Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (29)

29

На връщане към Квамскуг аз се отклоних от главния път и навлязох в страничен, настлан с чакъл и отвеждащ към една закътана планинска долина. Пътят криволичеше нагоре и само липсата на сняг през тази зима го правеше проходим тъй рано през март. Но и сега не стигнах много надалеч. Когато стана прекалено хлъзгаво, аз свих настрана, паркирах и излязох от колата. Поех бързо нагоре, вдишвах дълбоко острия планински въздух така, че да стигне дълбоко в дробовете ми.

Долината беше девствена и прекрасна и ако имах време, щеше да ме отведе нагоре покрай нападалите дървета чак до голите планински зъбери. Ако беше лято, тук щеше да е зелено и свежо, обградено от ниската брезова горица, а сега бе жълто-кафяво и изпълнено тук-там с бяло и сиво.

Далеч долу лъкатушеше рекичка и по-късно през годината пъстървите щяха да чакат на опашка, за да се придвижат нагоре, към дълбоките планински езера, за да хвърлят там хайвера си. Неведнъж бях прекарвал вечери край тази река, наблюдавайки как слънцето се спуска все по-ниско и по-ниско зад планинските върхове, а въздухът става все по-студен и по-студен с всяка изминала секунда.

С баща, който не се интересуваше от природата, а прекарваше по-голямата част от свободното си време в музеите или над книги за древнонорвежката митология, аз израснах, без да съм уловил в детството си своята първа пъстърва. По-късно се научих да ценя разходките извън града, но бях премного дете на паважа, за да се отделям за по-дълго време от песента на трафика, от пушека и гальовния досег на нечистите газове до кожата, ала все пак от време на време ми беше добре да изчезна, да изтръскам прахоляка от сетивата си и да прекарам няколко часа на чист въздух, край бистра рекичка, с въдица в ръка. В такива случаи идвах в тази долина, до която се стига само за час.

Няколко пъти оставах тук, додето нощта ме обгръщаше с мрака си. Кладях огън край реката и си варях кафе в очукана почерняла бака, а после го пиех от консервена кутия. Така си стоях там, осветен и сгрят от огъня, сред тишината, нарушавана единствено от пукота на изгарящите сухи клонки. Седях, вслушан и в други звуци, но птичките бяха отлетели. Само един плашлив таралеж се ровеше в храстите, а много рядко се чуваше квакането на някоя жаба. Иначе всичко бе тихо и безмълвно като звездите над мен и планинските възвишения наоколо.

Този път не носех рибарски принадлежности и бях дошъл само за да се откъсна за няколко часа от всичко, да го премисля от разстояние и да поставя мислите си там, където би трябвало да бъдат.

Въздухът бе студен, а аз не бях облечен подходящо. Обут бях в половинки и снегът ги подмокри. Трябваше да се върна.

С мислите, които ме обсебваха, аз всъщност и не бях в състояние да се любувам на която и да било долина. Те не ме напускаха, подчиняваха чувствата, мозъка и сърцето ми, бушуваха в мен, пораждаха хаос в главата ми.

Щом влязох в града, подкарах колата веднага към къщи. Взех душ, смених ризата и вратовръзката си. След това се отправих към най-луксозния хотел в града, където не сервират на клиенти в ежедневно облекло.

Беше още рано и барът бе полупълен или полупразен, в зависимост от това кой как го вижда. Избрах си едно столче и поръчах двойно уиски. Когато пия в барове, пия уиски. То по-добре приляга на интериора им, отколкото акевит. Акевит може да се пие у дома, в планината, на море или където и да било, но не и в бар. В бар се пият уиски, водка или коктейли, които се поръчват с речник на чуждите думи. Аз обаче съм прост човек с прости навици, а речника си оставих у дома. Затуй си поръчах уиски.

В заведението имаше една жена. В този хотел е така, че в заведенията му винаги има жени. Това е най-сигурното място в града, където можеш да ги намериш във всяка възраст и на всякакви цени.

Погледната отзад, тази жена можеше да мине и за двайсетгодишна. Облечена бе в черно — копринена блузка и широка пола, препасана с широк и тежък колан, краката й бяха стройни, а косата й падаше свободно, яркоруса и явно недотам естествена.

А когато се обърна към мен, видях, че е по-скоро на около петдесет, не на двайсет. По лицето й не се четяха никакви илюзии и тази вечер на мен ми трябваше точно такава жена.

Очите ни се срещнаха, аз кимнах с глава към чашата си и я погледнах питащо. Тя стана и тръгна към мен, люлеейки бедра, със сухи устни, които облизваше не за мен, а за джина, който поръча за моя сметка.

— Можеш да ме наричаш Сул^[1] — каза тя и гласът й изхриптя като повредено радио.

— А ти мен Моне^[2] — отвърнах аз.

Лицето й беше сбръчкано, но не съвсем некрасиво и несъмнено привикнало повече на интериори, отколкото на екстериори, та бях сигурен, че не ще може да различи опашката от главата на една пъстърва, да не говорим, че сигурно никога не беше пила кафе от почерняла бака, а дори и да бе пила, това ще да е било доста отдавна. Очите й бяха светли и размити от многото изпит джин, но устните — големи и широки, свикнали да смучат направо от бутилката. Започнах да й викам Сул.

— Мисля да похапна — казах.

— Мога само да ти правя компания — отговори тя. — Иначе никога не ям след четири часа следобед. Не понасям това.

Излязохме на терасата и седнахме на една маса, поглеждайки надолу към гостите на хотела, които минаваха край рецепцията. Неколцина англичани със зачервени лица и в зелени голфове бяха единствените туристи в хотела. Останалите посетители приличаха на търговски пътници, бизнесмени, професионални участници в различни семинари.

— Местя се — обади се тя.

— Всяка вечер ли?

— От Лаксевог в Сандвикен — продължи тя. — Току-що получих нова квартира.

Следеше с поглед дима на цигарата си, който се виеше бавно към високия таван.

След дълго чакане един зъл сервитьор ми донесе обгорял бифтек с прекалено сварени зеленчуци за гарнитура. Но картофите бяха превъзходни.

Тя каза:

— Ако желаеш, мога да те поканя на гости в новото ми жилище.

Отговорих:

— Да? Винаги съм проявявал интерес към… жилища.

Дълбоките бръчки около устата й и широките пори на кожата на лицето й се виждаха особено безнаказано на по-ярка светлина.

— Само че има една особеност в това жилище… наемът е доста висок.

— Така ли? За съжаление портмонето ми е пробито, а влогът ми в банката — на изчерпване, така че…

Тръгнахме. Жилището й не се намираше точно в Сандвикен, тъй като Йоврегатен едва ли е в Сандвикен, пък и не изглеждаше съвсем ново. Но за сметка на това тя извади чисто нова бутилка уиски от най-висока класа.

— Някой я е забравил тук — каза и се подпря на стената.

Нито аз, нито тя се чувствахме особено добре. Лицето й не будеше илюзии, а когато се съблече, видях, че и за тялото й можеше да се каже същото. Ала в нощ като тази аз имах нужда точно от такова тяло.

Затуй не се учудих, че тя после направо ме изхвърли, защото я любих като застаряващ маратонец, пробягал едва-едва разстоянието в дъждовно време и заел до финиша някъде между осемдесето и деветдесето място. Любих я като античен вестоносец, с последни сили допълзял до краката й, за да издъхне. Любих я като одъртял цирков слон след много сезони и турове на манежа. Любих я с жарта на срутена кахлена печка в запустяла къща.

После криех лице между колената си, за да не ме види, че плача.

Изтърколих се от леглото на пода и допълзях до бутилката с уиски под масата, легнах по гръб и излях остатъка в устата си. После таванът започна да пада върху главата ми, нещо голямо и бяло се надвеси над мен, опитвайки се да ме вдигне, а наоколо ечаха ругатни.

Затуй съвсем не се учудих, когато тя ме изхвърли навън, без дори да успея да нахлузя панталоните си. Спрях се на площадката на стълбището в тъмния вход и се опитвах, както ми се стори, в продължение на часове да мушна правилно двата си крака в крачолите на панталона.

Вън на улицата ме спряха няколко момчетии, притиснаха ме до стената, пребъркаха джобовете ми и измъкнаха оттам остатъка от парите ми. Стоях, облегнат на къщата, и гледах след тях, без да мога да направя каквото и да било.

Все пак се добрах до къщи и на следващия ден се събудих рано. Казах си: има само едно нещо, което пречиства душата — това е истината…