Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (13)

13

На улицата се спрях.

Какво направих днес? И нужно ли ми е всичко това?

Погледнах си часовника. Погледнах и нагоре към блока, където живееше Венке Андресен, към балкона на деветия етаж, към прозореца на Роар и кухненския прозорец. Прозорецът на кухнята светеше.

Отправих се към блока, влязох през главния вход и се запътих към асансьора.

Докато чаках асансьора да дойде, към него се отправи една жена и застана до мен. Поздравих я учтиво, а тя ме погледна като ужилена, сякаш бях направил някакво неприлично движение. Май хората тук, в покрайнините на града, не се поздравяват, докато чакат асансьори. А може би и изобщо не се поздравяват. Този свят тук е друг, не трябва да забравям това. Но жената все пак потисна уплахата си и ми се усмихна: бегла, насилена усмивка.

Беше на вид доста приятна. Сигурно е била доста хубава на младини, преди няколко десетилетия. Но беше минала първата половина на века си и тези петдесет години бяха оставили отпечатъка си върху лицето й. Някой беше сял, друг бе жънал, ала един господ знае кой какво е спечелил.

Косата й е била черна, сега прошарена с дълги сиви кичури, наистина интересни за този, който има слабост към зебрите. Очите й бяха кафяви, с доста червени жилчици по бялото, а устата й имаше тъжни контури, сякаш току-що бе изпила едно кампари в повече.

Не бе много висока, но не бях в състояние да определя дали е стройна или възпълна, защото носеше доста широко кожено палто, видяло по-добри времена, но все още в състояние да стопли една замръзнала душа в замръзнало тяло. Краката й бяха стройни и спокойно можеха да принадлежат на красива трийсет годиш на жена.

Когато асансьорът пристигна, аз й отворих вратата. Тя повече не се усмихна. Може би това тук не бе прието.

Кабината на асансьора бе дълга и тясна като ковчег, за да може да побира пиана, легла, дивани и тем подобни, да ги качва до дванайсетия етаж. Жената влезе по-навътре, аз останах до вратата.

— На кой етаж сте? — попитах.

— На седмия — отговори.

Гласът й бе леко дрезгав, глас на доста пиене и малко сън. Под очите си имаше торбички.

Асансьорът се заизкачва нагоре. Между четвъртия и петия етаж спря. Светлината на тавана премигна два пъти, после секна както и движението на асансьора.

Жената до мен въздъхна тежко.

— О, боже господи, пак ли? — Тя ме погледна тъй, сякаш аз бях виновен. — Спря.

— Да, да, виждам — казах.

А виждах само десет-петнайсет сантиметра от вратата на петия етаж, останалото беше бетонна стена.

Много особено е преживяването в спрял, излязъл от строя асансьор, с което се даряват тези, които живеят в така наречените „цивилизовани“ страни, т.е. там, където строят сгради, по-високи от четири етажа. Когато си в здраво заседнал асансьор, светът спира да се движи. Няма значение дали си на петдесет или петнайсет години, във всички случаи се чувстваш много стар. Навън може да се е разразила война; може да е спрял токът; да има земетресение или ураган. Може хората да тичат по улиците и да си късат парчета плът с касапски ножове; може носорог да се носи по улиците на лов за девственици… Това не те касае. Ти нямаш нищо общо с реалността. Ти си заседнал в асансьора.

Клаустрофобията не ми е уязвим пункт, но въпреки това усетих как започвам да се потя по челото и гърба.

Никой не обича да седи в асансьор, спрял между етажите. Ако това се случи, искаш веднага да излезеш навън — толкова е разбираемо.

А ние заседнахме.

Жената, с която се случихме заедно, не се чувстваше добре. Лицето й подпухна, очите, ноздрите, устата сякаш се уголемиха, дишането й се учести, стана пресекливо. Тя също като мен чувстваше слабост в коленете и се подпираше със слаба бледа ръка на стената на асансьора. С другата притискаше челото си.

Казах:

— Може би ще трябва да се запознаем. Казвам се Веум.

По вида й разбрах, че ми няма доверие.

— Да, но ние заседнахме. Заседнахме. — В гласа й се долавяше истерия.

Продължих:

— Чувал съм, че щом хора, които страдат от клаустрофобия, попаднат в такава ситуация, те започват да се събличат. Не правете това. Още съм млад, за да мога да го понеса спокойно.

Тя се отмести още по-назад в дъното на кабината.

— За какво бръщолевите непрекъснато? По-добре направете нещо да се измъкнем. Навън! Искам навън!

Беше застанала с гръб към стената, после се обърна. Заудря я с безсилни и безпомощни юмручета.

— Помощ, помощ! — викаше жената.

Натиснах копчето с надпис „Тревога“ и дочух, че някъде долу звънна звънец. Надявах се, че това не е само „копче за успокоение“, което се инсталира за такива нещастници като нас без никаква реална полза. Надявах се, че е звъннало на съответно място, например при портиера, та да не се наложи да чакаме дълго.

Спътницата ми изхлипа:

— Колко ще можем да издържим? Докога ще има кислород във въздуха?

— Кислород? — Огледах се. — Достатъчно дълго. Чух, че в Швеция една чистачка изкарала четирийсет дни затворена в товарния асансьор на някаква фабрика. Повече от годишен отпуск. И оживяла, макар че пила само сапунена вода.

— Четирийсет дни! Мили боже! Не съм и помисляла…

— О, аз просто исках да ви поясня, че… проблемът не е в кислорода.

Огледах се внимателно. На тавана не видях от някогашните привични люкове за вентилация. Те можеха да се отварят, а заседналият — да се измъкне през тях и да седне на покрива на кабината, чувствайки се в кратера на вулкан. Самата мисъл за такава възможност винаги успокояваше.

За свое учудване забелязах, че се потя все повече и повече. Помислих си: човек никога не трябва да взема асансьор. Стълбището е направено, за да се използва, поддържа добрата форма и ти помага да живееш по-дълго. Асансьорите са за старци и бебета, но не и за големи, силни хора…

В стомаха ми нещо започна да драска: добрият стар плъх. Оглеждах асансьора, който ми изглеждаше все по-малък: по-тесен, по-нисък… Изведнъж усетих, че ръцете ми се свиват в юмруци и ме обзема желание да удрям по стените, да ги разбия, да викам за помощ.

Зави ми се свят.

Поизкашлях се за собствено успокоение и рекох:

— След малко ще сме навън. Съвсем след малко, госпожо.

Тя съвсем беше сдала багажа. Отпусната, вперила очи в пода, на който бе седнала с вдигнати колене. Видях, че носи черни пликчета под бежовия чорапогащник и че е доста по-пълна, отколкото подсказваха краката й.

Извърнах поглед настрана. Аз съм порядъчен човек и не мога да се възползвам от женската беззащитност. Пък може би това е само страхът — страхът на пола. Можех преспокойно да анализирам тези и други свои мисли, както обичах да правя. В това отношение бях на равнище и преди жените да превърнат живота ми в лудница, по моя инициатива.

Вслушвах се в звуковете, долитащи откъм блока. Бетонът предава шумовете по удивителен начин. Дочух свистене по тръби и нещо, което напомняше на удари по вратата на затворническа килия, кодови сигнали, предавани от килия на килия. Може би някой друг беше заседнал във втория асансьор, а може би целият блок бе пълен с асансьори, в които имаше пътници, двама по двама, но никой не се движеше, никой не идваше да ни помогне, може би се намирахме в… ада?

Отново погледнах жената. С нея ли трябваше да прекарам вечността?

Потта ме обливаше. Не бях в състояние да си помисля за нещо успокояващо. Опитах се. Представях си лятото: бял, окъпан от слънчевите лъчи морски плаж, безкрайно синьо-зелено море, ясно синьо небе, въздух… въздух… и хора, които говорят датски… Взех да си мисля за бира: златиста бира, която шупва нагоре, халби с бяла пяна, покривки на червени и бели квадратчета, открита тераса, една жена… Мислех си за Беате. Но това не ме успокои. Мислех си за Венке Андресен…

— Ало!

Ало! Ало! Чак на третия етаж гласът ми излезе от устата:

— Ало!

Някой чукаше на вратата на петия етаж:

— Има ли някой вътре? Между етажите ли сте? — Гласът беше груб, гласът на портиер.

— Да. Не можете ли да ни помогнете?

Не знам какво се случи, но спрях да се потя. Жената до мен вдигна глава и се ослуша.

— Пак тези момчетии. Измъкнали са бушон, но вие почакайте, подир пет-десет минути всичко ще е наред.

— Благодаря — пошепнах аз на тежките крачки, които се отдалечаваха.

Мина още четвърт час. Моята спътничка и аз не намирахме общи теми за разговор. Чакахме само едно: да се измъкнем от тук. Погледнах часовника си: дали Венке си беше вкъщи?

Внезапно, без всякакво предупреждение, асансьорът потегли. Пети етаж, шести, седми. Спря на седмия.

Жената вече се бе надигнала. Приглади набързо коси, избърса лицето си с жълта кърпичка. Очите й се бяха зачервили, но това не я променяше особено. Тя изглеждаше почти тъй, както преди да влезе в асансьора, може би малко състарена, но и аз изглеждах така. Хората, които са прекарали известно време в спрял между етажите асансьор, бързо съзряват дотам, че може и да пукнат.

Преди да излезе, тя неочаквано ми подаде ръка и каза със същия дрезгав глас:

— Сулфрид Бреде.

— А… благодаря — отговорих.

Продължих с асансьора два етажа по-нагоре. Здравей и довиждане, Сулфрид Бреде. Може би пак ще се видим, в друг асансьор, в пъкъла или на друго място? Човек никога не знае, Сулфрид Бреде, човек никога не знае. Отворих вратата на асансьора и излязох.

Вън пред вратата му стоеше Венке Андресен и чакаше. Не бе сама. А заедно с някакъв мъж.