Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (19)

19

Навън бе започнало да се мръква, а сервитьорът се беше отказал от опитите си да ни ограничава в пиенето. Донесе ни бира още няколко пъти и със стопроцентова сигурност знаех как ще завърши този ден. Вече имах известни проблеми при отиване и връщане от тоалетната.

Юнас Андресен поде отново:

— Разказах ли ти за мъжа й?

— Не си спомням. — Имах чувството, че е настъпил моментът, от който започвах да забравям.

— Райдар Мангер, но не е от Мангер, а от Южна Норвегия. Мисля, че е от Кристиансан. Университетски стипендиант, господи, какви думи създават, а, Варг! Специалист по американска литература. Един от онези бледи типове, които седят до среднощ и пишат докторски дисертации за Хемингуей, но почти припадат, щом видят жива пъстърва. Инак не е лош човек и винаги ми е харесвал, впрочем „винаги“ е силно казано, защото не го срещам често, а „харесвам“ е твърде сложна дума. Ако ти…

— Разбирам какво имаш предвид — казах аз.

— Именно. Точно това.

Сега говореше много по-бавно и главата му съвсем клюмаше, натежала. Но инак нямаше вид на пиян. Вече бях престанал да забелязвам другите посетители, сега бяхме само двамата. И една жена на име Сулвай.

— Мъжът й влязъл, каза ти.

— Да… да. Точно така. Приятен тип, този Райдар Мангер. Една вечер дълго седяхме и спорихме по романа „Фиеста“. Бях прочел само първата му част, а той го беше чел целия поне сто пъти, та спорът бе остър. Така и не стигнахме до единодушие.

— За какво?

— За втората част. Тази, която не бях чел.

— Разбирам какво имаш предвид. Аз съм я чел. Но когато той влезе?…

— Нищо не каза. Не направи нищо. Не съм сигурен дали въобще беше разбрал нещо от поведението ни. Ако искаше да бъде Хемингуей, можеше да се опита да ме изхвърли през прозореца, но смятам, че единственото нещо, което би постигнал, щеше да е разтрошаването на собствените си кости. Беше дошъл да я вземе от работа, на път към книгите си у дома, ние продължихме да седим и да бавим изпиването на кафето си. Дадохме и на него една чашка. Но беше трудно да поддържаме разговор. Не се осмелявах дори да я погледна, а ако погледнех него, сигурно щеше да си помисли, че се опитвам да го свалям. Ти знаеш, тези изследователи на американската литература виждат във всичко, което става около тях, замаскирана хомосексуалност. Чели са „Великият Гетсби“, знаеш, с всичките му тълкувания. Чели са и „Хък Фин“ и какво ли не още. Така че след известно време всеки си тръгна по пътя. Той и тя към Скютевик, а аз към извънградския район, към своето семейство. Когато се върнах вкъщи, веднага се проснах в леглото. Бях съвсем разнебитен, с разглобено тяло и треперещи крака. По-късно и Сулвай ми каза, че се е чувствала по подобен начин, че е трябвало да направи дълга разходка сама в планината, за да се съвземе. А на следващия ден, малко преди да си тръгнем след работа, тя ми донесе писмо в плик и излезе. Досега си спомням всичко, което пишеше в писмото, дума по дума:

„Скъпи ми приятелю. Що се отнася до чувствата, винаги съм била неспособна да ги изразявам с думи, затова ти се възхищавам, че успя да ми кажеш толкова чудесни слова. Оттогава не си напускал нито за секунда мислите ми. Както ти самият каза, «просто така се случи». Това важи и за мен. Надявам се силно, че ще се срещнем при други условия, още при първа възможност. Всичко хубаво.“

Следваше: „Прегръдка и целувка от една добра приятелка.“ И Р.Б. „Скъсай това на хиляди парчета! Моля те!“

Можех да скъсам писмото й на хиляди късчета, да скачам и танцувам отгоре им или да ги превърна в пепел, но никога нямаше да забравя думите, които то съдържаше — най-прекрасното писмо, което някога съм получавал.

Той кимна едва забележимо за по-голяма убедителност.

— Никога! И така… така всичко започна на сериозно, така станахме нещо повече от близки приятели.

Поседяхме, натопили муцуни в чашите, преди да го запитам отново:

— А какво стана по-нататък, Юнас?

— Ами… всичко. Започнахме да се срещаме често след работа. Пиехме заедно кафе, разговаряхме, държахме се за ръце. Говорехме си. Една вечер аз я взех с колата и отпътувахме с чувството, че отиваме много надалеч. Паркирах горе, до църквата във Фана, и поехме нагоре по пътя. Ръка за ръка в черната дъждовна мрачина, намерихме закътано място и там се целунахме за първи път. Истински. Сякаш целувах едновременно малко момиче и зряла жена. Малко момиче, което открито и с желание те целува в устата, без да разбира какъв огън разпалва в теб, и зряла жена, която добре знае какво прави. А подир няколко седмици тя ме покани на гости… у тях. Мъжът й беше в Осло на научен семинар и аз отидох при нея, след като децата й си бяха легнали. Те живеят в дървена къщичка в Сюотевик, която са направили съвсем модерна отвътре. И ние… ние седяхме и си говорехме, пиехме чай, слушахме музика, сякаш времето бе спряло. После се целувахме, седяхме на дивана и се целувахме като младежи, като влюбени младежи, които за пръв път откриват силата на това чувство. А всъщност не бяхме мислили… не бяхме си и помисляли… не наистина… Но опиянението ни облада и ние… е, добре… легнахме заедно. Любихме се. Започнахме на пода в дневната и продължихме в спалнята… повярвай ми, Варг, никога не съм изпитвал такова нещо с друга жена преди това, никога не съм допускал, че у нея има толкова много жар, такава страст. Просто не намирам думи. Нямам думи.

Да, такива думи няма. Разбирах го. А за някои хора пък не съществуват нещата, за които те липсват.

Юнас се обади:

— После историята продължи. Ставахме все по-близки и по-близки. Не се случваше много често да сме истински заедно, имам предвид така… Един път в месеца може би. От време на време веднъж на два месеца, пък и по-рядко. Но после живеехме с тези часове седмици наред. Когато сме заедно, забравяме всичко и всички. Тогава сме само двама.

— И успявате да прикривате връзката си?

— За известно време, да. За доста време. Всъщност до днес, но не знам дали Венке вече не му е казала, на него. Във всеки случай той не е дал повод на Сулвай да разбере, че нещо му е известно. Аз обаче… за мен беше непоносимо да търпя Венке. Бях свикнал да се преструвам, докато нямах друга, но след като срещнах Сулвай, след като всичко между нас започна сериозно… Стана ми невъзможно… Завърши с това, че започнах да се чувствам „неверен“, когато бях заедно с Венке. Неверен на Сулвай, разбираш ли? Вече не бях нито съпруг, нито баща. Накрая, накрая се предадох. Казах на Венке, че ще се преместя да живея другаде. И когато тя ме попита дали си имам друга, признах. А когато ме попита коя е, аз й казах… Е, може би постъпих глупаво. Но го казах. И я напуснах, сподирян от клетви, ругатни, плач, скърцане на зъби и всичко, което се полага в такъв случай. Пълен комплект. Сигурно целият блок чу и разбра. Венке крещеше подире ми от балкона, а аз се влачех към колата и заминах. После се срещнахме само при адвоката. И при уреждане на различните формалности.

— А Роар?

— Почти не съм го виждал. Все още не го вземам за ден-два. Сам исках това да се поотложи, за да не се срещам и с Венке.

Значи и с него е така. Казах:

— Ясно. Затова съм и тук. За да спестя и на теб, и на Венке всякакви скандали. Става дума за парите…

— Сулвай не искаше… Ние се срещаме, но тя все още не се решава на такава крачка. Е, да, тя има две деца, а аз само едно. Въпреки че отношенията й с Райдар не са блестящи, те все пак не са и лоши, а тя мисли главно за децата. Независимо че тя самата ми говори за своите чувства към мен, не е толкова сигурно, че те са така силни и непреодолими, както моите към нея. Тъй че съм й дал време. Аз мога да чакам. Чакал съм я още от детството си, мога да почакам още няколко години. Всеки мъж има жена на мечтите си и когато един ден я срещне, той сякаш наистина изживява най-хубавата си мечта. Тогава си мисли, че времето е пред него, че животът тепърва започва, че може да чака, само и само да я има изцяло.

— На най-далечната улица… В най-отдалечения град, нали? Да, разбирам те… — Вече я бях видял.

— Ето това е мрачният разказ за моята изневяра, Варг. Двама души, които са се срещнали със закъснение, плюс три деца и два брака. Двама души, които са се влюбили взаимно извън набелязаната програма, след края на спектакъла. Но въпросът не е съвсем така. За мен това е… голямата любов. Не е просто изневяра. Има и еротика, но наистина еротика, не секс… Ние се обичаме…

Той ме гледаше тъй, като че очакваше да му възразя. Но аз не исках да му възразявам. Бях я видял и тя ми се бе усмихнала.

— Не знам защо седя и ти разказвам всичко това. — Той отмести с укор очите си от своята чаша към моята. — Досега с никого не съм говорил за нея. Освен с Венке, на която казах името й, сякаш стръв, сякаш плячка за разкъсване, преди да ме изхвърли навън. — Той впери поглед пред себе си: — А тези първи месеци след раздялата ни бяха изпълнени с проблеми. Едно е да плащаш издръжка на сина си и на Венке. Но съвсем друго е да си устройваш отново живота. А за неверните съпрузи няма еднократна помощ или премиални. Трябва да си намериш квартира, а това днес не е евтино, да я обзаведеш, да се храниш… Така че поздрави Венке и й кажи, че съжалявам. Съжалявам за всичко още от първия ден, когато се вмъкнах в живота й. Съжалявам, че все още не съм уредил въпроса със застраховката. Но ще го уредя. Кажи й, кажи й, че ще получи парите още утре или вдругиден. Ще ида лично при нея и ще й ги предам, цялата сума за дълга и вярна служба в бригадата на измамените съпруги и прочее. Просто я поздрави от Юнас и й предай, че съжалявам, а, Варг?

Бях уморен. А и пиян.

— Ще предам посланието. Ще й кажа, че идвам направо от търбуха на кита и че Юнас съжалява. Ще й кажа, че… да.

Бях много уморен и прекалено пиян, за да съчиня нещо повече.

Платихме последните си халби и поседяхме още малко, защото не се наемахме да се опитаме да станем.

Когато най-накрая се надигнахме от масата, ние се олюлявахме един връз друг като двама сиамски близнаци. Портиерът ни отвори вратата, придържайки я, докато излязохме на тротоара.

Спряхме се, хванати като млади влюбени, на които не им се иска да си кажат „довиждане“.

— Ти накъде си? — попитах.

— Доста далеч — каза той, — ще ми е нужно такси.

— Хубаво. Желая ти приятно пътуване.

— Благодаря. Подобно. Ти накъде си?

— Нагоре, към върха — отговорих.

Той погледна нагоре, във въздуха. Сивата облачна покривка се беше поразкъсала и през няколко дупки в нея надничаха ярки звезди.

— Там, нагоре? — попита.

— Не, не толкова далеч — отвърнах.

Той ме тупна по рамото и се провикна:

— Помни Аламо, Райдар.

Нямах време да реагирам на това, че изведнъж взе да ме нарича Райдар. Вече го нямаше. Заклатушкал се бе покрай пивоварната — един служител в рекламния бранш, в костюм и с дипломатическо куфарче, с преметнато през рамо сако. Един мъж, оплетен в сложни взаимоотношения и с наранено от любов сърце. Един от многото, попаднали не по тяхна вина на погрешна планета, в погрешна епоха. Един от многото.

Обърнах се и поех в обратната посока. Срещу мен, през Воген, виждах самотната светлинка в прозореца на кантората ми над кафенето на втория етаж.

Но съвсем не сметнах за нужно да прекосявам площада, за да изгася лампата. Нека си свети до утре като фар в нощта, като таен знак за моряците и влюбените.

Тръгнах нагоре към сградата на пожарната команда в Скансен, към тъмния силует на планината. И към двете бързи чашки акевит за „лека нощ“. Нищо повече не ме очакваше, но и нищо повече не ми трябваше. Във всеки случай не за днес и не за утре. Ала някога, в един прекрасен ден…