Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (20)

20

Когато човек се събужда от сън, той се сепва бързо, сякаш е паднал на пода. Ококорих се и се разбудих. Лежах гол под завивката и бях веществено доказателство, че съм именно аз. Бях сънувал една жена. Жена, чиято коса не беше нито червена, нито кестенява, но която се лееше на вълни като дивна мелодия около лицето й, озарено от усмивка, която още висеше във въздуха, макар жената да бе изчезнала. Усмивка като тази на котарака от „Алиса в страната на чудесата“. Усмивка, която прониква в теб и не те оставя. Усмивка, която занасяш в гроба си, за да избуи напролет като пищен цвят в пръстта, където лежим. Защото тази пролет непременно ще настъпи, макар да сме мъртви. Планините около града ще си бъдат същите, небето пак ще се прихлупва над къщи, които се събарят, и над други, които се строят. И пак ще има понеделници, макар нас да ни няма, хората пак ще ходят на работа в канцеларии и магазини, ще пътуват с обществения транспорт. Ще бъдем мъртви, ще дойде пролет и всички жени, които сме имали, също ще са мъртви… без една, единствена.

Тя ми се беше усмихнала и представила. Венке Андресен, бе произнесла, а лицето й доби неясни, размазани черти. Някъде в далечината едно момче бе извикало името ми с ясен и чист детски глас, после дотича до мен, стискайки футболна топка под едната си мишница, в къси панталонки, започнали да му отесняват. Томас?… Не, това бе… Роар. Бях се опитал да задържа усмивката й в съзнанието си, усмивка като полумесец, килнат леко на една страна и понащърбен в единия си крайчец, бях се опитал да стана и… и… се… събудих.

Изтърколих се от леглото на пода. Протегнах слепешком ръка и взех будилника от нощното шкафче. Погледнах циферблата. Минаваше дванайсет. Бях забравил да го наглася да ме събуди. А ако някой междувременно е звънил в кантората ми? Някой, който иска да открия пудела му, да му намеря пералнята или ланския сняг.

В устата си усещах вкуса на гниещо сено. Колко чаши бира бях изпил? Шест или седем? Течността бълбукаше в стомаха ми и знаех, че ми предстои проблем с миенето на зъбите. За да се свестя, ще ми е нужно по-настойчиво разтърсване, отколкото сепването от сънуван сън.

Отидох почти пипнешком в банята и пуснах докрай студената и топлата вода. Насапунисах се бавно от косата до пръстите на краката и се подложих под душа със затворени очи, оставяйки водата да ме масажира със силни струи. Целта ми беше да стоя, докато изтече топлата вода в бойлера. След двете минути под студената вода аз се почувствах достатъчно разсънен, за да затворя крана. Стоплих се отново и направих бърза комбинация от отпускащи тялото йога упражнения и няколко серии за оправяне на стомаха и шията. После отидох в кухнята.

Тази сутрин имах нужда от чай. Лек чай с много захар, много повече от една чаша. Имах нужда от тънки сандвичи с едри резенчета сочни краставици и домати. И още чай. С още много захар.

Когато часовникът показа повече от два часа следобед, аз се почувствах готов да седна в автомобила.

Стигнах до кантората и изгасих лампата, която бях оставил да свети предишния ден. После останах да седя в полумрака, взирайки се в стената, която сумракът бе оцветил в сиво-зелено.

Навън беше месец март. Скоро щеше да дойде пролетта. Всички снегове в нашите души би трябвало да се стопят, а пролетта щеше да се настани в нас като изпълнена с желание жена, като смееща се жена… жена, чиято коса не бе нито…

Мислех си за Юнас Андресен и за това, което ми бе разказал. Мислех си за Венке Андресен и за това, което тя ми беше разказвала. И си мислех, че нито един брак не прилича на друг, това важи даже и за партньорите в един и същи брак. Защото нито един човек не изживява нищо така, както го изживява другият. Венке и Юнас ми бяха разказали всеки своята история за два различни брака и две различни истории за изневяра.

Това беше игра, в която няма победител. И двамата бяха загубили. А по една или друга случайност те ме бяха вмъкнали в играта като съдия, като рефер или бог знае какво.

Погледнах отново часовника. Почти три часът следобед. До колко ли работеше тя в базата на Хоконсверн? До четири? Можех да й позвъня. Или да ида с колата до блока й и лично да й рапортувам. Но какво щях да й съобщя? Че съм изпил доста халби бира с бившия й мъж. Дали и тях да не включа в хонорара, ако въобще щях да получа такъв?

Във всеки случай можех да намина. В онзи район имаше доста развлечения за един свободен частен детектив. Можех да се поразходя в гората и да разменя някой и друг удар с Джокер и бандата му, да получа нови синини. Или да посетя Гюнар Воге, да заседна пак в асансьора със Сулфрид Бреде. Или да пия водка с Хилдур Педершен, да поиграя „Людо“ с Роар…

Можех да… целуна Венке Андресен.

Докоснах с пръсти устните си. Целувката й все още ме пареше приятно подобно на спомен от младостта. Отдавна никой не ме беше целувал. Не се разхождах с уста, която лесно може да бъде целувана, и то от непознати, а освен непознати почти не виждах други. Пък и не беше сигурно дали те щяха да имат желание да ме целуват.

Мислех си за Беате, опитвах се да си спомня чувството, което ми вдъхваха целувките й. Но това бе толкова отдавна, преди много, много тъмни и безлунни нощи.

Така че възможностите ми там, извън града, да прекарам интересно бяха много. Заключих кантората, без да паля лампата, слязох долу и се качих в колата.

Един нов ден беше на път да умре, както умират в нас всички дни, един подир друг, докато не се събудим от съня си, за да открием, че съвсем не сме се събудили, а още сънуваме. И всички дни стават един ден и всички нощи се стапят в една. И бутилките с водка остават пълни и прашни, докато не ги изпие някой друг вместо пас, кантората бива наета от лекар, от справочно бюро или от агенция за търговия с недвижими имоти.

И ти преставаш да се тревожиш. Никакви сметки за електричество, никакви сърдечни горести.