Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (33)

33

Влязох в една от телефонните будки в пощата и позвъних в рекламната фирма „Палас“. Познах гласа, който ми се обади, но не бях свръхлюбезен. Попитах:

— Сулвай Мангер може ли да се обади?

След кратка пауза дойде отговорът:

— Не, госпожа Мангер днес е болна. Да ви свържем с някой друг?

— Например с вас самата?

Нова пауза, по-дълга. После леден въпрос:

— С какво мога да ви помогна?

— Благодаря — казах. — Днес с нищо. Опитайте утре пак.

Сложих слушалката. Не беше много забавно, но и настроението ми хич не беше весело. И няма как да е, в ден като този.

Бях паркирал на Торнплас. Все още валеше, но по-слабо, с тъй редки капки, че добрият слаломист можеше да се промъква между тях и да стигне напълно сух до градската градина при условие, че е набрал нужната скорост. Облаците бяха надвиснали ниско над планинските склонове и Фйолен изобщо не се виждаше.

Тъкмо слизах от колата, и стълбите на кметството се изпълниха със сватбена церемония: булката в тъмносиня рокля на ситни цветчета, младоженецът в сив костюм, а сватбарите — в различни облекла, от официални костюми до кожени якета и джинси. Мъж с тъмни панталони и сиво яке изтича до долу, изплисквайки две мръсни локви, за да увековечи двамата щастливци с камера „Инстаматик“. Младоженците, хванати за ръце, се усмихваха лъчезарно един на друг и на света, заруменили бузи като рози и с мокри от дъжда коси. Още една нова двойка отиваше на жив зян.

Шофирайки дотук, си мислех за всички сватби и брачни тържества, в които бях вземал участие. За всички изслушани от мен речи, за всички мои сътрапезници с повишено настроение, за всички щастливи новобрачни, които бях видял. По време на сватбения пир рядко се мисли за делниците, които ще го последват, хората се смеят, вдигат наздравици и не мислят за плача, самотата и ревността. Те гледат на младото семейство така, сякаш то ще продължи да танцува все така безгрижно и в брака, както безгрижно танцува своя пръв съпружески танц. Никой не си ги представя пред адвоката, всеки на отделен стол, с напрегнато лице и очи, на голямо разстояние от другия, на най-голямото възможно разстояние. Или как лежат в същото легло четирийсет години след това, обърнали си гръб и вече толкова отчуждени, че нямат какво да си кажат, няма какво да правят заедно — подир четирийсет години, изпълнени със сиво ежедневие, без светли моменти, без празници. Все нови и нови двойки към касапницата, все нови и нови.

 

 

Трябваше да съставя план за действие, но най-належащо бе да изясня достоверността на обстоятелствата около момента на убийството. Най-напред трябваше да говоря със Сулфрид Бреде, която бях видял да излиза от асансьора, докато бягах презглава нагоре по стълбите, само за да ги намеря — Юнас Андресен и Венке Андресен над него с нож в ръка.

Паркирах пред блока и излязох навън. Погледнах нагоре, както алпинист поглежда изкатерената сто пъти от него отвесна скала, която той отново се готви да покори. Малко по-нататък видях да минава Гюнар Воге, свит под дъжда, вдигнал яката на зеленото си яке и нахлупил плетена шапка. Мисля, че ме забеляза, защото за миг забави хода си, но после продължи, сякаш не му се разговаряше с мен. „Не, все още не сега — помислих си аз, — но и твоят ред ще дойде. Само почакай.“

Влязох в блока и отидох до асансьора. Предстоеше ми да влизам в много блокове и да изкачвам много етажи, та трябваше да ползвам асансьор, където бе възможно. Влязох в кабината и потеглих направо към седмия етаж. Излязох на единия балкон и прочетох имената по вратите, но не бях улучил. Върнах се обратно и излязох на отсрещния балкон. Още на втората врата, в която се вгледах, прочетох: „С. Бреде“.

Погледнах през прозореца на кухнята й. Нямах представа дали си е вкъщи. Вероятно беше на работа. Ала от друга страна, не ми приличаше на жена, която работи. Кухненският прозорец не подсказваше нищо. Вътре беше тъмно и прибрано. Пердетата, на малки цветчета, бяха спуснати.

Позвъних.

Отвътре се чу бързо потракване на високи токчета. Вратата се отвори и Сулфрид Бреде ме зяпна, изумена.

Сега беше без кожено палто и тялото й продължаваше да изглежда с две десетилетия по-младо от лицето й. Здраво сложена, набита, едрогърдеста. Носеше бежов пуловер от ангорска вълна и кафява вълнена пола. На дневна светлина очите й сякаш също имаха бежов оттенък, а бръчките и торбичките под тях изпъкваха още по-ясно. Изглежда, бе имала повече зими, отколкото лета в живота си, та ми напомни за жената, при която нощувах. Само че Сулфрид Бреде изглеждаше по-приятна.

Казах:

— Добър ден, аз съм Веум, не знам дали си спомняте за мен.

Тя кимна бавно и ме погледна питащо, но не и враждебно.

— Представлявам адвоката защитник във връзка с престъплението, извършено тук във вторник. Моля да ми разрешите да ви задам няколко въпроса.

— Току-що разказах на полицията всичко, което знам, но, разбира се…

И в знак, че мога да вляза, тя се отмести встрани и остави вратата отворена. Така, както бе застанала, ми беше невъзможно да вляза, без да се докосна до гърдите й. От нея се носеше леко ухание на момина сълза, като от младо момиче.

Вече познавах разположението на тези апартаменти и влязох направо в дневната, тук претъпкана с мебели, топла и някак приличаща на стопанката — една премебелирана бърлога с два дивана и широки старомодни кресла, в които човек може да се излегне и да подремне. Имаше и люлеещо се кресло, а на пода бяха нахвърляни една върху друга, като нападали по земята карти за игра, множество черги и пътеки.

Стените бяха облепени с тъмнокафяви тапети, по които се зеленееха изрисувани кралски лилии, а навсякъде из стаята, по шкафове, первази на прозорци, по висящи от стените поставки, имаше огромно количество саксийни растения, които преспокойно можеха да напълнят цяла ботаническа градина. Май трябваше да взема със себе си нож за минаване през джунглата, в каквато се почувствах. Изправих се пред най-близкото кресло. Чаках да ме поканят да седна.

Сулфрид Бреде попита:

— Желаете ли да ви предложа нещо за пиене? Ликьор, чаша бира, уиски или коняк със сода.

Мислех да откажа, но съобразих, че ме чака дълъг ден и нямаше да е лошо, ако се подкрепя.

— Какво ще кажете за нещо чисто?

Тя се усмихна:

— Ето мъж, който ми допада. Най-сетне. Такива не се срещат много. Щом ще е чисто, да е чисто. Уиски? Коняк?

Помислих си за вкуса на пепел от стари вестници, който все още усещах в устата си след снощното уиски, и казах:

— Коняк с малко сода звучи добре.

Тя отвори барче, пълно с напитки, и ми наля почти пълна чаша коняк, а не пропусна и себе си. После дойде до дивана, седна точно срещу мен, преметна крак връз крак, като с това даде да се разбере, че полите не бива да се шият много къси и ние си казахме „наздраве“.

— На „ти“ сме, нали? — предложи домакинята.

— След като сме засядали заедно в асансьора, какво друго ни остава?

— Ох, господи! Беше жестоко. Е, добре. Какво има?

— Е, добре. За какво те питаха от полицията?

Тя ме погледна малко изкосо.

— За какво ме питаха?

Сулфрид продължаваше да се усмихва, разтягайки устни, доколкото може.

— Ами за това от кой именно асансьор съм излязла в деня на убийството. Питаха и дали съм била сама в асансьора. Отговорих, че бях сама. Между другото полицаят Хамре, нали, беше доста мил и учтив. Но аз нямах какво толкова да разказвам.

Останах разочарован. Нищо повече от това, което вече знаех.

— Нима нищо не чу? Не видя ли Андресен, когато е идвал насам?

Тя поклати отрицателно глава.

— Всъщност ти познаваш ли ги, Андерсенови?

Тя отново поклати глава:

— В този блок? Все едно да живееш в единия край на града и да познаваш хората, които живеят в другия. Такава е вероятността за запознанство тук. Е, разбира се, виждала съм ги, но… те не бяха в кръга, с който общувам.

— Има ли в този блок хора, с които общуваш?

— О, не! — възкликна тя, почти удивена. — Защо питаш?

— Просто се поинтересувах. Искам да получа впечатления за дом, в който живеят толкова много хора.

— Що за живот е това? Блокът им е като хладилник, на такъв го уподобявам. Млякото в долната му част не разговаря с късчетата лед в горната камера. Сиренето също не разменя дума с остатъците от снощната вечеря. Ей на такова място живеем. Тук не е място, където можеш да намериш нови приятели или нови съпруги, съпрузи. Знам ги аз, имала съм работа с тях. С няколко съпрузи, искам да кажа. — И тя саркастично се усмихна.

— Толкова много ли си имала? — попитах я аз.

— Зависи какво разбираш под много. — Сулфрид се зае да брои на пръсти. — Един, двама, трима, четирима. И с всички се разведох. Но не съм съсипала нито един от тях. Работата е там, тези, за които се омъжваме, да бъдат все по-богати, та да не пада жизненото равнище. Последният ми съпруг така ме обичаше, че дори не се налагаше да работя.

Лицето й обясняваше тези неща. Можем да разправяме каквото си искаме за разводите, но те в никакъв случай не са терапия за подмладяване. Всеки развод оставя своя белег и по лицето, и по други места, но те не се виждат.

Отбелязах с усмивка:

— Толкова ли си трудна за съпружески живот?

— Не по-трудна от много други. — Тя въртеше чашата в ръцете си с дълги, бели пръсти с ярко лакирани нокти. — Просто не вярвам в брака като в нещо вечно. Разбираш ме, нали? Личното ми мнение е, че не са по-добри и модните порядки за живот в комуна и тем подобни. То с един мъж е трудно да се живее, камо ли с повече. Всеки от тях си има свои особености и желания, качества, които са приятни само в началото, ала след няколко години могат да станат причина за война на нерви, особено след като впечатляващите в началото подробности престанат да действат като пикантни подправки и се превърнат в източници на раздразнение. Искам да кажа, че един разсеян мъж е окей само докато любовта е силна. Ала след няколко години разсеяният мъж е вече непоносим. Не, в никакъв случай не си мисля, че можеш да изкараш с един брак до края. Максимумът за един относително щастлив семеен живот е десет години. Като изключим, разбира се, малкото щастливи изключения. Но другите? По-късно всичко става рутина и нервност. Или всичко експлодира, или човек се движи опипом в семейната мъгла, в сън, който подменя живота. Дори и в гроба не намираме покой, погребват ни заедно. — Тя остави чаша, вдигна ръце и заразглежда ноктите си. — Аз мисля, осмелявам се да кажа, че съм живяла честно и почтено. Когато отношенията достигаха края си, аз ги прекъсвах. Щом брачният живот не вървеше, аз се оттеглях. Убедена съм, че всички трябва именно така да постъпват. Може да е трудно, но човек застава на краката си, запазва равновесието. — Тя отпи от чашата. — Междувременно има, разбира се, и моменти на самота. Особено когато вече не си от най-младите. От друга страна обаче… — Погледът й потърси моя. — Една зряла жена може да стори за един мъж много повече от едно младо момиче. Едно момиче под двайсетте например има може би по-гъвкаво тяло, но то е като бебето, което си играе с електрическото влакче — няма понятие какво да прави с него. Докато зрялата жена знае, нали, Веум?

— Да. Разбира се, знае достатъчно.

— Ти на колко си години? — полюбопитства Сулфрид.

— Колко ми даваш?

Тя ме огледа, задържа очи върху гръдния ми кош и диафрагмата, после отново се спря на лицето ми.

— Бас държа — каза и бързо облиза устните си, — че си по средата на трийсетте или по-точно малко под четирийсетте.

— На трийсет и шест — отвърнах.

Тя се засмя и вдигна чашата си.

— Най-хубавата възраст за мъж. Достатъчно възрастен, за да знае какво иска, не толкова стар, че да рухва, а и не така млад, за да пада на колене още пред вратата.

Казах:

— Не знам накъде биеш, но… точно сега аз фактически съм зает. Имам… работа за вършене, а освен това… съм влюбен. Или поне така си мисля.

Тя кимна:

— Нямах предвид нещо определено. Но ти изглеждаш забавен, Веум. Ако някой път се почувстваш самотен… ела при старата Сулфрид Бреде. Не е съвсем сигурно, но може да се случи тя да си е у дома. Аз ще ти разкажа…

Щеше да ми разкаже нещо. Но най-напред трябваше да си налее още нещо за пиене. Сега с един пръст повече, отколкото преди малко. Денят беше дълъг и сив, а тя нямаше особени планове за вечерта. Предложи да налее и на мен, но аз още не бях преполовил първата си чаша.

Пак седна и продължи:

— Имам си приятел, някои ще кажат — любовник. Връзката ни фактически е от десет години, но не е редовна. Той беше до мен по време на два от четирите ми брака и всъщност надживя двама от съпрузите ми. Приятен мъж е, да. Такъв, с когото е хубаво да си, пламенен и мил в леглото, човек, с когото можеш да говориш откровено, да му се показваш без маска. Аз обаче никога не бих се омъжила за него. Никога!

— Защо?

Тя погледна пред себе си, в чашата, отпи.

— Не знам точно. Може би защото е много добър, а може би се страхувам, че този брак ще се задържи за цял живот. — Очите й потъмняха. — А точно за това не знам дали ще имам достатъчно нерви. Все едно да киснеш на някоя яхта, без да си сигурен, че някога ще слезеш пак на брега. Освен това той е женен.

Кимнах и изпразних чашата си.

— Още? — попита тя.

— Не, благодаря — казах. — Ще трябва да… тръгвам.

— Веум! — Гласът й прозвуча дрезгаво от другия край на дивана.

— Да?

— Ти си така приятен… Би ли имал нещо против… преди да тръгнеш… да дойдеш тук при мен и… само да ме целунеш?

Не помръднах от мястото си. Въпреки че седеше само на метър и половина от мен, имах чувството, че трябва да пътувам безкрайно дълго, да извърша цяло пътешествие през пустинята, преди да стигна до нея.

— Дори и да си влюбен… в друга. Една целувка не означава нищо. Една целувка е само една целувка.

Въпреки четиримата си бивши съпрузи и феноменалния си любовник, тя, изглежда, беше доста закъсала, щом си просеше целувка. Закъсняла, захвърлена, забравена.

Станах и отидох при нея. Подпрях се с едната ръка на масичката и се наведох над нея. Уханието на момини сълзи се усили. Големите гърди се надигаха под мен като прибой. С другата ръка обхванах главата й, поднесох лицето й към светлината и се вгледах. Съпрузите бяха ходили по него с копита или с обувки с шпайкове. Любовниците бяха оставяли белези като от остри, току-що изпилени нокти. Синовете го бяха забутали в шкафа на детската си стая заедно с другите играчки. Да, мъжете бяха оставили следи по това лице и то ги бе приемало. Сулфрид е живяла в борба с бури и несгоди, отвръщала е на предизвикателствата. А сега седеше в стая, доста голяма за сам човек, съвсем сама, с лице на самотница и с чаша в ръка, от която всъщност трябваше да пият двамина.

Мислех да я целуна по бузата, както син целува майка си. А я целунах в устата, бавно и продължително, както се целуват дългогодишни любовници.

Тя се вкопчи в мен, дишайки учестено, и обви ръце около врата ми. Аз свърших целувката и внимателно се освободих. Кондукторът бе надул свирката за последен път и влакът трябваше да потегля. Довиждане, скъпа; довиждане… Чух собствения си глас да изрича това, докато нечий дрезгав глас казваше:

— Друг път… Сулфрид… някой друг път.

— Глупаво е да се отлага за друг път това, което можеш да направиш сега. Особено когато се отнася до подобни приятни неща…

— Но аз имам да върша работа, трябва да открия един убиец.

Тя вдигна ръката си към мен, но сетне я свали. Погледът й отново потърси чашата, ръката й го последва. Пророни:

— Добре. Нямах предвид… Ти си… Но не ме забравяй, Веум. Някой друг път.

Кимнах, както стоях насред стаята, с доста глупав вид:

— Някой друг път. А засега довиждане.

— Всичко хубаво.

Сулфрид ми отвори вратата и аз минах покрай нея като ефирен дух, без да я докосна. Доста след като ме беше изпратила и бях вече към края на балкона, аз си помислих, че тя все пак имаше право. Никога не трябва да се отлага за друг ден това, което може да се направи сега. Защото никой не знае къде ще бъде утре. Още преди да сме си и помислили за утрешния ден, можем да се строполим в някое антре, облени с шуртяща от дълбока рана кръв.