Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (32)

32

Заваля дъжд: студен къснозимен дъжд, който обещаваше да стане сняг. Купих си три местни вестника и потърсих подслон и чаша кафе на втория етаж в едно кафене срещу площада. На една лавица там намерих вестници от предишните дни и направих това, което съвсем бях забравил, прочетох ги. Или по-точно — прелистих ги.

Във вестниците от предишния ден нямаше нищо повече освен заглавията: „Загадъчна смърт“, „Мъж, намерен убит“, „Драма с нож в жилищен блок“. Съдържанията на текстовете под заглавията бяха почти едни и същи: полицията е арестувала заподозряно лице за разпит.

Прегледах бързо вестниците от днес. В тях имаше по-подробна информация за случая. Журналистите бяха получили повече материали за убийството, фотографи бяха ходили на мястото на престъплението, за да направят снимки на място, интервюирани бяха хора, живущи в блока, които били „чули“ нещо. На голяма снимка в един от вестниците бе заснет мъж, който по-надолу разказваше как преди година и половина си седял на дивана и гледал новините по телевизията, когато друг мъж внезапно стрелял в прозореца на стаята му с въздушна пушка от отсрещния блок. Какво общо имаше този епизод със случилото се, не се обясняваше. Но във всеки случай снимката на мъжа беше поместена във вестника — голямо събитие за неговия малък свят от три стаи и кухня, той бе героят на деня.

От заглавията дори излизаше, че печатът не се интересува от убийството, щом вероятният убиец е вече зад решетките. Съобщаваше се, че полицията продължава разпитите на свидетелите и че следствието е в пълен ход, но старши полицейският инспектор Хамре от криминалния отдел се надявал то да приключи в най-близките дни.

Спрях да чета и оставих вестниците на масата. Огледах заведението.

На една маса в ъгъла седяха четирима чужденци, пиеха чай, ядяха сандвичи и играеха карти. Държаха се като у дома си. На масата до мен седеше едра жена със зачервено лице, синя шапка и разгърнат пред лицето й вестник. Но тя не го четеше, а ме гледаше иззад страниците му с пронизителни и подозрителни очи. Дори не си отмести погледа, когато го пресрещнах с моя. На друга маса пийнал младеж се опитваше да заговори две момичета, които, съдейки по диалекта им, идваха от най-дълбока провинция. Те се притискаха по-близо една до друга, изчервени, но очите им шареха из заведението.

Над всичко това се разнасяше познатият във всички подобни кафенета меланхоличен набор от звуци: дрънкането на касата, свистенето на машината за кафе, гласове с различна тоналност, звън на чаши и лъжички, на вилици и ножове, потракващи в чиниите. Въздухът бе наситен с цигарен дим и подправен с миризмата на кухня.

Тогава го видях.

Той седеше през пет или шест маси и не ме забелязваше. Очите му се рееха във въздуха напрегнато, тъй както се вторачват пред себе си хората, когато не желаят да виждат нищо. Държеше чашата с кафе пред лицето си, сякаш се опитваше да се скрие зад нея: висок нескопосан мъж, някак трогателен като кученце. За мое удоволствие констатирах, че косата му е започнала да посивява, а той си бе все така блед като преди. Не знам защо, но го считах за свой шурей. Казваше се Ларш Виик, беше преподавател и съпруг на жената на име Беате, моя съпруга някога. Той бе новият баща на Томас.

Седях и го държах под око и той не можа да избегне да погледне към мен, преди да си тръгне. После сякаш внезапно ме откри, усмихна се и дойде при мен.

— Здравей — каза.

— Здравей — казах.

— Имах свободен час, чудех се какво да правя, та излязох да пия едно кафе.

— Как е Томас?

— Добре. Ходи на детска градина, знаеш, нали, наесен ще тръгва на училище.

— Знам, все още се интересувам.

— Аз не исках да кажа… Но… Няма защо, няма защо да се сърдим повече един на друг. Всичко беше толкова отдавна.

— Всичко след известно време ни се струва отдавна.

Това бе една утеха. След известно време и споменът за Юнас Андресен щеше да избледнее, както избледняват всички картини — след известно време.

— Но сега трябва да тръгвам.

— Да, да. Поздрави и на двамата.

— Ще предам. Всичко хубаво.

Той се усмихна облекчен и си тръгна: висок, непохватен мъж, който се беше оказал по-добър съпруг от мен. Вдигнах чашата с кафе след него като мълчалив поздрав. След няколко минути и аз се отправих в същата посока.

 

 

Предварителният арест за жени не е в окръжния затвор в Берген, а се намира в мазето на полицията на същия етаж, където е изтрезвителното отделение.

Срещнахме се с Паулус Смит пред сградата. Той беше точен, привикнал със строгата съдебна процедура.

Влязохме в стаята за пропуски и почакахме там дежурната полицейска служителка, която щеше да ни отведе до килиите. Смит бе добре известен, та не стана нужда да се легитимира. Аз бях заедно с него, та той бе и моята легитимация. Освен това тук познаваха лицето ми. Не идвах за пръв път, а сигурно и за последен, между тези врати.

Венке не беше в килията за осъдени, но нейната беше съвсем същата: тясна, продълговата и само с едно прозорче, високо горе на стената. Прозорчето бе покрито с матово стъкло и метална мрежа. В килията имаше нар и едно дървено ведро, а в другия ъгъл — умивалник на едната стена, а встрани от него висеше кърпа. На умивалника лежеше опакован в светлочервена хартия сапун, като идиличен сутрешен подарък от любовник. Встрани от умивалника имаше стол, а от стената можеше да се разгърне дървена поставка, която би могла да служи за писане, за облягане на ръцете или за облягане на главата, всичко в зависимост от настроението.

Когато влязохме, Венке Андресен стоеше в дъното на килията, почти под прозорчето. Косата й не бе сресана, лицето й беше сиво-бледо като стените наоколо, а освен това очите и устните й имаха синьо-черен цвят, цветът на безнадеждността. Тя се бе преоблякла и носеше черен панталон и бяло поло, а върху него приятна сива фланела. За последните четирийсет часа беше остаряла с няколко години.

Венке гледаше ту мен, ту Смит, ту жената полицай и не проговори нито дума, преди дежурната да затвори вратата зад себе си, хвърляйки ни многозначителен поглед: тя щеше да стои все там — пред вратата. Тогава Венке отвори уста и погледът й се закова върху мен.

— Варг…

Кимнах:

— Здравей, Венке.

Стоях точно до масивната стоманена врата, съзнавайки присъствието на дребния белокос мъж до мен. Съвсем не си правех илюзии, че той би могъл да пропусне и най-малкия нюанс в разговора ни.

От противоположната страна на стаята тя попита:

— Как мина всичко с…

— Роар е добре. Поздравява те и каза, че те обича, че ти не бива да се боиш и се надява да те види отново.

— Но… ти не си му казал, какво аз… какво казват за мен, че аз…

— Не, не. Закарах го при сестра ти, която също ти изпраща сърдечни поздрави. Там… там също ти вярват. Никой не мисли, че ти…

— Никой! — Тя погледна с укор Паулус Смит. — Трябва да чуеш тези тук! Аз чувствам, о, господи, Варг, имам чувството, че са се обединили срещу мен, че вече са решили, че аз… че аз съм убила Юнас. Сякаш можех, аз… която толкова го обичах.

Тя заклати глава, но без сълзи в очите си, беше ги изплакала.

— Положението ми е безнадеждно — простена.

Кимнах и казах:

— Аз, ние също не мислим, че ти… дойдохме, за да ти помогнем, Венке. Ние…

Паулус Смит ме прекъсна:

— Да бъдем реалисти, госпожо Андресен. Погледнато на книга, трябва да ви кажа направо, че положението ви не е добро. Но Веум смята, че ще може да представи факти за престъплението, които биха ни посочили ако не това кой именно е убил мъжа ви, то поне, че той не е бил убит от вас. Това е нашата задача. Задачата на полицията е да намери убиеца. Или убийцата. Ние, Веум и аз, можем да се занимаем само с вас. Разбирате ли?

Тя кимна.

Той продължи:

— Но от вас също се иска да направите нещо. От вас се изисква да бъдете абсолютно честна, да свалите картите на масата и да разкажете на двама ни пълната и цялата истина за това, което се е случило онзи ден.

— Но нали вече разказах! — възкликна тя.

Той мълчаливо я погледна, изучавайки лицето й, без дори да мръдне с очи.

Тя наведе очи, но ги обърна към мен:

— Аз разказах всичко, Варг!

Казах:

— Разбира се, че го разказа. Знаем това. Но то бе разказ веднага след случилото се. Искам сега да го повториш отначало, както си го спомняш.

— Трябва ли пак? Нима никога няма да свърши?

Казах:

— Страхувам се, каквото и да стане, че ти дълго време няма да се отървеш от тази история, Венке. По всяка вероятност никога. Но когато всичко отмине, тя все повече ще потъва в забрава. И ако ние… ако аз успея да ти помогна, то в такъв случай ще трябва да ми разкажеш всичко, от игла до конец, още един път, бавно и спокойно…

Тя се подпря на стената.

— Може ли да седна?

Преместих стола към нея.

Венке погледна нагоре към нас:

— Някой да има цигари?

Погледнах питащо Смит, който извади пакет цигари от вътрешния си джоб.

— Цигари за клиенти — поясни той, сякаш се извиняваше. — Самият аз не пуша. Пушенето е за млади хора или за тези, които скоро ще умират.

Той й поднесе огън и тя каза:

— Както вече ви разказах, аз се бях върнала вкъщи. Трябваше да приготвя обед.

— Извинявай, че те прекъсвам — казах. — Просто искам всичко да ми стане ясно. Някой видял ли те е, че се връщаш вкъщи? Срещна ли някого, който те познава? Поздрави ли някого, като се връщаше?

Тя поклати глава:

— Не, не.

— Абсолютно никой?

— Не.

— Дори и някой, когото никога не си виждала.

— Не, Варг, наистина не си спомням да съм срещала някого въобще. Тоест видях хора, разбира се. Винаги срещаш някого на улицата. Но имам предвид… та аз дори не познавам всички, които живеят на нашия етаж, а как бих могла да познавам и другите?

— Добре…

— Може ли да продължа?

— Да, опитай се.

— Така че реших да направя крем и трябваше да отида в мазето за буркана с конфитюр. А когато се върнах горе…

— Почакай. Ти каза, че си се качила по стълбището, нали?

Тя кимна.

— И не срещна никого?

— Не. И този път не.

— А за да се отиде до долу, са нужни няколко минути, както и за връщането обратно.

Тя кимна усърдно.

— Именно това имам предвид. Била съм долу… сигурна съм, че отсъствах от жилището около десет минути.

Паулус Смит каза:

— Засякохте ли времето?

Тя го погледна смутено:

— Не, просто си мислех, защото… защото потърсих именно този буркан. Друг с конфитюр от ягоди нямаше. Останалите бяха с малини и боровинки.

Аз казах:

— Десет минути?

— Да — каза тя. — И тогава трябва да е станало.

Казах:

— Като нищо. — Повторих го подобно на закодиран текст, чийто смисъл все още не бях успял да разгадая.

Тя продължи:

— А когато се върнах обратно… веднага забелязах, че вратата е полуотворена, и си помислих — Роар! Джок… Тази банда. И побягнах натам…

— Ти не погледна ли надолу пред балкона? Не ме ли видя?

— Теб? Не, там ли беше тогава?

— Да. Мислех, че си разбрала, че съм долу и разговарям с Джокер, когато… когато се случи всичко това. Полицията всъщност ме сложи в списъка на свидетелите.

Тя отрони:

— Да, вярно. Ти разказа това още тогава. Но се случиха толкова много неща. И Юнас, проснат там на пода, когато влязох, кървящ, кървящ, кървящ.

— А той… — Погледнах я проницателно аз. — Той беше ли вече мъртъв, когато ти…

Тя кимна енергично:

— Поне в безсъзнание. Да, сигурно е бил мъртъв. Той не ме виждаше, само гледаше втренчено в стената. И не каза нищо. Течеше… слюнка от ъгъла на устата му, а ножът там, в раната, стърчеше като, като… не знам като какво…

— И ти какво направи тогава?

— Аз… да, май че тогава изтичах на балкона и започнах да викам за помощ и пак се върнах вътре…

— А ножът?

— Да, ножа го извадих… исках да помогна… беше…

Паулус Смит въздъхна зад мен, но не каза нищо.

— Ами бурканът с конфитюр?

— Бурканът с конфитюр? Изглежда, съм го изпуснала… от уплахата. Всъщност не мога да си спомня точно… шокът…

— Не си ли спомняш къде си го изпуснала? На пода?

Тя бавно кимна:

— Дааа. Мисля, че така беше. И се счупи.

— Опитай се да си спомниш. Когато си го изпуснала, бурканът не се ли удари в главата на Юнас?

Венке изглеждаше съвсем объркана.

Паулус Смит се обади:

— Предполагам, Веум, че съзнавате колко насочващи въпроси задавате. В съда това няма да ви бъде позволено.

— Да, вярно. Но аз искам да си изясня обстоятелствата. Да я накарам да си спомни.

— Но аз не мога, Варг! — прошепна Венке. — В главата ми е мътно. Съвсем мътно. То е като… о, господи! Може би е истина това, което всички други твърдят. Може би наистина аз съм го убила, а просто не мога да си спомня?

Тя изглеждаше толкова смутена и безпомощна, че ми се прииска да отида при нея, да я прегърна и да й кажа простичко:

— Не, приятелко моя, не. Не си го направила ти. Не се поддавай на подобни мисли. А дори да не можеш да ги пропъдиш, не ги казвай на висок глас.

Но аз не пристъпих към нея. Казах:

— Не говори глупости, Венке. Ти знаеш така добре, както и аз, че не си го убила.

Тя седеше прегърбена на стола с лице към пода и ме гледаше от долу на горе изпод вежди като непослушно дете, което са смъмрили.

— Да, знам това, Варг — почти проплака тя.

За известно време замълчахме. Венке, седнала между нас, привличаше погледите ни и аз забелязах, че Смит не я изпуска от очи нито за секунда. От време на време той поклащаше почти незабележимо глава, сякаш не виждаше никаква надежда, като хирург, който няма сърце да съобщи на болния си от рак млад пациент, че е лишен от всякакъв шанс и че краят е близък, прекалено близък.

Тогава подех:

— А Рикард Люсне…

Тя пак погледна нагоре към мен:

— Да? Той пък какво?

— Срещнах те заедно с него, във вторник предобед… Какви са… отношенията ви?

Венке пламна:

— Отношенията ни? Какво всъщност имаш предвид? Той ми е шеф. Повече или по-малко.

Изучавах израза на лицето й, погледа, насочен към ризата ми, към разкопчаната яка, но подобно на балони с премного баласт, очите й изобщо не се вдигнаха нагоре, към лицето ми, към моите очи.

— Не бива да забравяш, че сме тук, за да ти помогнем, Венке. Не бива да се ядосваш, ако ти задаваме може би глупави въпроси. Ако не ние, поне ще ти ги задават в полицията, непременно. И съвсем не е сигурно, че ще започнат да ти се извиняват, загдето те питат така.

Тя преглътна и кимна:

— Простете.

Гласът й едва-едва се чуваше и лицето й пак придоби детско изражение.

— Защо беше дошъл в дома ти тогава, в оня предобед?

Погледът й отново се отмести встрани.

— Той… той е във флота и… от време на време ми върши някои услуги.

— Услуги?

Венке ме погледна умолително, сякаш очакваше, че ще разбера. Фактически аз почти усетих за какво става дума, а тя добави:

— Не е това… знаеш, че не пия, но все пак мисля, че е добре да имам хубави питиета или чаша вино вечер, когато седя сама, нали?

— Ясно. И капитан трети ранг Рикард Люсне има достъп до обезмитени стоки? — казах аз.

Тя пак кимна:

— Да, не купувам много, но… той е така добър да ми докарва нещата вкъщи, когато аз…

— Значи затова е бил при теб онзи ден? Донесъл е нова стока, така да се каже?

— Да. Нищо повече. А после ме закара на работа. Аз… аз фактически не се чувствах съвсем добре. Ти сам знаеш, всичко това…

— Но какви услуги му правиш ти в замяна?

Венке ме погледна уплашено:

— Никакви, Варг. Във всеки случай не тези, които имаш предвид. Той… той ми е шеф, работим заедно. И сме добри приятели, може да се каже. Той… ние доста време сме заедно, предимно в службата. Много е приятен, често пием кафе заедно, бъбрим… Аз… аз нямам приятелки и фактически Рикард ми е единственият близък.

— Но никога не е бил нещо повече от приятел?

— Не, казах, не! Аз никога не съм, ние никога не сме… — Тя трескаво търсеше думи.

Прекъснах я:

— Това е достатъчно. Вярвам ти. Ние ти вярваме. Той женен ли е?

— Рикард? Да. Макар и не особено щастливо, поне така мисля. Струва ми се, че не се развеждат само заради децата.

— А, той има и деца?

— Три. Две момчета и едно момиче. От дванайсет до тригодишна възраст.

Продължих:

— Във вторник, когато ти ми позвъни по телефона в кантората и ме помоли да отида да говоря с Юнас…

— Да? Ти успя ли да говориш с него?

— Да. Говорихме. Но тогава, когато ти позвъни, аз те попитах дали мога да намина към теб вечерта. Ти обаче каза, че няма да бъде удобно, че си заета.

Венке вече дори не гледаше в мен, а в Смит, в своя адвокат, сякаш искаше да му внуши да ме спре. Изведнъж почувствах, че за нея в този момент, с всички тези неприятни, мъчителни въпроси, аз всъщност бях преминал в лагера на врага.

Не отстъпих:

— И така, къде трябваше да ходиш в онази вечер?

Тя отмести погледа си толкова, че аз почти се стреснах.

После го впери в мен и се тросна:

— Навън.

— Сама? Или с някого?

— С Рикард. Той ме беше поканил да излезем. Отдавна ми беше обещал да хапнем хубаво някъде, а тогава вечерта му беше удобно, така че отидохме на ресторант. — И сякаш за извинение тя добави: — Да знаеш само откога не бях ходила на ресторант. Вечеряхме. Потанцувахме…

— Танцувахте?

— Да. Да не би да има нещо лошо в това? Потанцувахме, а когато затвориха ресторанта, той ме изпрати до вкъщи, до вратата, и си тръгна, Варг. Не се случи нищо повече, абсолютно нищо.

— А Роар при кого остана?

— Едно от момичетата в блока дойде при него. Заварих го да спи.

Погледнах я: от онзи вторник бе изминала сякаш цяла вечност. А всъщност не повече от две и половина денонощия. И докато аз съм седял с Юнас Андресен в механата на пивоварната, тя е била на ресторант с Рикард Люсне. Веселяла се е, танцувала…

— Нима не се е опитвал да бъде интимен с теб?

— Кой? Рикард? Не, никога! И моля те, престани вече с него! Просто не разбирам каква връзка има той с всичко останало — да не би Рикард да е мъртъв!

— Не — промълвих аз. — Мъртвият наистина не е Рикард.

Стоях, вгледан в пода, сив, бетонен. И тъй като тук не беше отделението за изтрезняване, но все пак нещо подобно, подът бе полупокрит от подова пътека с всички цветове на дъгата. Мръсна дъга, но все пак дъга.

Отново погледнах Венке. Имаше уморен и напрегнат вид. Раменете й бяха повдигнати очаквателно. Седеше на стола тъй, сякаш всеки момент бе готова да скочи. Но и това нямаше да й помогне, нямаше накъде да хукне и да се укрие. Казах:

— Само още едно нещо накрая, Венке. Тази… Сулвай Мангер… Срещала ли си я?

— Да. — Гласът й беше хладен. — Срещала съм я. Какво пък тя?

— Била е…

Гласът й вече не бе хладен. Сякаш се разпадна на късчета като най-фин порцелан пред очите ни.

— Да, аз знам коя е тя, каква е била! Проститутка! Развратната любима на Юнас!

В погледа й се четеше предизвикателство:

— Да, проститутка, Варг — жените, които крадат мъжете на други жени, са проститутки, независимо от това с какво се оправдават.

— Мисля, че прекаляваш, Венке — упрекнах я аз. — Но както и да е, разбирам те, ти си наранена, ти…

— Ала при срещите ми с нея тя винаги беше мила и любезна, сладка като мед. Според мен тя въобще не допускаше, че знам, така и не разбра, че още първия път, когато я видях, ми стана ясно що за птица е. Една от онези…

— И Рикард Люсне е женен, но въпреки това си излязла с него, нали?

— Е, и какво? Отидохме на ресторант, вярно, но не съм спала с него. Ето къде е разликата и нима не я виждаш, Варг, ти, дето уж знаеш всичко?

— Аха, там ли била разликата? Не знаех това. Както виждаш, не мога да знам всичко.

— И наистина не знаеш. Ти долавяш съвсем малко от онова, Варг. Съвсем малко от… онова…

И очите й отново се напълниха с избликнали направо от душата сълзи. Предстоеше й да заплаче, лицето й щеше да почервенее и увехне като гниеща ябълка. Венке скри лице с ръцете си, захлипа в длани, разтърси рамене, гръб, цялото си тяло, цялото си същество.

Паулус Смит каза:

— Мисля, че вече достатъчно поговорихме, Веум. Време е да оставим госпожа Андресен да си почине.

Той ме хвана здраво за ръката и впери в мен яростен поглед. Прошепна ми:

— Ако продължаваш така още час, тя няма да може да отговаря дори в съда!

После след кратък размисъл добави:

— А може би така би било най-добре.

Кимнах. Обърнах се към Венке Андресен и казах:

— Прощавай. Съжалявам. Не трябваше да говоря така. Ти си права, аз наистина знам твърде малко за всичко.

Тя вдигна глава, погледна ни с подути от плач очи и кимна, съгласна с мен, или може би готова да приеме извинението.

Смит й каза:

— Сега тръгваме, госпожо Андресен. Но пак ще се видим. Опитайте се да се успокоите. Накрая всичко може да завърши добре. Обикновено става така.

Обърнах се към него:

— Преди да си тръгнем, ще мога ли да разменя няколко думи с Венке, с госпожа Андресен, насаме?

Той ме погледна внимателно:

— Само без глупости, Веум. Помни какво ти казах.

Кимнах:

— Имам го предвид.

— Добре. Ще чакам пред вратата. — Смит почука на вратата на килията и дежурната го пусна навън. Той й каза да затвори отново, но без да заключва, и тя ме погледна подозрително. На езика й вече беше да откаже, но уважението към Смит надделя. С израз на презрение тя затвори вратата.

Отидох при Венке Андресен. Съвсем до нея. Тя стана, аз усетих мокрото й от сълзи лице да прилепва към гърдите ми и си помислих: „Сега ризата ми ще се измокри. И Смит, който вижда всичко…“

— Ох, Варг, ох, Варг — дишаше тежко тя.

Поотстраних я малко от себе си, взирах се в подпухналото й, зачервено лице, в трескавите очи, които не можеха да гледат спокойно, а се мятаха в орбитите си, плъзгаха се по лицето ми.

— Кажи ми само едно нещо, Венке.

— Да?

— Не исках да те питам, докато Смит беше тук, но ако желаеш да ти помогна, не трябва да се сърдиш, а да отговориш честно на тези няколко мои въпроса.

— Да… — кимна тя.

— Нямаш ли представа кой, не познаваш ли някого, който евентуално би могъл да иска… да отнеме живота на Юнас.

— Не… Не, Варг, не познавам такъв човек.

Това не беше нищо повече от подготвителен въпрос. Оставаше само да й задам другия. Хванах я здраво в ръцете си и я попитах направо:

— Само ми кажи дали не го уби ти, не беше ли ти?

Тя ме погледна с очи, които ставаха ту черни, ту сини, сякаш някой й беше прикрепил помпа от велосипед, свързана с ирисите, и ту я надуваше, ту спираше, нагоре-надолу, нагоре-надолу.

— Не, Варг, кълна ти се! Не съм го убила аз! Не съм аз!

— Добре — рекох. — Потупах я по бузата. — Това беше всичко. Довиждане. Ще се чуем пак.

Отдалечих се бързо и почуках на вратата на килията.

Хвърлих й последен поглед и се опитах да й се усмихна ободрително, но не знам дали успях. Все пак почувствах, че не е особено ободрена.

Можех, разбира се, и да я целуна. Ала не желаех да я целувам — там и тогава. Исках да си запазя целувката за деня, в който тя евентуално щеше да напусне малкия четириъгълник на килията, за да попадне в обятията ми. Тогава щях да я притисна към себе си с думите: „Ти си свободна, Венке, свободна!“, последвани от целувка, но не по-рано.

Паулус Смит ме чакаше:

— Е? Какво толкова искаше да я попиташ без мен?

Не виждах основание да го лъжа. Казах:

— Попитах я направо дали не е убила Юнас Андресен.

— Аха? И какво отговори тя?

— Че не е. Каза, че не го е убила тя.

Той бавно изпусна струя въздух през стиснатите си зъби. После рече:

— Един господ знае, Веум. Един господ знае.

Крачехме тежко и полека към главния вход. Имах чувството, че се завръщаме от царството на мъртвите.

Пред сградата на полицията Смит ми каза:

— Осведомявайте ме за това, което научите, Веум.

Отново бе започнал да става официален.

— Да, разбира се — обещах му аз.

Взехме си довиждане. Адвокатът пое с пъргава походка към кантората си, към своите алинеи и параграфи, а детективът се отправи по най-дългия път. Пътят към истината.