Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (35)

35

Намерих Воге там, където се видяхме за пръв път. Пак беше сам в клуба. Стъпил върху табуретка, той окачваше на стената плакат, нарисуван с червен флумастер върху сива хартия и рекламиращ няколко възможности за прекарване на свободното време през месец март. Оставаше само да се запишем. За тези, които имаха възможност да ползват отпуската си по великденските празници, се организираше курс от цикъла „знай от всичко по малко“. Предлагаше се възможност да „построим собствената си радиомрежа“ в случай, че имаме желание да кажем: „Здравей, здравей. Довиждане, довиждане“ — на съответния си радиопартньор-аматьор в Япония. Следваше реклама и за „нашия популярен курс по китара“, организиран вече пета година поред и повечето от участниците в който, най-сетне бяха усвоили първите три акорда.

Гюнар Воге закрепи плаката върху едно корково табло и го забоде с големи гвоздеи със зелени главички. Беше застанал точно под една прожекторна лампа и голото му теме блестеше.

Когато влизах в клуба, той ми хвърли бърз поглед. После продължи да се занимава с плаката. Това нямаше да му отнеме много време и все пак щеше да бъде принуден да се занимае с мен. Затова чаках мълчаливо, без да кажа нито дума.

Воге най-сетне се обърна към мен. Беше обул избледнели синьо-зелени панталони, сбръчкани от пране и окъсели малко над глезените му. Носеше тъмносин вълнен пуловер с кафяви кожени кръпки на лактите, а на краката — кафяви обувки. Не беше се бръснал няколко дни, лицето му изглеждаше бледосиво. Това можеше да се дължи на една или две безсънни нощи, но можеше и спокойно да бъде от смяната на сезона или от блясъка на силната лампа. А може би просто не му допадах, та си сменяше цвета като хамелеон. Очите му бяха също така тъжни, както миналия път, и не показваха, че ще просияят пред вида ми. Клепачите му бяха натежали и имах чувството, че всеки момент ще се прозине.

Казах:

— Добър ден, Гюнар Воге.

Той каза:

— Добър ден, Варг Веум. Нещо специално ли има? Тази вечер тук ще има сбирка, така че съм доста зает.

Стояхме приблизително по средата на голямото бетонно помещение. То можеше да бъде (каквото и беше в действителност) скривалище, а ние — последните оцелели хора.

Продължих:

— Касае се за един нож.

— Нож?

Кимнах:

— За един нож и за… един мъртъв мъж.

Той сви устни и ме погледна предизвикателно.

— Аха, великият детектив Блумквист^[1] отново в атака. Да, да. На теб ти е нужна изкупителна жертва, а? На теб и на онова ченге? Може би ще разрешиш загадката вместо полицията? Да извадиш джокера от колодата, това ли искаш?

Той замълча, ала аз го гледах изчаквателно. Имах чувството, че пак го обзема желанието да държи нова реч.

— Но това е аматьорска работа, Веум, и няма да успееш. Има куп хора, които се разхождат наоколо със сгъваеми ножове. Юхан далеч не е единственият. И ако си мислиш, че дреболиите, които се случиха напоследък, са могли да доведат до нещо така драстично като убийство, то ти се лъжеш, Веум, много си далеч от истината… И в края на краищата изиграният оставаш ти.

Имаше вид, сякаш се кани да излезе. Попитах:

— Знаеш ли всъщност нещо за онова, което се случи във вторник вечерта, Воге?

Той вдигна рамена.

— Нищо повече от написаното във вестниците. Разбирам обаче, че сте тръгнали на лов за изкупителна жертва, и какво по-лесно от това да пипнете Юхан? Един отявлен млад престъпник. Известен насилник, похитител, опасен изнасилвач. Юхан Педершен, наричан Джокер. Не чуваш ли, звучи като лош гангстерски филм, Веум.

— Ти бръщолевиш като в лош гангстерски филм, Воге. Но, по дяволите, нямаш нищо от чара на Боги^[2]. Измъкваш думите от устата ми още преди да ги кажа — думи, които изобщо не съм и мислел да произнеса.

Направих две крачки напред.

Той простена:

— Ако…

Прекъснах го:

— Ако можеш да си затвориш устата за две минути и да престанеш да се опияняваш от собствените си ораторски данни, то може би някой друг ще каже нещо, а?

— Някой друг? Това да не си ти?

— Както искаш го приемай. Но аз знам, че не Джокер е убил Юнас Андресен и никога не съм мислил да го обвинявам за това. Полицията също не го обвинява.

— Ти знаеш? — каза той без думи, само мърдайки с устни, та не чух нищо.

Продължих:

— Аз стоях на паркинга пред блока и разговарях с него точно в момента, когато е станало убийството. Хитро, нали, как мислиш?

— Хитро — повтори той със сарказъм. Приличаше на посрамено изкопаемо от шейсетте години, на фалирал оптимист.

Продължих:

— Но Юнас Андресен е бил убит. Със сгъваем нож. И затова дойдох при теб. Защото последния път, когато бях тук, ти ми разказа много неща за живота и други работи, но ми съобщи също, че имаш цял запас от сгъваеми ножове, които си конфискувал. И си помислих, случва се и аз да мисля, Воге, помислих си следното: сгъваемият нож не е нещо, което човек купува един ден преди да го забие в нечий стомах. Сгъваемият нож е нещо, което човек притежава, с което е роден и отрасъл, така да кажем, или поне е нещо, което си доставя. Но никой не го купува, както казах, в никакъв случай не го купува, ако не е намислил да го забие в стомаха на някого. Ала този нож би могъл да бъде и откраднат. И ето, да си дойда на въпроса, Воге, на един много прост въпрос или по-точно на два: къде съхраняваш тази своя колекция? Надеждно ли? Може ли да се предположи, че някой външен човек би могъл да си открадне един екземпляр? И освен това изчезвал ли ти е нож в последно време? Ето колко просто е всичко, Джинджър^[3]. Искаш ли да танцуваш?

Направих няколко степ фигури пред него. Мога да бъда и комик, стига да намеря публика, която не ми допада, или обратното.

Той ме погледна с презрение, после изрече през изпънати, сухи устни:

— Не. Не съм търсил загубен нож в последно време, Веум. Освен това аз ги съхранявам надеждно. Във всеки случай нож никога не ми е изчезвал.

— Къде ги държиш? Тук?

Той кисело ме погледна:

— Не, Веум. Не тук, а вкъщи, в едно заключено чекмедже.

— А къде живееш?

— Тук. Нима не знаеше? Квартирата ми е служебна.

Огледах се иронично наоколо. Поне се надявах, че видът ми е ироничен.

— А къде държиш мръсното си бельо?

— На дванайсетия етаж в тази сграда, Веум. В една малка двустайна квартира с изглед към целия този рай и цяла поредица свързани с него прекрасни неща.

— Какви? Така нареченият „пазарен площад“? Не го ли преместиха вече от тук?

— Както казват: напразно си дошъл, Веум. И вече трябва да ти кажа „сбогом“.

Нямах повече какво да река. Но можех малко да го унижа. А освен това нещо ме глождеше, въпреки че не знаех какво, просто не бях съвсем сигурен. Казах:

— Полицаят сам взе отпечатъците от пръстите, които бяха намерени на ножа. Изхождам от това, че ти няма да имаш нищо против да снемат отпечатъците от твоите пръсти, ако им дам знак за това.

Но не успях да го унижа. Той запази хладнокръвие:

— Разбира се, че нямам нищо против. С най-голямо удоволствие. Никога не съм обичал кой знае колко тези свине, но какво ли не прави човек за старите си приятели? Да, аз с удоволствие ще танцувам, Фред^[4], с удоволствие. Но не и с теб.

Стоях и го гледах. Голото му теме, тънките светли къдрави коси около ушите му, тъмната брада…

— Добре — казах аз, преди да се обърна и да се отправя към вратата. — Благодаря ти за помощта — добавих.

После излязох през вратата, поех по посока на червените стрелки из влажния бетонен коридор и се заковах на място.

Спрях се. Може би и той някога е бил млад, разбира се. И тогава сигурно не е бил плешив, а с гъсти руси къдри върху целия череп. И не така брадясал, а с лек мъх по бузите, или тогава се е бръснел добре…

Обърнах се и тръгнах назад. Влязох пак в клуба. Воге беше в най-далечния му ъгъл, на прага на вратата към мъничката си канцелария. Той не помръдна и не продума, когато се приближих. Просто ме гледаше въпросително. Направих две крачки към него и спрях. Тогава казах:

— Ти си познавал Венке Андресен, Воге. От някога. Видях те в един фотоалбум.

По лицето му разбрах, че попадението ми е точно.