Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (26)

26

Намерих го на балкона, но чак до асансьорната шахта, заедно с другия униформен полицай — висок мъж с кръгли бузи и леко зачервено лице. Изглеждаше симпатичен. Роар се беше съсипал, гледаше, без да вижда, призрачно блед, а светлата му коса изглеждаше почти безцветна и мъртва. Очите му бяха големи, уплашени и ми стана ясно, че никой не му беше разказал за случилото се. И това бе наистина най-лошото от всичко.

Отидох при него и сложих едната си ръка на рамото му. Пръстите ми го погалиха по врата и се мушнаха в косата му.

— Ще дойдеш ли с мен, Роар? — казах аз и гласът ми прозвуча като чужд. Беше неясен и груб. Изкашлях се. — Искаш ли?

Той учудено ме погледна, сякаш ме виждаше за пръв път. И очите му, както тези на майка му, се навлажниха, докато се превърнаха в истински езера. Момчето заплака тихо и беззвучно. Сълзите се стичаха по бузите му и то не направи нищо, за да ги спре, не криеше, че плаче.

— Мама умряла ли е? — попита.

Клекнах пред него.

— Не, не. Добре е. Предаде ти много поздрави. Каза да дойдеш с мен. Просто ще бъде заета известно време. Няколко дни.

Няколко седмици или няколко години. Предстоеше да се види.

— Утре ще те закарам в Йойстесе при леля Сисел. Ще поживееш там, докато майка ти се върне.

Беше ми така трудно да му обясня положението, а и от години не бях говорил за такива сериозни работи с деца. Ала вече се опасявах, че той няма да остане още дълго време дете, страхувах се, че бързо ще стане възрастен, бързо и брутално.

Надигнах се, хванах го за ръка и го поведох към срещуположното крило на блока, към автомобила, до който най-сетне се добрахме. Не се обърнах нито веднъж назад. Щях да се превърна на сол^[1].

Настаних го в колата до мен, препасах го с предпазния колан, сложих моя и подкарах. Никой не продума.

Седнахме в кухнята. Вечерният здрач се беше спуснал над тротоара, обгърнал бе къщите и изпълнил града с нощ, сякаш напъхал деня в чувал, за да го удави в морето и ни затвори всички в нашите правоъгълни осветени зони, зад нашите откъснати от света прозорци, край нашите приятнички кухненски маси.

Хапнахме. Опържих яйца с бекон, той пи мляко, аз чай. Говорихме за какво ли не, но не и за това, от което се пръскаха главите ни.

Той ми разказа за училището и класа си, за съучениците и учителите си и за едно момиче на име Лисбет с дълга руса коса, вързана на плитки, което имало куче Арнолд.

Аз му разказах за детството си и за пустия терен до нас, оставен от пожарищата на войната, който дълго време все още не биваше застроен. Разказах му за скривалищата, които правехме, и за детските войни, които водехме, за банди, сурови почти като тази на Джокер, но над които печелехме победи със стоицизъм, оценяван от нас едва след години. Забравяхме за тези банди веднага щом се върнехме у дома с разкървавени носове, разранени колена и насинени от остри камъни глави. Това, което си спомняхме, беше, че веднъж, когато бяхме повече, преследвахме противника, обърнат в бягство, чак до тяхната улица, до кварталната им градинка, като ги обсипвахме с порой от камъни, парчета дъски и празни консервени кутии, с всичко, което ни попадаше под ръка и беше годно за използване.

После отидохме в дневната и пуснахме телевизора, за да хванем края на новините: един мъж с длъгнесто лице съобщи, че утре щяло да вали дъжд и да гърми, а по върховете се очаквал сняг.

Попитах го дали иска да спи.

Роар кимна.

Оправих му леглото си, а сам се приготвих за нощ на пода или на дивана. Но на пода беше по-широко.

Намерих му нова четка за зъби, дадох му сапун, кърпа. Той се изми и легна.

Загасих лампата и застанах на вратата.

— Лека нощ, Роар.

— Лека нощ.

Останах в дневната, вперил празен поглед в мъждукащия телевизор, с мъртво шише водка в едната ръка и с нищо в другата.

Картините по екрана се нижеха без всякакъв смисъл за мен, без да означават нещо. А и течността, която блещукаше в празната чаша, също бе лишена от смисъл. Когато някой близък загива без време, човек чувства такова безсмислие или се чувства така безсмислено.

В десет часа звънна телефонът. Беше Хамре. Той каза:

— Разпитна комисия утре, в единайсет часа. Ще я задържим в полицията за три седмици. Без право на кореспонденция и посещения. Само исках да те уведомя.

— Без право на кореспонденция и посещения! Толкова ли е сериозно?

— Да, достатъчно.

— Тя… Кой ще й е адвокат?

— Смит.

— Добрият стар Смит. Най-големият рицар на параграфа, който може да й се случи. Това все пак е нещо. За нея, искам да кажа.

Дълга мрачна пауза, която приличаше на вдишване на хашишов дим. После той ме попита:

— Как стоят нещата с момчето?

— Сега спи — казах.

— Добре. Ще го закараш утре, нали?

— Да.

— Обади се, като се върнеш.

— Бъди спокоен. Ще се видим.

— Не се и съмнявам. Лека нощ, Веум.

— Лека нощ.

За момент останах да седя с телефонната слушалка в едната ръка и с бутилката водка в другата. После сложих слушалката, пресуших чашата на един дъх и легнах да спя на пода.