Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (47)

47

Когато тръгнахме нагоре, повели малката група, Хамре каза:

— Имам един колега, Веум. Долу в участъка. Казва се Мюс. Познаваш го, нали?

Кимнах.

— Споменах му, че имаш нещо общо с този случай, с този друг случай, така да го наречем. Той не ти направи много хубава характеристика. „За бога, Якоб — каза той. — Дръж този тип на километри разстояние от всичко, което има нещо общо със следствието. Той е като лепкава хартия. Пусни го сам в мрака и можеш да се закълнеш, че ще ти намери един труп. Труповете го обичат.“ Така рече и вече започвам да разбирам какво е имал предвид — заключи Хамре.

— Той не ме обича — казах аз. — Веднъж се срещнахме над един труп и аз се натъкнах на убиеца вместо него. Дори и след това не му станах симпатичен.

Хамре спря и хората след нас едва успяха да се заковат, за да не скочат по гърбовете ни. Един от тях изруга.

— Вървете, продължавайте — каза Хамре.

— Колибата се намира там, право нагоре — казах аз.

Хамре и аз останахме на пътеката. Той каза с доста напрегнат глас:

— Аз съм полицай, Веум. Криминален следовател. Животът ми се състои от мътилка и нищета. От хора, които убиват заради бутилка бира или за портмоне с петдесет крони и неизползваема чекова книжка в него. Или защото някой лежи с някого, с когото няма право да лежи. Или заради много други забавни неща. Триста дни в годината аз разследвам кражби или други повече или по-малко брутални престъпления. На триста и първия ден някой ми дава един труп и аз се опитвам да разбера кой го е произвел, заедно с петдесет други хора, които изкарват хляба си от обратната страна на медала. А самият аз не очаквам никакъв медал за това. Шефовете на полицията, министрите на правосъдието и съдиите получават медали. Следователите получават язви в стомаха. Не очаквам никакви дипломи или грамоти или нещо подобно. Даже и една хубава дума не ме очаква. Но за мен труповете са сериозни неща. Трупът не е нещо, с което човек може да си играе, нещо, което да чака да падне в скута му, докато си седи в своята кантора с изглед към Воген.

— Чуй ме…

— Млъкни, Веум. Тази реч я държа само веднъж и не я размножавам за четене. Не ме интересува откъде получаваш пари, за да си платиш наема, данъка за автомобила, коняка и хляба си. Все ми е едно дали следиш неверни съпрузи, докато очите ти изскочат навън. Ще ти кажа само едно. Стой по-далеч от труповете. Имам голямо желание да те затворя още сега, докато този случай най-накрая се изясни.

— Ти можеш да затвориш всички, които подозираш, Хамре.

— Мога да затворя теб и това е достатъчно. — Изведнъж той сякаш рухна. — Слушай, Веум. Не ти го казвам лично. Инак ти си приятен човек. При други обстоятелства бих си помислил да изпием заедно по чаша бира някъде, ако не се опасявах, че това ще предизвика дяволски слухове в полицейското управление. Направи ми само една услуга — не се рови повече тук. Не ми намирай повече трупове. Какво ще кажеш?

— Добре, ще се опитам.

— Моля те — процеди той между стиснатите си зъби.

После тръгна бързо към колибата. Последвах го, но по-бавно.

Стоях пред колибата и чаках заедно с един млад полицай, който имаше лице, сякаш някой бе газил по него. То беше плоско, четириъгълно, с нос, лепнат като пощенска марка. Устата беше стисната, а мускулите на челюстите му се движеха като автоматизирани. Нямаше какво да си кажем с него.

Опитах се да мисля за нещо весело. За Сулвай Мангер. Какво ли правеше? Дали седеше в някоя светла стая, с книга в ръка, вдигнала краката си на стол, загледана във въздуха? Дали мъжът й седеше в друго кресло, с биографията на Хемингуей в ръка? Може би срещу тях, на стената, беше поставен телевизор? Те вече не бяха сами. Те никога вече нямаше да остават сами. С тях в стаята им неизменно ще присъства един друг човек, макар и мъртъв.

Не ми стана много весело.

Хамре излезе прегърбен от колибата. Той ме погледна мрачно или по-точно погледна пред мен. Каза:

— Никога не изглеждат приятно.

Никой не отговори.

Другите полицаи излязоха след него. Тъпчехме на едно място, неловки и мълчаливи. Винаги става така внезапно. Никой не знае какво да каже и никой не иска да започне това, което трябва да се прави.

Хамре ме погледна и каза тихо:

— Не си докосвал нищо, нали? Всичко е така, както си го намерил?

Кимнах:

— Да. Там нямаше никакво оръжие.

— Точно така. И не си видял никого, когато идваше нагоре?

— Не видях нито една жива душа.

— Спести ни хумора си, Веум.

— Нямаше никого.

— Да, да, да. — Той ме измери с очи. — А ти какво си искал да правиш тук горе?

— Трябваше да говоря с него.

Кимнах в посока към колибата.

— За какво?

Направих крачка напред.

— Виждаш ли лицето ми. То никога не е било особено красиво, но изглежда, с него се е случило нещо, откак се видяхме с теб последния път.

— Това не може да се избегне. Имам предвид да не се забележи.

— И за Джокер и бандата му беше невъзможно да го избегнат. Да ме срещнат, имам предвид.

Пауза. Долу на пътя спряха други два автомобила. Още хора започнаха да се изкачват нагоре през гората.

Четиримата полицаи ме погледнаха. Хамре каза:

— С други думи, ти и той сте имали нещо неразрешено, а?

— Да, но аз…

— Не ни вземай за идиоти, Веум — прекъсна ме той. — Ние знаем, че не ти си го убил. Пък и ние не те вземаме за идиот.

— Ти си известен с това, че никога не убиваш, Веум. Само ги пребиваш — каза един от другите полицаи.

Обърнах лице към него и го огледах. Беше тип, който виждах за пръв път. Трябваше да го запомня. Лицето му беше покрито с лунички с цвят на горчица. Косата, която се подаваше под шапката му, имаше блед червеножълт цвят и приличаше на увехнала трева.

— Изглежда, не съм запомнил името ви — казах.

— Исаксен — отговори той. — Педер.

Имаше глас, който бе най-добре да се забрави като последното изречение в нескопосан роман.

В гласа на Хамре се долавяше яд:

— Ще се задържим. Дълго.

Той се отдели от нас и се обърна към новодошлите.

Стоях и поглеждах Педер Исаксен. Той също ме погледна. Очите му бяха остри. Още един, който не ме обича. Добре дошъл в клуба. Няма да се чувстваш самотен.

Обърнах се с гръб към Хамре.

— Ще ви трябвам ли още, Хамре?

Той се извърна към мен с полуотворена уста и с вдигнат към лицето ми показалец.

— Оставаш тук, Веум! Няма да се отдалечаваш нито на метър. И ще мълчиш!

После пак ми обърна гръб.

Не казах нито дума. Отидох до едно дърво, облегнах гърба си на ствола му, пъхнах в устата си една таблетка против гърлобол и си дадох вид, че умирам от скука.