Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (2)

2

Навън отново бе захладняло. Студът се бе вкопчил в предсмъртна хватка с побледнялото небе, а дъхът на шампанско, който сякаш се носеше във въздуха преди обяд, вече не се долавяше. В очите на хората, които минаваха покрай нас, не сияеха пролетни отблясъци. В тих сега се четяха само делничните проблеми, служебни, домашни. Зимата пак се бе върнала — това се чувстваше и в атмосферата, и по посивелите лица на минувачите.

Бях оставил колата си на платения паркинг при Торнплас. Там ме чакаше тя, на вид невинна, макар да й беше ясно, че времето, определено от таксата на паркометъра, отдавна е изтекло.

Моят малък клиент вървеше до мен и ми хвърляше крадешком бързи погледи, както всяко осемгодишно момче, когато крачи с баща си из града. Само че не му бях баща (пък и нямаше какво толкова да види в мен), а частен детектив в средата на трийсетте си години, без съпруга, без син, без добри приятели, без приятелка. Можех да преуспея единствено в някой клуб на самотниците, ала и за член на такъв не ме бяха канили.

Имах си обаче автомобил, на път да преживее още една зима и да навърши осмата си пролет. И то в движение, като изключим трудностите при запалването му, особено при резките промени на времето. Настанихме се в него и след няколкоминутна борба със стартера потеглихме. Роар не спускаше широко отворените си очи от устата ми, която изрече куп ругателства, без да издаде нито звук. Успявам да се сдържа и рядко ругая на глас в присъствието на жени или деца. Може би това също е причина, загдето на никого не съм симпатичен.

Насред моста през Пуддефиорд заседнахме в автомобилната колона, която въобще спря да се движи. Сякаш бяхме кацнали на върха на избледняла дъга. Вдясно от нас се виждаше остров Аски, разделящ като ципа сивото небе от черната вода. Далеч нататък, по склоновете на планината, вече мъждукаха светлинките на прозорците, сякаш припламващи сигнални огньове. Вляво, в най-вътрешната част на залива, се чернееше скелетът на нещо, което някой ден с божия помощ и при по-благоприятна конюнктура за търговския флот би могло да се превърне в истински плавателен съд. Огромен кран се поклащаше заплашително над скелета и приличаше на гигантско допотопно земноводно, което се готви да погълне друго праисторическо чудовище. Беше един от онези късни зимни следобеди, в които смъртта сякаш витае във въздуха и я долавяш, накъдето и да се обърнеш.

Подех:

— Разкажи ми сега за своя велосипед, за майка си, за Джокер и неговата банда. За това какво всъщност искаш от мен.

Окуражих го с усмивка. Момчето също се опита да са усмихне. Не познавам нищо по-сърцераздирателно от деца, които искат да се усмихнат, а не могат. Явно му предстоеше да разкаже някаква мъчителна история.

— Преди седмица взеха велосипеда на Петер. Той също си няма татко — започна малкият ми спътник.

— Да?

Автомобилната колона потегли отново съвсем, съвсем бавно. Машинално следях червените стопове на колата отпред. Роар продължи:

— Джокер и бандата му… се намират… те имат една хижа горе, на хълма зад блоковите жилища.

— Хижа?

— Да, но не са я строили те, а други, които Джокер и бандата му изгониха от там. И сега никой не се осмелява да стъпи в хижата. Но ето че…

Движехме се по главния път към Лаксевог. Вдясно, от другата страна на Пуддефиорд, личаха контурите на полуостров Нурднес, изпънат като кучешка лапа над фиорда.

— И после… — измърморих.

— Чухме, че и преди това са правили подобни неща, че са замъквали там по-големи момичета… хващали ги, вмъквали ги горе в хижата и… и правили с тях неща… Само че с момичета, не с… майки! И ето, откраднаха Петеровия велосипед и майка му тръгнала нагоре да го вземе от тях, но… не се върна.

— Как така не се върна?

— Ами така. Чакахме я около два часа — Петер, Ханс и аз. Петер плачеше и все повтаряше, че сигурно са убили майка му, че баща му отплавал в морето и въобще не си дошъл и…

— А вие не отидохте ли… не можахте ли да намерите възрастни хора, които да ви придружат?

— При кого да отидем? Нито Петер, нито Ханс, нито пък аз имаме татковци, портиерът непрекъснато ни гони, гони ни и полицаят Хауге, а онзи тъпак, ръководителят на детския клуб, само ни кара да играем на „Людо“ или на подобни глупави игри. И ето че майката на Петер се появи. Откъм гората на хълма. Тътреше велосипеда със себе си. Но дрехите й бяха разкъсани, изпоцапани и тя… тя така плачеше, че всички я чуха. След нея вървяха Джокер и бандата му, те се кикотеха и крещяха. А когато ни видяха, дотичаха при нас и казаха… така, че и майката, и останалите да чуят, че ако тя каже нещо някому, то тогава… тогава те щели да направят на Петер нещо ужасно!

— И с това ли се свърши?

— Да. Никой не се осмелява да се опълчи на Джокер и на компанията му. Бащата на едно момиче хвана веднъж Джокер сам, когато идваше от супермаркета, притисна го до стената и го заплаши, че ще го пребие, ако не престане да върши това, което върши.

— И?

— И късно една вечер, когато бащата се връщал сам, те го причакали на входа, цялата банда. Така са го били, че лежа болен цели две седмици, а после се премести да живее другаде. Тъй че никой не смее да ги закачи.

— Аз обаче ще трябва да се осмеля, а? — погледнах надолу към него.

Момчето вдигна към мен очи, пълни с надежда:

— Да, та нали си детектив?

Замълчах. Едър, силен, истински детектив, а всъщност с чене, по-голямо от мускулите. Бяхме отминали първите гъсто застроени райони, както и зоната на движение със скорост до петдесет километра в час, но не намалих особено скоростта. Усещах, че имам достатъчно време.

— А сега — казах, — сега те са взели твоя велосипед и ти се боиш, че… майка ти… Разказа ли й какво се е случило с майката на Петер?

— О, не! Не посмях!

— И си сигурен, че това е работа на Джокер и бандата му, които…

— Да, защото в бандата им има един дебеланко, Тассе, който днес, на връщане от училище, ми каза: велосипедът ти е у Джокер, взел го на заем и мога да си го получа обратно, ако отида горе в хижата. А ако ме е страх, да съм прател майка си, хилеше се той.

— Колко души са в тази банда?

— Осем-девет, някога и десет. Както се случи.

— И все момчета?

— Не само. От време на време водят със себе си и момичета, но невинаги, не когато…

— На колко години са?

— О, големи са. На шестнайсет-седемнайсет. А пък Джокер е на няколко отгоре. Някои казват, че бил над двайсет, но според мен не е на повече от деветнайсет.

Деветнайсет… Разцветът на психопата. Значи големи, за да са деца, но все още не дотам, че да са възрастни. И преди бях срещал такива. Можеха да бъдат най-жестоки и страшни, а в същото време и готови да се разреват само от груба дума. От тях може да се очаква всичко, досущ както от времето в края на февруари. Никога не можеш да си сигурен какво ще измислят. Да, предстоеше ми нелека задача.