Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (1)

1

Дали защото беше най-младият от моите клиенти, или понеже ми напомни за едно друго момче, почти на неговата възраст и живеещо някъде другаде в този град, а може би просто така, поради липса на друго занимание, аз изслушах всичко, което ми разказа.

Беше в последните дни на февруари, когато вятърът откъм морето донесе затопляне и покачи термометъра с двайсет градуса (от минус осем до плюс дванайсет) за по-малко от денонощие дъждът изми снега, задържал се три-четири седмици и превърнал планините около града във вълшебни кътчета, а центъра му — в непроходим ад. Пролетта дишаше учестено, облъхвайки улиците, по които хората се движеха с приповдигнато настроение, развеселени, устремени сякаш към неизвестни цели, водени от някакъв потаен подтик.

Именно в такива дни кантората ми действаше най-гнетящо и изолиращо. Квадратната стая с голямо бюро, на което имаше само един телефон, с шкафове за архив, пълни единствено с въздух, беше като усамотено кътче от вселената, предназначено за хора, забравени от всички и чиито имена вече никой не си спомня. През целия ден се бяха обадили само веднъж. Някаква възрастна дама искаше от мен да намеря пудела й. Отговорих й, че получавам алергия от кучета, особено от пудели. Тя изсумтя в слушалката и ядосано я тресна. Такъв съм си аз: щом се продавам, поне да е скъпо.

Около три часа следобед усетих, че вратата на приемната се отвори. Бях позадрямал на стола и шумът в съседната стая ме сепна. Свалих краката си от бюрото, станах, направих няколко крачки и отворих вратата между кантората и приемната.

Момчето бе застанало в средата на приемната и я оглеждаше с учудване. Беше осем-деветгодишно, в протъркано найлоново яке, синьо на цвят, и кадифени панталони с кръпки на колената. На главата си имаше сива плетена шапка, която свали веднага щом ме забеляза. Косата му беше дълга, права и съвсем светлоруса, почти бяла. Големи сини очи и полуотворена от уплаха уста. Детето сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— Здравей! — казах.

То преглътна нервно и вдигна поглед към мен.

— Ако си тръгнал на зъболекар, кабинетът му е в съседство — продължих аз.

Момчето поклати глава:

— Искам да отида при… — поде то и посочи вратата на кантората ми. Върху остъклената й част можеше да се прочете, че това е кантора на В. Веум, частен детектив. Момчето се взираше в мен смутено: — Ти истински детектив ли си?

Усмихнах се:

— Така поне мисля. Ела и седни.

Влязохме в кантората. Заех мястото си зад бюрото, а малкият посетител се настани на единия от изтърканите столове за клиенти. Огледа се. Не знаех какво е очаквал да види, но си личеше, че е разочарован. Не ми се случваше за първи път. Единственото нещо, което прекрасно умея, е да разочаровам хората.

Момчето каза:

— Открих адреса ти в… указателя. В раздела с телефоните на частните детективи.

То изговори бавно и отчетливо последните думи, като че предварително ги беше повтаряло.

Погледнах го. Представих си, че подир няколко години моят Томас ще е на неговата възраст. Тогава може би и той ще ме намери на същото това място: чрез телефонния указател. В случай че пожелае, разбира се.

Попитах:

— Имаш нужда от помощ?

Отговори:

— Да, велосипедът ми…

Кимнах, повтаряйки:

— Да, велосипедът ти…

Погледнах през прозореца към Воген, районът, който се разстилаше навън. Колоните от автомобили бавно се изнизваха към една далечна страна, наречена Осане, която се намира на изток от Слънцето и на запад от Луната, до която можеш да стигнеш само ако ти провърви да вредиш автомобила си в колоната, и то рано сутрин.

Някога и аз имах велосипед. Това беше, преди да предадат града на автомобилната инквизиция и да го задушат с отровни газове.

Сега градският смог е захлупил пристанището, а полуостров Фльойфиелет прилича на умиращ плъх, килнат по корем, който се опитва да глътне поне малко чист морски въздух.

— Откраднат ли е?

Малчуганът потвърди с кимване.

Казах:

— Не смяташ ли, че все пак полицията…

— Не, оттам само ще вдигнат шум.

— Шум?

— Да.

Той отново кимна с подчертана неотстъпчивост и по лицето му прочетох, че иска нещо да ми обясни, но все още не намира нужните думи.

И внезапно ми зададе съвсем прозаичен въпрос:

— Това много ли ще струва… Скъпо ли вземаш?

Отговорих:

— Скъпо струвам, но ако някому не съм потребен, той може просто да ме захвърли.

Видях, че се смая, и побързах да добавя:

— Зависи от характера на поръчката и от човека, който я дава. Каква работа трябва да ти свърша и кой си ти? Хайде, разкажи ми сега всичко. Значи… велосипедът ти е откраднат. И ти искаш да разбереш кой е направил това и къде се намира.

— Не. Аз знам кои са го взели.

— Аха. И кои именно?

— Джокер и неговата банда. Те искат да… примамят мама.

— Да примамят майка ти?

Не го разбрах.

Момчето ме гледаше съвсем сериозно.

— Как се казваш? — попитах.

— Роар.

— И по-нататък?

— Роар… Андресен.

— А на колко си години?

— На осем и половина.

— Къде живееш?

Той назова един от далечните по-нови квартали на града, някъде на югозапад, който почти не познавах. Бях виждал блоковете му само от разстояние — пейзаж, който ми напомняше с нещо Луната, ако, разбира се, там горе има жилищни комплекси.

— А майка ти знае ли къде са сега?

— Не. Не се беше върнала още, когато излязох. Намерих адреса ти в указателя и взех автобуса насам. Дойдох тук, без да съм питал когото и да било.

— Ще се опитаме да позвъним на майка ти, за да не се уплаши, че си изчезнал. Имате ли телефон?

— Да, но съм абсолютно сигурен, че още не се е върнала у дома.

— Добре де, но тя сигурно работи някъде. Можем да й позвъним там, нали?

— Не можем, защото вече е на път към къщи. А освен това не желая тя да разбере за… това.

Внезапно ми се стори съвсем голям човек. Толкова голям, че да му задам въпроса, който пареше на езика ми. Днешните момчета знаят много повече от нас някога.

— Ами баща ти, той къде е?

Очите му се разшириха — единствената промяна, която забелязах у него.

— Той… той вече не живее при нас. Напусна ни. Мама каза, че си е намерил друга жена, която пък има две свои деца. Мама казва, че татко е лош и че аз просто трябва да го забравя.

За миг сякаш видях пред мен Томас и Беате… Побързах да кажа:

— Слушай, смятам, че ще е по-добре да те закарам вкъщи и там ще поумуваме дали можем да намерим велосипеда ти. Всичко останало ще ми разкажеш в колата, бива ли?

Облякох якето си и огледах стаята, преди да излезем. Още един ден щеше да отмре, без да остави никакви зрими следи.

Роар се обади:

— Няма ли да си вземеш пистолета?

Погледнах го:

— Пистолета?

— Да.

— Аз… аз нямам оръжие, Роар.

— Наистина ли? Аз пък си мислех…

— Така е само във филмите. И на телевизията. Ала не и в действителния живот.

— Аха…

Момчето изглеждаше искрено разочаровано.

Тръгнахме. В момента, в който затварях вратата зад себе си, чух телефонът да звъни. За миг се поколебах дали да не се върна, но разсъдих, че сигурно е някой, който ще поиска да намеря котката му, и че все едно няма да успея да вдигна навреме слушалката. Пък и към котки съм алергичен. Така че оставих телефона да си звъни.

Провървя ни: асансьорът работеше. Докато слизахме, аз попитах момчето:

— Този Джокер, за когото спомена, кой е?

То ме погледна сериозно и промълви с треперлив глас:

— Той е… лош.

Не попитах нищо повече, преди да потеглим с колата.