Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (50)

50

Мракът се състоеше от мирис на машинно масло, твърди ръбове и още един човек. Мирисът на машинно масло ме удари в главата и аз се спънах в нещо твърдо и болезнено, което ме удари малко над коляното, изглежда, беше ръчката за механично издигане. Нещо твърдо, стърчащо надолу от тавана и приличащо на железен прът, ме удари с убийствена сила през дясното рамо. Ако ме бе улучило малко по-нагоре, щеше да разцепи черепа ми на две, и край.

Другият простена злобно, като чу, че аз продължавам да се движа опипом в мрака, докато не се блъснах в една стена и трябваше да спра. Можех да изкрещя от болка, но стиснах зъби. Усещах рамото си като разрязано на две, ръката под него бе изтръпнала и съвсем безчувствена. Гледах, напрягайки очи в тъмнината, но не виждах нищо.

Чух плътен напрегнат звук и бързи, почти тичащи крачки. След това нещо разби мазилката на стената почти до главата ми. Бетонът зад мен пропя.

Бяха две бомби. Но аз не можех да се оставя да бъда бомбардиран и нямах никакво желание да завърша живота си като разцепен на две грейпфрут. Нанесох сляп ритник в мрака. Улучих, но не достатъчно добре. Ударих неуспешно със здравата си лява ръка, но той вече се беше отдръпнал назад на безопасно разстояние в мрака.

Опитах се да се измъкна встрани, но под краката ми заскърца мазилка. Останах на мястото си.

Стояхме съвсем тихо в мрака и се дебнехме, опитвахме се да различим контурите си. Очите ме боляха. Дясната ми ръка отново се събуждаше за живот, но това беше изпълнено с болки раждане. След като чувството ми отново се върна в пръстите, открих, че продължавам да държа джобното фенерче в дланта си.

Напипах контакта, държейки фенерчето пред мен, във въздуха.

Не исках да светвам, преди да се убедя къде е той. Напрегнах слуха си до крайност. По-скоро предполагах, отколкото усещах дишането му, което идваше от другия край на помещението. Но аз не познавах пространството, не знаех какво има между нас. А оня по всяка вероятност го познаваше с подробности. Във всеки случай е бил тук и преди това и знаеше къде се намират машинариите на асансьора и къде се подаваше ръчката за механичното му издигане.

Трябваше да имам оръжие. Но не носех със себе си нищо друго, освен едно джобно фенерче, самия себе си и една ръка, която съвсем не бе годна за борба, въпреки че отново беше започнала да функционира. Рамото ме болеше и започвах да се страхувам да не ми е счупена ключицата.

И ето че го чух!

Чух ясно как той премести тежестта си в мрака и предположих, че се подготвя за ново нападение.

И то започна веднага. Насочих фенерчето по шума и светнах. Той премина в нападение.

Светлинният лъч го улучи право в лицето и то стана бледо, изкривено и призрачно. Идваше срещу мен с вдигнат над главата си железен прът, който можеше да бъде смъртоносен. Наведох се и го цапнах в корема. Улучих токата на колана му и тя разкъса челото ми на едно място. Той се сви, падайки върху мен, но задържа железния прът. Удари ме по вътрешната страна на пищяла така силно, че изкрещях от болка. Задушен от ярост или от паника, аз се изправих в пълен ръст, държейки с две ръце единия му крак, и го блъснах в стената. Чух, че той се удари странично, че изпусна пръта и падна на пода, а след няколко секунди изпълзя, драскайки по стената и бягайки навътре като изплашен плъх.

Отново стана тихо. Почти. Чувах тежкото му учестено дишане, чувах и собствените си стенания от болка. Прилоша ми.

Но той беше изтървал железния прът, а може би аз бях в по-добра форма от него. Трябваше да го намеря.

Беше много тъмно, а аз загубих джобното фенерче. Направих няколко крачки напред в тъмното, напипах стената, преместих се по нея настрани в посоката, в която той беше избягал.

Настъпих единия му крак. Той го изви и ме ритна. Улучи ме в коляното, но аз не паднах. Въпреки това загубих равновесие, а в същото време той скочи и се изправи. Нещо твърдо и костеливо ме удари в лицето. Беше ме улучил добре и аз се завъртях, пред очите ми изскочиха падащи звезди и излитащи фойерверки, в мен се забиваха ракети и сателити…

Лежах на пода, унесен. Може би дори бях спал няколко секунди. Сънувах, че той търси железния си прът в мрака, спомням си, че си помислих: „Ти трябва да се събудиш, грейпфрут, трябва да се събудиш!“

И аз се събудих навреме. Несъзнателно се претърколих настрана. Той диво изруга, когато прътът срещна бетонния под, където бях лежал. Вече беше върху мен. Желязната щанга натисна гърдите ми и аз се свих в безмилостен страх, навих се около самия себе си, за да се защитя. Той удари отново, по едната ми ръка, после по гърба, после близо до главата. Изпънах цялото си тяло и се хвърлих отново в тъмнината. Ударих се в нещо твърдо и метално. Можеше да бъде машинерията или една врата. Той дишаше тежко зад мен и размахваше пръта. Търсех в панически страх дръжката, ако това наистина бе врата. Да, беше. Напипах дръжката и я дръпнах към себе си. Претърколих се навън, подготвен да падна надолу по бетонна стълба. Но там нямаше стълба, а голям черен отвор, високо над който светеха звезди. Струя чист въздух, лъхащ на дъжд, освежи лицето ми.

Оказа се, че съм на покрива. Плосък, покрит с асфалтирана хартия, хлъзгав от тихия дъжд. Направих само две крачки, след което краката ми се огънаха и аз паднах върху покрива. Видях как Гюнар Воге идва след мен с железния прът в ръка. Черепът му блестеше, къдравата му коса покрай ушите беше разрошена, лицето му напомняше на стиснат юмрук, който никога нямаше да се разтвори. Той съвсем не приличаше на идеалиста — младежки ръководител, когото бях срещал преди. Сега ми напомняше само за смъртта. За най-страшната смърт от всички — моята. Няколко секунди всичко беше тихо. Огледах се. Покривът беше плосък. Само асансьорната шахта и няколко отдушника стърчаха отгоре. Около целия покрив имаше петдесет сантиметра висок кант, достатъчно висок, та човек да не се претърколи надолу, поемайки дългия път до асфалта пред блока. Но не беше достатъчен да запази човек, ако някой друг го бутне надолу.

Видях, че Гюнар Воге е доста изнемощял след първата борба. Той тръгна с тежки крачки към мен, здраво стиснал пръта, сякаш бе единственото нещо на земята, което притежаваше. Така и беше, особено в този момент. Именно железният прът представляваше единствената точка, която разделяше мен и него от първа и втора футболна дивизия. Тя ни разделяше от живота и смъртта.

Изправих се на колене, а после и в цял ръст. Поклатих тежко глава.

— Не мога да разбера това — простенах. — Просто не го разбирам. Какво постигна? Какъв бе смисълът?

— Няма смисъл. Има само действие — изръмжа той срещу мен. — Просто стигаш до нулата — до мъртва точка, когато всичко около теб се успокоява и ти остава само действието.

— И хоп, идеалистът става фашист — чух аз собствения си тих глас.

Той не отговори, но предприе бърза атака напред, почти като каратист. Направи две крачки, стъпи здраво с двата си крака на асфалтираната хартия, вдигна пръта с двете си ръце и нанесе удар.

Вече бях в състояние да се движа, но за втори път опасното за живота желязо се удари в дясното ми рамо. За втори път почувствах ужасната болка, сякаш някой ме разцепи на две. Оставаше ми само една възможност да оживея, като използвам най-мръсните си трикове и хватки.

Атакувах го с ниско наведена глава, нанасяйки му удар с крак в слабините, а със здравата си лява ръка го цапардосах по ръката, която държеше железния прът. Улучих я точно над китката, пръстите й се отвориха от болка, а прътът излетя от дланта му, описа дъга във въздуха и потъна в мрака зад бетонния ръб на парапета. Ако някой случайно разхождаше кучето си долу, можеше да се върне вкъщи с хотдог на шиш или с пилон за знаме в главата.

Той нанесе удар с другата си ръка и уцели ухото ми. Нещо в него дрънна.

Влязохме в клинч. Под ръмящия дъжд и заедно със звездите и Людехорн, като единствени зрители, ние танцувахме рядък танц, удряхме по гърбовете си с уморени юмруци, опитвахме се да се хванем един друг за шиите и да си извадим взаимно очите с подутите пръсти.

Отново се разделихме, нанасяйки удари в празното пространство и отстъпвайки всеки назад. Аз паднах. Той тръгна, клатушкайки се, към мен. Останах да лежа.

Той спря и ме погледна. Очите му бяха стъклени и празни, подобно на замазани с емайл драскотини в мръсен мрамор. У него имаше нещо трескаво, той бе като обсебен. От единия ъгъл на устата му се стичаше кръв. На челото си имаше дълбока рана, а едната му ръка висеше безжизнена. Дишаше тежко. Все повече и повече ми приличаше на призрак.

Но аз знаех, че не изглеждам по-добре. Пък и лежах, докато той все още бе в състояние да се държи изправен.

— Но защо, Воге, защо? — изхриптях аз.

— Какво защо? — отвърна ми с метален глас.

— Защо ги уби?

Той изригна яростно!

— Онова змийче ли? То ме заплаши!

Гласът му спадна и едва го чувах:

— Помоли ме да се срещнем там горе. Каза, че знаел за Венке и мен, видял ме да ходя при нея. Знаел защо съм убил мъжа й. Пълна идиотщина и лудост, но ме заплаши. Казах: окей. Ще дойда горе, Юхан. Ще дойда сам, но без пари. Той искаше пари, разбираш ли? — Погледна ме почти умолително. После продължи: — Така се срещнахме. Врънкаше ме за пари. Но аз нямах намерение да му дам и пукнат грош. Тогава извади нож и ме заплаши. Аз, който… аз, който го бях защищавал, помагал, закрилял! Наистина исках да му помогна, Веум, а той извади срещу мен нож. Борихме се за ножа. Той… загуби. Искам да кажа, че не исках да стане така, но борбата беше жестока, всичко се разви бързо и докато се усетя, той падна мъртъв. Едва тогава разбрах… Това беше самозащита.

Процедих бавно през зъби:

— Самозащита? А когато уби Юнас Андресен, пак ли беше самозащита?

— Юнас Андресен? — Той ме погледна втрещен.

— Юнас Андресен! Не четеш ли вестници, човече? Не четеш ли поне как се казват онези, на които отнемаш живота?

— Значи ти нищо не си разбрал. Аз я обичам! И я обичам от единайсет години, Веум. След двата месеца през 1967 за мен съществуваше само тя. Нима бих могъл да й причиня болка? Нима бих могъл да я нараня? Нищо не знаеш за любовта, Веум, щом можеш да заявиш подобно нещо. Исках да я милвам по косата, да я целувам, да се любя с нея, но никога не бих убил този, когото тя обичаше. Защото тя го обичаше. Това беше най-отчайващото. Тя го обичаше също така безнадеждно и безсмислено, както аз обичах нея.

— И тогава ти дойде наум, че ако го отстраниш, то…

Воге направи пет-шест уморени крачки по асфалтирания покрив и ме ритна право в лицето с подметката си. Поех ритника, какъвто съм си услужлив. Тилът ми се удари в покрива, а в главата ми сякаш се втвърди новоизлят асфалт, отпечатал стъпките на немирни деца. Прехапах си езика и усетих как устата ми се напълни с топла кръв.

— Не, по дяволите — изрева той над мен. — Не съм го убил аз!

Той вдигна глава и зави като таласъм срещу невидимата луна:

— Аз не съм убивал Юнас Андресен! Чувате ли?

Наведе се над мен и ме хвана за яката на якето. Вдигна ме с последни сили и ме удари с глава в лицето. Увиснах в ръцете му. Той залитна напред и ме повлече със себе си, след което рухна заедно с мен. Лежахме на един или два метра от бетонния ръб на покрива.

Изправи се на колене и започна да ме тегли към ръба.

— За бога, каквото и да става, аз ще убия Варг Веум и това ще бъде последното нещо, което ще направя! — мърмореше той под носа си.

— Наистина ще е последното — опитах се да се шегувам.

После стиснах зъби и скочих на крака. Сега стоях аз, а той бе на колене. Погледна ме с очи, в които се четеше молба и омраза.

— Единайсет години, Веум — изхленчи той. — Нищо. Никаква любов, никаква радост. Само омраза и недоверие и тежка, тежка самота. И една мечта. Аз я намерих тук. И си намерих такава работа, че да съм в близост до нея.

— Нищо не разбирам — казах.

Той се метна към гърлото ми, стисна го и ме притисна към бетонния ръб. Отстъпих назад, почувствах дълбочината зад мен, усетих раззиналата се паст на празното пространство. Тогава събрах всички сили и му нанесох страшен удар в тила. Той се строполи върху мен, а аз политнах назад. Паднах почти върху бетонния ръб и усетих как няколко секунди се люлях като махало: хип-хоп, хип-хоп. След това панически изпълзях отново на покрива.

Воге се надигна отново. Надигна се като феникс от пепелта. Свих юмруци и го повалих с един удар. Сега погледът му стана стъклен.

Докато почти го влачех към вратата на асансьора, към сигурността вътре в нея, той мърмореше едва разбираемо:

— Аз не съм убивал Юнас Андресен, Веум. Не съм го убивал…

От очите му течаха сълзи и се смесваха с кръв и дъжд.

В момента, в който го тикнах през прага на кабината, той изкрещя, сякаш минавахме през входа към Хадес:

— Ти ще гориш в ада за това, Веум! Ти ще гориш!

Чух собствения си глас като чужд:

— Разкажи това на полицаите. Там долу тях ги използват като портиери.