Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (40)

40

Сънувах.

Една полякиня седеше, не се знае защо, пред бюрото ми. Лицето й беше разрязано чак до костите и скъсено, косата й бе тъмна, а очите изглеждаха неестествено големи и черни.

Оставаше и само час до отпътуването, но по някакъв начин ни бе известно, че се обичаме. Без да знаем, се бяхме превърнали в две души — близначки, които изведнъж се бяха слели, за да бъдат после отново откъснати една от друга. Не разбирах нито дума от това, което тя казваше.

„Говорите ли английски?“ — опитах аз, но тя поклати усмихнато глава. „Френски?“ Не, не, тя се смееше доверчиво. „Говорите ли немски?“ Не, не, не. Тя се заливаше в смях и говореше на полски със силни, ясни дифтонги и звуци, които образуваха изпъкнатина на шията й.

Изпратих я до автобуса. Беше голям и зелен туристически автобус, паркиран пред „Бристол“. Дори й бях написал писмо на норвежки, което й дадох. Разбрах, че иска да й дам адреса си, и намерих отнякъде парче смачкана хартия. Тя имаше молив, който едва пишеше. Върхът му бе съвсем тъп и аз почти издълбах името и адреса си върху късчето хартия. Беше отчаяна борба с времето. Тя вече трябваше да се качва в автобуса. И ние се целунахме. Устата й беше като влажно есенно листо, отронено от дърво и погалило лицето ти, преди да изчезне.

Когато се събудих, продължавах да се чудя как ще преведа писмата й от полски, дали познавам някого, който разбира този език, или трябва да си намеря речник и сам да се оправям.

Лежах в леглото върху завивката. Бях си събул обувките и съблякъл якето. Но ризата и панталоните си бяха на мен. Навън светлееше и нямах представа колко е часът. Нямах никаква представа как съм се добрал до тук. Трябваше да се напрегна, за да си припомня името. Ако някой ме беше попитал на колко години съм, щях да му отговоря — на седемнайсет.

Лежах напълно спокойно — от етажа над мен се чуваха приглушени гласове.

Откъм тротоара се носеха детски подвиквания, а от града — вечният тътен на автомобилното движение. Един кораб надуваше сирена някъде във фиорда, а горе някакъв реактивен самолет кръстосваше небето и сякаш разтърсваше въздуха.

Внимателно преместих главата си, за да мога да видя през прозореца покривите на къщите и облаците — сиво-бели, с лек светлокафяв оттенък, подобно на креп хартия. Главата ми сякаш бе изгнил портокал, настъпен от някого.

Вдигнах лявата си ръка и я размахах пред очите си. Ръката беше от олово, а часовникът бе спрял. Циферблатът му беше счупен. Вдигнах глава и се огледах за будилника. Полезрението ми се разби на парчета, а стаята взе да се наклонява. Отново потънах в леглото. Когато пак отворих очи, бе вече тъмно.

Въздухът в стаята беше тежък. Върху пода над главата ми се чуваха тежки стъпки. Някой изключи телевизора си и пак се върна обратно с тромавата си походка. Над света бе паднала нощ.

Седнах внимателно. Стаята около мен пак се завъртя, но аз си запазих зрителното поле непокътнато. Спуснах краката си на пода пред леглото и бавно се изправих. Успях да се задържа прав.

Отидох до прозореца, свалих райберите и го отворих. Той се удари в стената, а аз се наведох навън. Вечерният въздух ме обгърна: студена смес от пушек от комините, стари газове от занемели автомобили.

Стоях, подпрял лакти на перваза на прозореца, и само дишах, дишах. Дишах, значи съществувах. Но колко ли беше часът? И какъв ден?

Оставих прозореца отворен и се върнах в стаята. Будилникът показваше свое собствено време, защото никой не го бе навил. Стрелките сочеха три и петнайсет.

Отдих до телефона. Единственият номер, който се беше набил в главата ми, бе номерът на Беате. И на новия й мъж. Набрах го и чух далечния сигнал да отеква пет-шест пъти, преди един женски глас да отговори. Стори ми се така различен, че не можеше да бъде…

— Ало? Беате?

— Ало? Госпожа Виик не е вкъщи, за съжаление. На телефона е бавачката.

— А, добър ден. Тук е мъжът на госпожа Виик.

Недоумяваща тишина от другата страна.

— Искам да кажа, бившият мъж на госпожа Виик.

— Аха — изскърца оттатък нечовешкия и чужд глас на робот.

— Томас, синът ми, там ли е?

— Той спи.

— Добре. Извинявайте, че ви питам, но бихте ли ми казали… колко е часът?

— Часът? Десет и половина. — Почувствах студенината й дори през телефонната мрежа.

— А какъв ден е днес?

— Ден? — Дълга пауза. — Събота.

Нова пауза.

— Събота? Добре. Благодаря ви.

— О, няма защо. Лека вечер.

— Лека вечер.

Затворих слушалката. „Приятна събота, Варг — казах си високо. — Весела почивка.“

Отидох в кухнята, отрязах си три сухи филии от засъхналия тридневен хляб, намазах ги дебело с масло, а после с малко конфитюр. Пих мляко с вкуса на стар картон и погълнах двойна доза от таблетките, които бях купил в аптеката предишната вечер. „Да се пази от деца“, пишеше на шишенцето.

Легнах си отново. Спах тежко и без да сънувам, чак до късно в неделя.

Беше дълга неделя. Цялото тяло ме болеше. Лицето ми приличаше на реквизит от стар филм на ужасите, не бях в състояние да правя нищо смислено. Опитах се да се движа. Ходех напред-назад из стаята. Около един час се разхождах из стаята с бутилка акевит в ръка, за да ми прави компания. Не посмях да я отворя. Предстоеше ми напрегнат понеделник.

В един часа на обед телефонът иззвъня. Беше Беате, извънредно ядосана:

— Варг? Тук е Беате. Забранявам ти да звъниш на бавачката на детето, когато си пиян!

— Но аз…

— Ти напълно ме позориш. Достатъчно ми беше, докато бяхме женени, пък и без това едва издържам да живея в същия град, в който си и ти. Да не би да си въобразяваш, че Томас непрекъснато мисли за теб, за баща си — някакъв комичен частен детектив, който се обажда посред нощ и води пиянски разговор с бавачката му? Ако това се случи още един път, Варг, повече няма да ме чуеш, а ще говориш с адвоката ми. — И тя тресна слушалката.

— Ало? Ало? — виках аз, колкото да кажа нещо.

Можех да й се обадя пак и да й обясня ситуацията.

Но я познавах — щом е побесняла, това щеше да ми струва много сили. А бях доста уморен за такова напрежение.

Намерих една консерва с кюфтета в кафяв сос и една чушка, която бе започнала да изсъхва в хладилника. Разрязах чушката и си направих нещо като гарнитура. Нямах сили да си сваря картофи, а ядох сух хляб. Пийнах и глътка червено вино от една полупразна бутилка. Не посмях да пия повече, защото до вечерта нямаше да мога да се избавя от болки в главата.

Около мен часовете бавно се топяха. Нова нощ покри града, още един ден беше изтрит от земята. Седях сам в едно кресло пред телевизора, излъчващ сини, правоъгълни картини на няколко кънкобегачи, които чупеха световни рекорди на високопланинска писта някъде в Русия. Мислех за Джокер. Мислех за Джокер много по-усилено, отколкото бях мислил през последните дни за когото и да било друг. Заклех се: „Следващия път, Джокер — следващия път… Тогава аз ще размеся картите. И тогава, Джокер, тогава няма да ти бъде много лесно.“

Легнах си в десет часа и спах като пън до единайсет сутринта на другия ден, понеделник.

Странно е човек да се събужда в понеделник. Понеделник е ден за умиране, не за събуждане. И именно в този понеделник въздухът бе наситен с учудващо силен лъх на смърт, сякаш някакъв черен ангел беше разперил крилете си над града, кръжейки над него в търсене на поредната жертва.