Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (6)

6

Седяхме в кухнята и пиехме кафе. Откъм дневната се чуваше жуженето на телевизора. Роар гледаше детска програма.

Весела жълта кухня, пребоядисана в ярки цветове след настаняването на семейството. Вратите на шкафовете бяха оранжеви, а пердетата — бели, с щампирани върху тях портокали.

Кухненската маса имаше сиво-бял гетинаксов плот, покрит с кръгла оранжево-жълта покривка. Кафето се сервираше в зелени чашки на червени точки, а в плетено панерче бяха поднесени няколко вида бисквити.

— Нямам нещо особено да ви предложа, но… — Тя сви рамене.

Казах:

— Кафето е чудесно.

— Пийнете още. Каната е пълна.

Погледнах към кафеника, който се топлеше върху електрическия котлон.

— Този, Джокер, както го наричат, с бандата си ли беше там, откъдето взехте велосипеда? — попита.

— Да. Чух и за друг подобен епизод… за майката на един от приятелите на Роар…

— Знам този случай. Говорих с нея. Тя… — Венке прехапа устни. — Просто не ми се вярва. Тя… Взели велосипеда на синчето й и тя отишла горе да си го прибере. Там те просто я взели в плен, сякаш е някое момиче, а не жена на изискваща уважение възраст.

— Те са я…

Тя рязко побутна чашката с кафето встрани:

— Би трябвало да се засрамят! Подобно нещо би било невъзможно, когато ние бяхме деца… — Гледаше някъде покрай мен. — Така е, когато си самотна жена с дете. Гонят ни, диво ни преследват всички, които мислят, че принадлежат към мъжкото съсловие — от сополивите момчета до застаряващите донжуани… просто да ти се повърне.

— Но нея самата…

— Не, не са я изнасилили, но смятам, че това ще се случи със следващата им жертва. Хванали я, измъчвали я, забавлявали се с нея, ако разбирате какво имам предвид. Той, Джокер, й събул панталоните и я принудил… показвал я така, че всички да я видят. Но по-далеч от това не отишли.

— А тя защо не ги е обадила в полицията?

— В полицията? Че какво ще им направят? Имало ли е свидетели? Не, никой друг освен самите тях, тези от бандата, от които не може да се измъкне и дума. Те също се страхуват за живота си, както всички. Ужасени са от Джокер. Тук имаше един мъж, който се опита да направи нещо, пребиха го така, та съм сигурна, че никога вече няма да се оправи напълно. А ако тя бе отишла в полицията… Първо, никога повече нямаше да си получи пощата. Няколко родители бяха ходили при майката на Джокер да се оплакват. След това пощата им винаги гореше: пускаха запалени саморъчни бомбички в пощенските им кутии. Накрая хората бяха принудени да си получават писмата долу, в града. А ние, които сме сами, с малки деца! Та ти въобще не можеш да си представиш какво биха направили те и с деца! Имаше едно момиченце, на шест години — то се върна вкъщи с отпечатъци от цигари, гасени по цялото му телце, по цялото, разбираш ли?

Усетих как нещо се свива в стомаха ми. Видях ги отново пред мен, лице след лице: дангалака, анонимните, дебелия Тассе, накрая самия Джокер с вид на пастор, с очи на тигър и зъби на гниещ труп. И си представих неволно какво ли биха направили с Венке Андресен, ако тя бе отишла да вземе велосипеда на сина си.

— Ти би ли отишла… сама… за велосипеда?

— Подир всичко, което се случи? — Тя поклати глава. — Бих зарязала този велосипед, да става с него каквото ще, въпреки че не сме богати, за да си позволим подобно нещо. Не, никога не бих отишла горе сама, никога!

— Няма ли кой да ви помогне… на теб? Никого ли не познаваш?

Тя ме погледна:

— Живял ли си някога в блок като този? Колко ли жилища има тук — петдесет-шейсет? Това прави около двеста души. От тях се поздравяваме само с неколцина, които живеят в нашия вход. Някои от другите входове срещам от време на време в асансьора. Все едно, че живеем в мравуняк. Как мислиш, дали мравките се поздравяват? — Отново се замисли: — Да, изолирани сме, както и преди впрочем, още когато Юнас все още живееше с нас.

— Ти си… разведена?

Тя запали цигара, без да предложи първо на мен.

— Разделени сме. От осем месеца. — Мускулчетата на лицето й се свиваха конвулсивно, а очите й блуждаеха из жълтата кухня. — От осем месеца.

Погледът и се спря на пакета с цигари и тя го бутна към мен.

— Благодаря, не пуша.

Но за да покажа, че ми е приятно с нея, аз си взех в замяна една бисквита.

— Още малко кафе?

Съгласих се и тя стана да налее. Беше стройна, слаба, изправена, с малък бюст, а джинсите прилепваха върху тесните, но закръглени бедра. На шията й се тъмнееше малка бенка.

— Работиш ли? — попитах.

— Да. И преди това работех, на половин щат… Но парите, които получавам от Юнас, съвсем не са много. Той ми дължи няколко хиляди. Мисля… мисля, че изчаква… нарочно. Той пръв скъса с мен, а се опитва да ми прехвърли вината. Именно той… да, именно той ме напусна заради друга, заради… една лека жена.

— Къде работиш сега? — попитах.

— В администрацията на военната база Хоконсверн. Така поне избягвам необходимостта да пътувам до самия град. Но това не е най-страшното. Най-лошото е, когато човек свикне да има някого до себе си и изведнъж… той изчезва и го оставя сам-самичък.

Тя сгуши глава в раменете си и наведена, гледаше в чашата. Устните й леко потръпваха, а очите й бяха потъмнели. Трябваше да побързам за вкъщи.

— Знам как се чувства човек в такава ситуация — казах. — И аз съм го преживял.

Тя ме погледна неразбиращо:

— Кое?

— Искам да кажа, аз също съм бил… и аз съм разведен. Оттогава фактически изминаха четири години. Сега ми е по-добре. Човек свиква с всичко. Все едно, че боледуваш от рак: най-накрая свикваш и с тази болест.

— Един господ знае — отрони Венке.

Известно време мълчахме. Гледах навън през прозореца, навън в празната и черна нощ. Забелязах, че ме гледа изучаващо. После каза:

— Жена ти… тя ли те напусна?

— Да. По-точно казано, изгони ме. Помоли ме да си отида.

— Заради… някой друг? Имаше ли си друг?

— Това всъщност не знам. Не знам дали тогава вече го бе срещнала. Макар да мисля, че да. Все бях вън от къщи, много работех. Работех в Управлението за издирване на деца и много пътувах, ходех къде ли не. Търсех загубилите се малки дечица, милите. Намирах някои от тях. Отвеждах ги вкъщи и разговарях до среднощ с родителите им. А когато се прибирах у дома, тя вече спеше и сутрин, на закуска, никога нищо не ми казваше. Само ме гледаше. По един особен начин, ако разбираш какво искам да кажа.

— Имахте ли деца?

— Да. Едно момченце, по-малко от Роар. Тази есен ще тръгне на училище. Томас.

Сега беше мой ред да гледам мълчаливо в чашата с кафето и да търся там едно лице, което не се виждаше, и един глас, който отдавна бе замлъкнал.

В този момент при нас влезе Роар:

— Варг, ще останеш ли да гледаме криминалния филм?

Венке Андресен отвори уста да каже нещо. Усмихнах се и рекох:

— Не, благодаря. Предпочитам да гледам кошмари само насън. Пък и вече е време да се прибирам.

Той изглеждаше разочарован, но не продума.

Покашлях се и станах.

— Благодаря за кафето. Беше ми приятно да си побъбрим. Радвам се, че те срещнах — заврях пръсти в косата на Роар.

В антрето излязохме и тримата. Облякох си якето, усетих в джоба ключовете на автомобила. Погладих Роар по главата и подадох ръка на майката. Тя каза:

— Благодаря за помощта. Дължим ли нещо?

— Приемете го като приятелска услуга. А ти си пази велосипеда, Роар. Всичко хубаво.

— Всичко хубаво — каза Роар.

— Довиждане — каза майката. — Благодаря за всичко.

Излязох от блока и се упътих към колата. Когато вече бях седнал зад волана, погледнах нагоре. На прозореца със зелено-бялото перденце стоеше момченце с личице, залепено на стъклото. То ми махаше.

Махнах му и аз. Горе, зад ъгъла на блока, долових няколко удължени сенки, седем или осем на брой. Можеха да бъдат сенките на младежи от някоя банда или пък само игра на светлината, струяща през прозорците.