Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (21)

21

Паркирах колата, но останах да седя в нея. Недалеч на един висок и килнат на една страна стълб се бе облегнал слаб младеж, пъхнал ръце в джобовете на светлите си кадифени джинси. Черното му кожено яке беше полузакопчано, в единия ъгъл на устата му висеше угаснала угарка, а лицето му бе добронамерено като чума. Това беше Джокер.

Очите му ме бяха проследили, докато правех завоя и паркирах, а сега се впиваха в мен като пиявици.

Отворих вратата на колата и излязох. Огледах се уж нехайно. Людехорн се издигаше на мястото си, четирите жилищни блока също. Никой от тях не се беше преместил другаде, никой не се беше срутил.

Автоматично вдигнах очи към жилището на Венке Андресен. Прозорците светеха.

Но не изпусках Джокер от очи. Погледите ни се срещнаха и той прехвърли цигарата в другия ъгъл на устата си.

Огледах се. Отново се вгледах в жилището на Венке Андресен. Някой преминаваше на балкона към него. Това можеше да бъде…

— За още бой ли идваш, глупако? — дочух тънкия глас.

Обърнах глава пак към него и направих крачка към стълба, на който се беше облегнал.

— Да не би да имаш желание да си премерим силите? — казах.

Когато се приближих достатъчно близо, забелязах капчици пот над горната му устна. Очите на Джокер играеха неспокойно. Продължих:

— Не виждам биячите ти. Достатъчно ли си го получиха? Да не би да си решил, че с мен ще можеш да се справиш сам? Без стомана? В песента се казва стомана в мускулите, не в дланите, не ножове. Така ужасно ще те заболи, ако се наложи да ти стисна пръстчетата, хубаво да знаеш. Някое от тях може да се счупи и няма да си в състояние да се чешеш по брадата месеци наред.

Гласът му изтъня още повече.

— Не ща да се бия с теб, мистър. Не сега. Но те предупреждавам. Не ме настъпвай по мазолите…

— Аз имах предвид пръстите на ръцете.

— Не забравяй, че тук нощите са тъмни и…

— Кой е казал, че възнамерявам да прекарвам нощите си тук?

Неволно пак погледнах нагоре. Сега вратата беше отворена. Там имаше някой, но разстоянието…

— Ти за проститутката ли зяпаш? — обади се Джокер. — Няма защо да се безпокоиш. Тя има посещение. Дошъл е самият старик. Андресен.

Значи човекът, когото бях съзрял горе, бил Юнас Андресен.

Така плътно се доближих до него, че усетих как трепери от страх.

— Само да си посмял да я наречеш още веднъж така, малкият, ще те скърша на две и ще те изпратя с пощата в два колета на собствения ти адрес. И бъди сигурен, че двете половини никога няма да се срещнат.

Очите му съвсем се смалиха, но не разбрах дали от злоба или от страх. Той изръмжа:

— А ти не се появявай повече при майка ми… защото… защото ще те убия!

Последните му думи прозвучаха съвсем пискливо.

Изпитвах желанието да го бия, да го удрям тежко и настървено в стомаха, та да подгъне колене и падайки, отново да се надене на юмрука ми. Но не го сторих. Помислих си за майка му и за Венке Андресен.

Отново погледнах нагоре. Вратата продължаваше да стои отворена и нещо не беше в ред. Но не знаех какво.

Горе ставаше нещо. Видях Венке да идва откъм асансьорната шахта, тя тичаше и носеше нещо в ръка. После изчезна в жилището.

Не помръдвах, вгледан нагоре, и почти бях забравил за присъствието на Джокер. Хвърлих му кос поглед. И той бе вдигнал глава нагоре.

— Какво става там? — попита. Гласът му внезапно прозвуча по юношески.

Венке Андресен отново се появи на отворената врата, движейки се по особен начин, сякаш плуваше на сухо, и дойде до перилата на балкона. Видях как се обляга на тях.

За миг помислих, че ще скочи, че ще се хвърли долу и ще полети към нас като голяма птица. Но тя не скочи, а извика тъй силно, че долу, където бях, се чу съвсем ясно:

— Помощ! Помощ!… Има ли някой! Поомоооощ!

И пак изчезна, погълната от зеещия отвор на вратата. Хукнах веднага… Зад мен отекнаха стъпките на Джокер, който побягна в друга посока, но това хич не ме интересуваше. Единствената ми мисъл бе за жената на име Венке Андресен, която съвсем не бе птица, но викаше някого да й помогне.

И този някой бях аз, трябваше да бъда аз.