Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (28)

28

Чичото и лелята на Роар живееха в голяма, прилична на куб къща, сякаш новобоядисана и отвън, и отвътре, кацнала високо на планинския скат, обкръжена от напъпили овощни дръвчета и с изглед към цялото Йойстесе и към фиорда и планините от другата му страна. Човек можеше да им завиди за чувството, че живеят по средата на пощенска картичка с красива гледка.

Лелята изтича до портата още преди да сме излезли от колата. Тя ни беше чакала. Прегърна Роар топло, дълго и това предизвика сълзи в очите му. След това се изправи и ми протегна ръка:

— Сисел Баугнес.

— Веум.

Беше значително по-възрастна от сестра си и лицето й имаше доста по-остри черти. Изглеждаше на около четирийсет години и не се опитваше да ги скрие. Устните й бяха тесни, а в косата й просветваха доста сиви кичури. Очите й бяха зачервени от плач и заобиколени с тъмни сенки, сенки от продължително нощно бодърстване. Носеше широка синя пола и светла памучна блуза с цвят на яйчена черупка. Ръцете й бяха леко почервенели и обсипани с лунички над голите лакти.

— Това беше страшен шок за всички ни.

Тя се вгледа в лицето ми, сякаш очакваше да види в него ужаса си.

Казах:

— Да, за всички нас.

— Извинете ме, съвсем не се сетих: вие сигурно ще пиете чаша кафе, а може да хапнете и някой сандвич.

Поблагодарих и приех поканата. Сестрата на Венке ми се струваше най-добрата компания за кафе в ден като този.

Тя ме настани на една табуретка от холна гарнитура в стая, която свидетелстваше за изпълнен със спокойствие и обикновен семеен живот. По тесните етажерки имаше повече фамилни фотографии, отколкото книги, а телевизорът в единия ъгъл на стаята беше стар модел и черно-бял. Транзисторът с лъскава антена за УКВ беше по-нов. От него се разнасяха ритмите на предобедна музика: смес от южноамерикански мелодии, аранжименти на флейта за хор от ангелчета от Хамбургското студио — милувка за слуха и мед за сърцето, колкото и излишно да е да имаш музикален слух или прекалено нежна душа.

При нас довтаса червено-кафяв кокершпаниел, задъхан, закачлив. Роар падна на колене пред него и му поднесе лице да близне.

— Скачай! — провикна се той. — Хей, скачай!

Песът сигурно се казваше Скачай, друго не можах да предположа.

Сисел влезе в стаята с метален поднос, върху който имаше сандвичи, изящна кана, пълна с кафе, и солидни чаши с нарисувани по тях червени цветя.

— Момичетата са на училище — каза тя, опитвайки се да завърже делничен разговор.

— На колко са години?

— Берит е на единайсет, а Анне-Лизе на тринайсет. Райдар — мъжът ми, ще се опита днес да си дойде по-рано от работа.

— А той с какво се занимава?

Тя прокара ръка по челото и през косата си.

— Управител е на магазин. Преди това беше собственик на малко предприятие, но конкуренцията стана непоносима. Почти не се завръщаше вкъщи, просто изнемогваше, а и не можеше да си вземе помощник. Вечер трябваше да подрежда, да оценява, да пише поръчките и да изчислява. Да, сега също доста е зает, но все пак не както преди, по-спокойно му е.

Тя изглеждаше потисната по един особен начин. У нея нямаше нищо нервно и истерично, но въпреки това изглеждаше угрижена и почти сломена. Върху малкия й тънък нос се очертаваха червени венички, а устните й бяха сухи и бледи. Тя каза:

— Просто не мога да схвана… как всичко това…

Обърна се към Роар:

— Роар, би ли отвел кучето навън, в градината, да си поиграете?

Роар кимна. После ме погледна:

— Ти все още няма да си тръгваш, нали, Варг?

— Не, не, Роар. Няма да си тръгна толкова бързо. — Пак този мой съвсем чужд глас.

Щом като момчето излезе, тя рече:

— Полицията каза… даде ни да разберем… Истина ли е, че Венке е заподозряна, че… че тя…

Не намери сили да довърши. Очите й ме гледаха, изпълнени с недоверие.

— Да, това означава, че да. — Наведох се към нея. — Но аз не го вярвам. Не мога да го повярвам нито за секунда. Не познавах сестра ви особено добре, срещнах я фактически преди по-малко от седмица. Но не вярвам, че тя го е убила. — Преглътнах. — Не знам дали от полицията са ви обяснили какъв съм.

Тя леко кимна.

— Аз съм частен детектив. Работата ми е да откривам различни неща. Не такива сериозни неща като убийствата, които не са моя работа. Ала трагедията в случая засегна хора, които ми станаха мили, и аз ви обещавам, госпожо Баугнес, обещавам ви, че ако има нещо, което трябва да се намери, което да се предяви като контра доказателство и ако наистина го има, аз ще го открия. Обещавам ви, честна дума…

Тя ме погледна, сякаш бе нейде надалеч.

— Та ние просто не можем да повярваме. Тя така обичаше Юнас и бе толкова нещастна, когато се разделиха, заради… заради…

Външната врата хлопна и аз чух тежки стъпки в антрето. В стаята влезе мъж и аз и Сисел Баугнес станахме.

— Веум — представи ме тя. — А това е Райдар, мъжът ми.

Райдар Баугнес ми протегна ръка.

— Приятно ми е — каза.

Имаше характерно лице, прорязано от бръчки. Изглеждаше на около петдесет — мъж с ясно очертан профил, с тъмносини очи, малка уста и брадичка, която се сливаше с врата му. Облечен бе в сива работна престилка, а от горния й джоб се подаваха три химикалки и един жълт молив. Гласът му беше дебел, сипкав, сякаш се бе простудил.

Сисел Баугнес каза:

— Тъкмо говорехме за…

Той кимна и седна.

— Ужасна история — рече.

Жена му отиде до кухнята и се върна с чаша кафе и за него. По един спокоен и непринуден начин двамата изглеждаха щастливи. Стигнали бяха до средата на живота и вече бяха кръстосали пътищата си в една обща посока, която да следват, без да е нужен компас. Никой не ги спираше да им задава трудни въпроси, нямаше чужди хора, които да пресичат пътя им и да отклоняват вниманието им.

Подех:

— Вашият бащин дом… разбрах, че са ви възпитавали много строго.

Погледнах към Сисел Баугнес.

Мъжът й попита:

— Кой ви каза това? Юнас?

Сисел Баугнес се обади с тон на леко обидена:

— Знам, че Юнас обичаше да изкарва нещата така. Той… той изобщо не се почувства добре у нас. Беше много по-различен. Дете на града, а ние на селото. Все ни представяше като благочестиви, вярващи и тем подобни, но нямаше право. — Тя произнесе последните думи тъй, сякаш те бяха най-силните в речника й, за да даде израз на своето недоволство.

— Несговорчив човек беше — каза мъжът й. — И ние виждахме накъде отива всичко.

Сисел продължи:

— А ние никога не сме били такива. Вярно, семейството ни беше набожно, но изповядващо светла и радостна вяра, не мрачен фанатизъм. Баща ми, той вече е покойник, мир на праха му, но аз не съм виждала човек, който да се смее по-хубаво от него. Изключително добра душа беше и даже в най-тежкия и дълъг период на болестта си успяваше да запази доброто си настроение, обзет от вяра в Спасителя. А когато умря, ние не скърбяхме за него. Защо трябваше да скърбим? Той си бе отишъл всъщност в своето вечно убежище и там нямаше да му се случи нищо страшно. По-тежко беше за нас, все още живите, които трябваше да преживеем тежката загуба… Майка ми… О, боже господи, как ще й разкажа всичко, та то просто ще я убие… Тя и баща ми, те така и не разбраха Юнас. Както и той не ги разбра. Не казвам, че това е било негова или тяхна грешка. Те просто идваха от два различни свята, а сега…

Райдар Баугнес продължи:

— Сега видяхме какво се получи.

Тя се обади отново, този път по-разгорещено:

— Само не мога да разбера… когато двама души са се оженили и врекли, как единият може да отиде при друг човек, при чужд човек! Мога да му простя, че произхожда от различен свят, но това, това не ще мога да му простя. Не мога да го разбера.

Мъжът й кимна в знак на съгласие. После запита:

— Вие женен ли сте, Веум?

— Не — отсякох, не желаейки да се впускам в подробности.

— Тогава вие не разбирате. Бракът, съединението на двама, които се обичат, би трябвало да е тъй свят и чист, че нищо… нищо да не може да се вмъкне между двамата. И да разруши съюза им.

Взех си сандвич с цел да избягна отговора. После доизпих кафето си и се надигнах.

— Време е да тръгвам. Трябва да се върна в града.

Те станаха. Сисел Баугнес каза:

— Благодаря ви за решимостта да помогнете. Ако можем и ние да помогнем с нещо, моля, обадете се. Нямаме много пари, но… малко…

Тя остави думите да висят във въздуха, подобно на всички разговори, които се отнасят до пари, та да се изпарят по един чудесен начин и да се превърнат в нищо.

Казах:

— Обещайте ми само едно. Да се грижите добре за Роар, ако…

И двамата кимнаха:

— Ще се грижим за него като за собствен син.

В известен смисъл се почувствах успокоен. Мислех, че при майка си той щеше да се чувства по-добре, но и в този дом нямаше да му бъде зле, ако събитията се развият още по-неблагоприятно.

Райдар Баугнес ме изпрати до стълбите. Когато жена му влезе вътре, той ми довери тихо:

— Не исках да го кажа в нейно присъствие, но тук, като мъж на мъж, Веум, аз заявявам, че не ми липсват мъжки страсти. Днешният свят ни предлага доста изкушения. В службата си имам много и хубави млади момичета, пък и не всички са недостъпни, особено някои от тях… Бих могъл…

По пътя разсъждавах над последните думи на Райдар Баугнес и си спомних какво ми бе казал Юнас Андресен само преди два дни. Райдар Баугнес беше говорил за „страсти“, а Юнас Андресен — за „любов“. И се питах дали двамата наистина имаха предвид едно и също нещо.

И освен това някои хора вече бяха започнали да ми липсват. Например Юнас.