Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (24)

24

Полицаят, който седеше на дивана до Венке Андресен, имаше вид на човек, който пази нещо особено ценно. Длъгнестото му лице сияеше. Той чинно държеше върху коленете си едрите си длани. Човек, с два номера по-голям за този диван, пък и за всички дивани на света. Когато стана, се оказа, че е около два метра висок. Не бих желал да играя с него футбол, във всеки случай не на страната на противниковия му отбор.

Йон Андершен гледаше през прозореца, сякаш търсеше истината за месец март в унилия предпролетен ден.

Венке Андресен държеше с две ръце бялата чаша с чай, свита, почти забила лице в чашата и сякаш обгърнала я с тяло, за да поеме малко топлина. Но тя самата вече никога нямаше да я излъчва, все щеше да зъзне от нещо, укрито дълбоко в нея.

Когато влязохме, тя вдигна глава.

Хамре й кимна дружески.

— Има ли още чай? — попита той Йон Андершен.

— Да — отговори Андершен и донесе от кухнята още две чаши и кана, пълна до половината с чай.

— В бюфета има лимон — промълви Венке и вдигна глава, сякаш се ослушваше за нещо.

— Благодаря, не трябва — рече Хамре.

— Идеята за лимона не е лоша — обадих се аз. — И малко захар, ако се намира.

Търсех си занимание, щях поне да бъркам чая.

Хамре поде:

— Съжалявам, че ще трябва да ви обезпокоя, госпожо, но има някои по-дребни неща, които е нужно веднага да изясним, нали ме разбирате. Ще се опитам да бъда кратък. Желаете ли да… се консултирате с адвокат?

Тя го погледна безизразно. После погледна мен. Мисля, че не разбра същността на въпроса. Казах:

— Това е може би най-умното.

Тя поклати глава:

— Адвокат? Защо?

Хамре:

— Ами… Човек никога не знае. Но добре. Разкажете сега… всичко.

Тя погледна пред себе си, покрай него, покрай всички нас, половин час назад във времето. Гласът и все още беше слаб, а тонът — почти апатичен:

— Нямам много за разказване. Аз… аз току-що се бях върнала от работа. Трябваше да сготвя телешко рагу. Той… той… ти изключи ли печката? — обърна се тя внезапно към Йон Андершен.

Той кимна:

— Всичко е наред. Завъртях копчето до нулата.

— Може би Роар ще иска да хапне… Когато той…

— И после? — прекъсна я внимателно Хамре.

— Да, за обед. И си бях намислила да направя за десерт крем с конфитюр от ягоди, който държа в… мазето. Така че слязох долу, където държа продуктите.

— Момент, моля. Вие с асансьора ли слязохте?

— Не. Слязох по стълбите.

— По стълбите в това крило на сградата?

— Да, разбира се.

— И не срещнахте никого, слизайки надолу?

Тя поклати глава и преглътна:

— Никого.

После млъкна. Очите й се напълниха със сълзи. Заблестяха. Устните й леко трепереха. Тя се огледа.

Намерих една носна кърпа, наведох се през масата и й я подадох.

Тя я взе, но не си изтри очите. Вдигна я до устата си и започна да диша бавно през нея, сякаш кърпата беше напоена с някакво успокояващо средство.

— Цигара, госпожо Андресен? — попита Хамре и й поднесе пакета си.

Тя кимна, взе една цигара, поднесе я към устата си, а Хамре щракна със запалката.

Та и двамата й направихме по една услуга, а сега можеше да продължи, макар очите й да бяха пълни със сълзи, подобни на искряща роса.

— Той… Когато се върнах горе, видях, че вратата е открехната, видях това още в момента, когато излязох на балкона, и… тук напоследък се случиха толкова лоши неща… се уплаших… помислих си… Роар… и така… Така го намерих.

Намесих се:

— Така е, Хамре. Видях я да тича. Видях я отдолу, от паркинга.

Хамре се обърна към мен:

— Бъди добър и не се бъркай, Веум. Ще се върнем към теб по-късно. — На нея каза: — Вие и на идване от мазето ли се качихте по стълбите?

Тя кимна.

— А срещнахте ли някого?

— Не, но…

— Да?

— Не, аз мисля… има само два асансьора, пък и стълбището от другата страна, така че някой би могъл…

— Да, това ни е ясно. Единият асансьор явно не работи, но въпреки това съществуват възможности за измъкване.

— Може и да е бил някой от блока — каза Йон Андершен. — В такъв случай не е било необходимо да бяга надалеч, мисля аз.

Хамре го измери с поглед от долу на горе.

— Да. Може и да е така.

Но съвсем не даваше вид, че би повярвал сериозно в подобна версия.

Той се обърна към Венке Андресен:

— Опитайте се да си спомните всичко, което се случи… когато сте го видели. Знам, че е болезнено за вас, но…

Тя каза лаконично:

— Лежеше там, на пода… и кървеше. Не се бяхме срещали от… седмици… и беше ужасно да го видя така. Разделихме се, разбирате ли? Той ме напусна. И сега… Мисля, мисля, че първо избягах на балкона паникьосана и май че извиках.

Кимнах в потвърждение.

— И тогава, тогава отново се върнах вътре. Исках да спра кръвта, не знаех какво да правя, дръпнах ножа, забит в диафрагмата му. Но кръвта рукна още по-силно и после… После влезе той.

Тя ме погледна, после Хамре.

— Както ви казах — казах аз. — А тя стоеше тук, с нож в ръката.

Той отново впери, сякаш през мен, острите си като игли очи. Йон Андершен се изкашля. Безименният полицай също се вторачи в мен.

Хамре продължи нататък!

— Госпожо Андресен, вие споменахте, че напоследък тук са се случили ужасни неща. Нещо специално ли имахте предвид?

Тя кимна отривисто:

— Да! Да! — Погледна ме. — Ти не би ли могъл да им разкажеш, Варг? Вече не издържам!

Тримата полицаи отново обърнаха погледите си към мен. Казах:

— Да. Тези събития обясняват и защо съм тук.

Разказах им всичко от самото начало. Разказах за Роар, който бе дошъл самичък при мен, за да ме ангажира, как намерих велосипеда му и как го изпратих до вкъщи. Разказах как Венке Андресен ми се беше обадила на следващия ден, как намерих вързания Роар в горската хижа, а и в кратки детайли за малката свада с хората на Джокер. Разказах как се изпълних с интерес към случая с бандата в качеството си на някогашен социален работник и как съм разпитвал за него Гюнар Воге и майка му. Не пропуснах да разкажа и за това, че Венке Андресен ми се обади с молба да поговоря с бившия й мъж за парите от застраховката. Как той ми бе казал, че ще я посети, за да й върне парите, и то в най-близките дни.

— Парите сигурно са у него — добавих.

Не споменах нищо за срещата ми с Венке Андресен и Рикард Люсне, не разказах и за Сулвай Мангер. Това можеше да направи тя. Аз не го споменах, запазих го като последен жест на уважение към Юнас Андресен. Той сподели с мен своя тайна и аз нямаше да я издам, освен в случай на крайна необходимост.

Хамре и хората му ме изслушаха внимателно. Лицето на Йон Андершен доби загрижен вид, когато разказвах за Джокер и бандата му и за техните „подвизи“. По лицето на Хамре не мръдна и мускулче.

Когато свърших, той каза:

— А днес за какво си дошъл тук, Веум?

— Днес… Днес дойдох да кажа на Венке Андресен това, което нейният… това, което ми каза Юнас. Че ще дойде да й донесе парите.

— Значи си бил на път към нея, когато си видял… Да, какво всъщност видя ти?

— Видях… Първо видях Юнас Андресен — или някого, когото помислих за него, да, стори ми се, че беше той… на път към вратата тук. После вниманието ми беше отвлечено от нещо друго, защото, когато отново погледнах нагоре, вратата беше отворена, някой бе застанал до нея и аз начаса усетих, че нещо не е в ред… Видях Венке Андресен да тича насам — откъм асансьора до жилището, а после, когато тя излезе и завика за помощ, аз вече бях на път…

— А ти асансьора ли взе?

— Не. Единият се спускаше в този момент надолу, а другият не работеше, аз не можех да стоя и да чакам, та хукнах нагоре по стълбището, по това, което е по-близко до жилището й.

— Чакай! Чакай малко! Казваш, че асансьорът се е спускал надолу, нали? Не видя ли…

— Да. Случайно видях. Жена, на име Сулфрид Бреде, аз… Вчера всъщност заседнах заедно с нея в асансьора… вчера.

Разказах кратко и за този случай.

— Сулфрид Бреде — повтори той.

Записа си името в малък бележник с оранжева подвързия.

Йон Андершен беше почервенял така, сякаш вътре в него бушуваше пожар.

— Чакай, чакай! — обърна се той към Хамре. — Оръжието, с което е извършено престъплението, нали е нож. Що за нож? Видя ли го?

— Естествено. Сгъваем нож от тия, които носят бандитите.

Йон Андершен продължи:

— Точно така. А Веум току-що разказа, че този Джокер, както го наричат, че той и бандата му, във всеки случай той се разхожда наоколо с такъв нож.

Венке Андресен пое дълбоко дъх, а очите й станаха още по-тъмни.

Хамре каза:

— Няма никакво съмнение, че ще трябва да си поговорим по-отблизо с този… Юхан Педершен.

Настъпи дълга напрегната пауза и аз с неудоволствие наруших създалото се настроение. Но бях длъжен и казах:

— Само че… Джок… само че Юхан Педершен има стопроцентово алиби за момента на убийството.

— Защо? — попитаха в хор Хамре и Андершен.

Венке Андресен ме гледаше с неразбиращи очи: почти подозрително. Пръстите й се кършеха около носната кърпа, а цигарата й гореше сама между безкръвните устни.

— Защото точно в този момент той бе долу на паркинга и разговаряше с мен — казах.