Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (43)

43

Това беше съвсем малка сладкарничка и толкова сладкарница, колкото и магазин. Във всеки случай не беше заведение. Нямаше място за певец с микрофон и сигурно щеше да е трудно да се уединиш с някого там. Аз поне бих избрал друго място.

Стъклен шкаф — тезгях със сладки и хлебни изделия делеше помещението на две. Най-вътре, вдясно, беше поставен голям хладилник, пълен с лимонади и плодови желета. Между него и вратата имаше две масички, всяка с по два стола. Вляво от вратата, почти под самия прозорец, имаше още една масичка. Общо три. Избрах си тази до бара хладилник: най-дискретна, ако въобще можеше да се нарече дискретна позицията на метър и половина от хладилника и на три метра от вратата.

Зад шкафа тезгях стоеше възрастна дама със сива коса и лице, набраздено с благородни бръчки. Облечена бе в жълто — блуза, пола и престилка на сервитьорка.

Поръчах два сладоледа с ром и чаша шоколад с крем. Часът беше три и двайсет и пет. Имам лошата привичка да съм винаги пет минути преди уреченото време.

Тя се появи на прага, осветена от слабите лъчи на залеза. Не й беше потребно да ме търси. Бяхме само двамата. Когато дойде до масата при мен, видях, че е съвсем дребна. Подаде ми бледната си тънка ръка и се представи:

— Здравейте. Аз съм Сулвай Мангер.

Станах и поех ръката й:

— Варг Веум. Добър ден.

Тя ми се извини, че е закъсняла с пет минути. Казах, че това не е нищо, и тя тъжно се усмихна, сякаш бе свикнала да получава подобни отговори от всички мъже. Отиде до тезгяха и си поръча чаша кафе и половин кръгла френска кифла.

Когато се върна, Сулвай разкопча палтото си още преди да седне. Беше го носила няколко години: зелено палто от полуизбеляло кадифе с големи ревери и широк колан с тъмнокафява тока. Под палтото се виждаше бежова блуза на цветчета — кафяви и оранжеви, които й придаваха есенен вид. Блузата падаше свободно, без да издава контурите на тялото отдолу — някак романтично и загадъчно. Съчетана бе със зелена кадифена пола. Сулвай имаше широк ханш, който наред със слабата горна част на тялото придаваше на външността й някаква непропорционалност. Фигурата й нямаше нищо общо с класическите линии на пищната Венера или на стройната Диана, но пък беше фигура на жена, в която можеше страшно бързо да се влюбиш, защото сякаш трогателно молеше за закрила, за нежност.

Обезобразеното ми лице беше в случая направо недопустимо, грубо, ужасно. Почесах се по брадата, защото се почувствах неловко.

— Аз съм ви виждала преди — каза тя, вглеждайки се в мен.

— Нека преминем на „ти“ — предложих. — Много ми е напрегнато да употребявам учтивата форма.

Тя се усмихна предпазливо:

— Да, разбира се, наричай ме Сулвай. А аз ще ти казвам… Чакай малко — как беше? Видар?

— Почти бих желал да е така.

— Да?

Очите й бяха тъмносини, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Косата й се спускаше права и гладка като на момиче и обкръжаваше лицето й: нито руса, нито кафява, нито червена, а всичко това наедно. Бях съгласен с Юнас — дори и от голямо разстояние, всеки мъж би я забелязал.

— Името ми е Варг — поясних.

Тя не се засмя, а рече:

— Слушай, мисля, че това ще бъде трудно запознанство. Все още не мога да повярвам докрай на това, което ми казваш. Първо не вярвах, че си частен детектив, а сега — наистина ли се казваш…

Кимнах:

— Да. Казвам се Варг и съм частен детектив.

Тя бавно кимна и пак се усмихна.

— Добре. Вярвам ти. Вярвам ти, когато те гледам.

Лицето й беше приятно, но и то не отговаряше на класическия идеал за красота: малка уста, кръгли и румени бузи, трапчинки. Нос прав и тънък, брадичка твърда и силна. Ако не бяха косата и очите й, тя щеше да изглежда като всяка мила и приятна жена. Но очите издаваха топлосърдечност, а тази коса…

Погледнах косата й и тя каза:

— Сега е моментът да ме попиташ какъв всъщност е цветът на косата ми.

— Така ли мислиш? — усмихнах се аз.

— Всички го правят по някое време. Но най-вече в началото.

— А ти какво отговаряш?

— Ами че е неопределена, или казвам, че е кестеняво-руса, което често ги озадачава.

Тя ми харесваше. Не беше младо момиче. Тънките бръчици около очите й издаваха, че е минала трийсетте. Пък и преживяванията от последните дни бяха оставили следите си: тъмните, синьо-сиви кръгове под очите й надали са били толкова забележими допреди една седмица, а двете напрегнати гънки в края на всяка от веждите сигурно въобще не бяха съществували преди седмица. А такива следи не се изтриват и когато мъката избледнее, впиват се здраво в теб до края на живота ти, до деня, в който и ти самият ще бъдеш заобиколен от тесен кръг опечалени.

Подех:

— Сулвай…

Тя бързо погледна нагоре и в гласа й се долови внезапна уплаха, когато каза:

— Да?

— Преди една седмица, миналия вторник… седяхме в „Брюгестуен“ заедно с Юнас и той…

Очите й заблестяха. По меките й устни премина конвулсия и те затрепериха. Тя ги стисна и бързо избърса очи с дясната си длан.

— А… Извинявай…

Дамата зад тезгяха се оттегли деликатно във вътрешната стаичка. Чухме проскърцването на табуретка и шумното прелистване на вестник.

Казах:

— Не искам да те измъчвам. Недей да мислиш така. С теб ще бъда прям: помолих те да се срещнем, защото искам да узная нещо повече за теб и Юнас. За да открия кой наистина го е убил. Аз самият не го познавах много добре. Срещали сме се един-единствен път, само тогава.

— Само тогава? — Тя ме погледна учудено.

— Да.

— Това е бил неговият последен ден. За това си мислех после. Опитах се да си спомня всичко, което бяхме правили, всичко, което си бяхме казали. Но не открих нищо особено, защото това беше един съвсем обикновен ден. Делник като всички други. И аз не знаех — ние не знаехме, че ще му е последен. Как бихме живели, Варг, ако трябваше да знаем или трябваше да изживяваме всеки ден така, сякаш е последен? — Тя ме погледна право в очите. — Ти би ли живял тогава по друг начин?

— Да. Да, мисля, че бих.

— Но никой никога не знае това предварително, преди да е станало фатално късно.

Тя прехапа устни.

— Аз… аз го обичах!

Почувствах се необикновено развълнуван.

— Слушай, Сулвай, аз… преди да си казала нещо повече, искам да знаеш, че можеш да разчиташ на мен, че аз…

Тя положи ръката си успокояващо върху моята за няколко секунди, стисна ме поривисто за китката и пак я отдръпна. Гласът й беше мек и топъл:

— Знам, Варг. Знам, че се казваш Варг и че си частен детектив и че аз мога да се осланям на теб: ти няма да злоупотребиш с това, което ще ти кажа. Виждам го по лицето, в очите ти. Мисля дори, че при други обстоятелства… бихме могли да станем приятели…

— Юнас ми разказа… — подех.

— Извинявай. Аз те прекъснах. Юнас ти е разказал…

— За теб. Той ми каза, че се доверява само на мен. Не знам защо. Беше пийнал, но…

— Идва един ден, Варг, в който всички тайни напират да излязат на бял свят. Ти носиш в себе си нещо, което знаеш само ти и нямаш кому да го разкажеш независимо от желанието, което изпитваш. Ала знаеш, чувстваш вътрешно, че не бива да го споделяш с когото и да е. И ето че срещаш някого, усещаш, че можеш да разкриеш тайната си. Няма значение каква е, дори да се отнася за любов, за незаконна любов. — Тя ме погледна замислено. — Аз мислех… Можеш да ми вярваш, че много мислех през тези дни, след онази сутрин, когато от полицията ми позвъниха, за да съобщят… че той е мъртъв. Мислех си за цялото време, откакто бяхме заедно, за тези най-щастливи години в живота ми, Варг. Наистина. Другите могат да го нарекат изневяра и както си искат, но никога дотогава не съм била толкова щастлива. От първото плахо влюбване до тази топлота, която съществуваше между нас, особено накрая. Спомням си началото, когато се влюбих в него, когато се опитвах да се овладея, казвайки си. „Ти имаш хубав брак, Сулвай, хубав брак!“ Но, господи, това бе все едно да се опитвам да спра локомотив. И едната мисъл биваше последвана от друга: бях ли наистина щастливо омъжена, след като можех да се влюбя в друг? Юнас казваше винаги, че чувството, което е изпитвал към мен, в никакъв случай не е било сексуално, или поне в началото, а по-скоро романтично. А за мен, за мен… — Тя понижи глас. Събра ръце и огъна пръсти. Златната й халка проблесна. Навън бе станало по-тъмно. Бръмчаха коли. Един жълт автобус спря на отсрещната страна на улицата. — Той беше първият, единственият, който ме накара да се чувствам като истинска жена. Напълно. — Сулвай направо шептеше. — Райдар, мъжът ми, изобщо не може да се сравнява…

Тя изведнъж почервеня, обля я прозрачна руменина, сякаш едва сега разбра, че доверява най-съкровените си тайни на човек, когото бе срещнала само преди половин час.