. В този по средата — Сулфрид Бреде и отсъстващата за момента Венке Андресен. В третия блок живее Джокер с майка си Хилдур Педершен. Именно натам се бях запътил.

Отново бе започнало да се смрачава: сиво-синя следобедна тъмнина, която бързо се стапя в синьо-черно, за да стане най-накрая съвсем черна.

Вратата на жилището се отвори още преди да позвъня, но Джокер изглеждаше също така леко изненадан като мен, когато внезапно се оказахме лице срещу лице.

Още си спомнях тънкия му глас от вторник: „Какво става там?“ Но сега гласът му не беше тънък, когато той заяви:

— Аз те бях предупредил, Хари. Забрави ли какво ти казах? Стой настрана!

Казах:

— Имам слаба памет. Изглежда, е от възрастта.

Той примигна:

— Дръж се настрана от майка ми. Настрана!

— Успокой се, Юхан. Не съм дошъл за лошо.

Той грубо ме прекъсна:

— Не съм ти Юхан. Не и за теб, Хари. Ти си от другите.

— Сигурен ли си? — попитах, но той не отговори. — А Гюнар Воге е ваш, значи, така ли?

— Във всеки случай е нормален.

— Но коя е правата страна и коя неправата?

Отговорът прозвуча почти формално:

— Това са тези, които са с нас, и тези, вие, които сте против нас.

— Ти ми напомняш за някого — казах аз. — За когото съм чел някога в една книга.

Той направи знак, че иска да мине покрай мен.

Казах:

— Чуй за миг. По много причини моето минало е същото като на Гюнар Воге. И мисля, че мога да те разбера. Разбирам, че търсиш нещо, за което да се хванеш. Но сгъваемият нож не е опора и може да те облее в кръв. А да плашиш малчугани, не води до светло бъдеще, Юхан.

— Казах ти да не ме наричаш така…

— Окей. Как да те наричам тогава? Били Детето^[1]?

— Казвам само… И те предупреждавам. Не влизай при майка ми. Ще си изпатиш.

Отвътре се чу грубият глас на Хилдур Педершен:

— С кого разговаряш, Юхан?

Той ме погледна твърдо. После викна високо:

— С никого, мамо.

Казах:

— Ако ме наричаш Никой, аз ще ти казвам Никъде. Можем да образуваме дуо под името „Никой Никъде“. Не е ли весело?

Не, не му беше весело. Той каза:

— Изчезвай, Веум.

Аз отговорих:

— Успокой се, Юхан. Ще задам на майка ти само един въпрос. Нито повече, нито по-малко. И няма да позволя да бъда възпрепятстван от когото и да било.

Той вдигна към мен тънкия си показалец, напомняйки ми проповедник:

— Последно предупреждение, Веум.

Бутнах показалеца и собственика му настрана, влязох в жилището и тръшнах вратата зад себе си. Той силно я ритна отвън, после чух бързите му стъпки по балкона и навън.

— Юхан? — чу се дрезгавият глас на майка му отвътре.

— Веум — казах меко аз и влязох в стаята.

Тя лежеше на дивана, проснала всичките си килограми. Боядисаната й коса стърчеше на всички страни, а очите й не можеха да ме открият в полумрака. Нямаше запалени лампи, но в стаята й имаше много бутилки, от които можеха да се направят лампи, ако човек беше сръчен.

Хилдур лежеше настрани, подпряла глава на една странична облегалка на дивана, а бялата й мазна ръка й служеше като възглавница. Когато влязох, тя се опита да се подпре на лакът и да опре главата в ръката си, но не успя да координира движенията си. Усмихна ми се невинно.

— Хей… хей, Веум — каза тя, — благодаря за компанията оня път.

— Витаеш в облаците, а?

Тя отмести погледа си от бутилката.

— Вввв… итая?

Седнах на един стол до масата срещу нея. Хилдур посочи бутилката:

— Почерпи се. Помогни си сам, както казват. — Тя се засмя високо.

Казах:

— Бутилките са празни.

Погледът й стана меланхоличен.

— Всичките ли?

— Всичките.

Тогава тя се усмихна с обезоръжаваща радост, мушна свободната си ръка зад гърба и започна да рови между възглавниците. Напипа я и ръката й се измъкна оттам заедно с една неотворена бутилка водка, същата марка като останалите.

— Който търси, намира — разхили се тя.

С опитни пръсти отне девствеността на бутилката и пое гърлото й в уста за бърза проба, после ми я подаде през масата.

Взех я и я оставих до мен. Бутилката можеше да ми послужи като действителен заложник, ако тя не пожелаеше да говори.

— Не си ли жаден? — Тя ме погледна недоверчиво, сякаш беше невъзможно да не съм.

Казах:

— Не точно сега. Освен това шофирам.

— Но какво, по дяволите, искаш? — Хилдур ме дари с една от широките си усмивки. — Изхождам от мисълта, че не си дошъл да ме сваляш. — Плесна с двете си ръце като морж, който удря едновременно с двата си плавника.

Остави прегръдката си отворена като мълчалива покана.

Казах:

— Не, просто проверявам нещо.

— Какво?

— Когато ми разказа последния път за бащата на Юхан… ти май не беше съвсем искрена.

Очите й се облещиха.

— Така ли? — каза тя, сякаш не си спомняше, че сме говорили за такова нещо.

— Не. Не съвсем. Ти каза например, че той ти изпращал пари всеки месец. Може би го е правил, но ти не ми каза, че те е посещавал.

— Добре… аз…

Трудно се лъже, когато лежиш проснат на дивана с търбух, пълен с изгаряща водка.

— Да, това, което споменах, нямаше нищо общо с теб.

— Може би не. А може би да. Значи той идва тук, често ли? Един път в месеца?

Тя вдигна рамена, като същевременно ми кимна с глава.

— Всеки втори месец?

Този път кимването беше по-бързо.

— И се случва така, че Юхан също се среща с него? Защото той идва за това, нали? Да види как се чувства синът му, какво прави.

Тя пак кимна.

— Юхан си мисли, че той е един от обикновените ти кавалери? Ти си го оставяла да вижда своя баща всеки път, през всичките тези години, но никога не си му казвала истината?

— Не — прошепна дрезгаво тя. — Не беше нещо…

— С което той е имал общо, нали? Неговият роден баща?

— Той не му е роден баща, щом ме напусна по този начин. Той… той можеше да напусне жена си, а не да ме оставя опозорена. Истина е, че не ти казах всичко, Веум. Не съм го разказвала и на тези, които ме питаха досега.

Тя се изправи на дивана с почти спортно движение. Седеше с изправено тяло, с ръце на коленете и с глава, хлътнала между раменете. Продължи:

— Ще ти разкажа всичко. Ти си добро момче, така че ще научиш истината. Това беше единственото любовно преживяване, което съм имала някога, единственото, споменът за което още ме разтърсва, което ме събужда нощем, защото съм го сънувала. Аз го обичах, Веум, а той не ми каза, че е женен. Беше си свалил халката, преди да ме срещне, и аз напълно му вярвах, докато не забременях с Юхан… И чак тогава той ми каза истината, че бил женен, че жена му също била бременна, че ние… О, аз го обичах. Така го обичах, че не можех да кажа „не“ на нищо. И го оставих да откупи свободата си, ако мога така да се изразя. Оставих го да ми осигури това жилище, а и онова, където живеех преди това. Оставих го да издържа Юхан, да ме посещава, за да вижда момчето си. Той идваше през всичките тези години, откакто Юхан беше на половин годинка, та до ден-днешен.

— А вие оставихте Юхан да расте така, без да отговорите на най-важния въпрос в живота му, без да му дадете възможността да получи първата подкрепа, тази на бащата? Или е все едно, а?

— Той, той реши така. Не желаеше да рискува, боеше се, че когато Юхан порасне, ще увисне на врата му и ще му създаде проблеми.

— И ти прие това?

Гласът й изведнъж стана агресивен и тя избухна:

— Вече ти казах. Аз го обичах! — Избухването премина в печално хленчене. — И го обичам, сякаш нищо не е било.

Не казах нищо. Беше странно да се седи в голямата гола стая, докато навън здрачът ставаше все по-черен и по-черен. Празните бутилки блестяха, а до масата срещу мен седеше една сто и двайсет килограмова жена и ми разкриваше най-съкровената тайна на живота си.

Тя продължи с по-слаб глас:

— Но за него, за него това е било само приключение. През първите години, когато ме посещаваше, все още се случваше да поиска… Бях по-млада по онова време, по-красива и не толкова дебела. Но сега минаха много години и той ми дарява само целувка. Все едно, че сме нормални съпрузи. За него всичко отдавна е свършило. Ако въобще е представлявало нещо. За мен то никога няма да свърши, защото самата аз съм свършила. Свършила.

Хилдур ме потърси в тъмнината с опипващи очи.

— Любовта е удивителна, нали, Веум? Само че много рядко среща двама души… едновременно.

Кимнах. Бе права. Ако последните няколко дни бях научил нещо, то бе точно това, което тя каза. А именно че любовта е лош стрелец, много рядко уцелва две мишени една до друга. Върнах се към основната нишка на разговора.

— Ти беше ли точна, когато каза, че е бил моряк?

— Май не съвсем.

— Не… е, имаш право.

— Бил е офицер от флота?

Тя кимна.

— На име Рикард Люсне?

Тя мрачно се вторачи в мен.

— Но как, по какъв начин си го разбрал, Веум?

Поясних:

— Той сам ми го разказа — косвено. Или просто аз си бях извадил някои прибързани заключения, които не се оказаха прибързани.

Станах. Вече знаех всичко. Без обаче да съм наясно дали то ще ми донесе полза или изобщо нещо. Може би бе просто една случайност. Може би поначало е така, че когато човек започне да се рови в миналото на хората, винаги намира по някой труп в боклука.

Подадох й бутилката.

— Вземи, госпожо Педершен. До утре има доста време.

Тя пое бутилката и я огледа.

— Прекалено много нощи, Веум. Прекалено много бутилки.

Кимнах. Думите й прозвучаха като надгробен надпис, който можех да използвам и аз някой ден. Казах:

— Довиждане за сега.

— Всичко хубаво, Веум. Благодаря за посещението. Винаги ми е приятно. Ще се оправиш ли навън?

— Ъхъ.

Бавно се измъкнах от живота на Хилдур Педершен.

Нямах какво повече да правя. Бях някак опустошен и измъчен. Завих по паркинга към автомобила. Влязох вътре, мушнах ключа, натиснах педала на съединителя и завъртях ключа.

Никаква реакция, само едно неохотно изхъркване. Опитах пак.

— Хайде, пали! — изръмжах.

Ала не стана нищо. Моторът беше мъртъв.

Подпрях лице на предното стъкло. Разбирах го. Той не беше само мъртъв. А убит.

Около автомобила се раздвижиха сенки. Този път бяха повече от пет. Бяха много.