Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (46)

46

Кръвта му още течеше. Тя сякаш бликаше през дупката на гърлото, а струйката надолу по врата пълзеше в ризата му, опетнена от нея. Приличаше на кръв, изтекла от пастта на вампир след смъртоносно захапване. Но усмивката му беше беззъба, а устните — тесни, като изрязани с нож. Нанесен му е бил бърз, смъртоносен удар с нож и достатъчен, за да не се повтаря. Той беше паднал назад към стената, а после се беше свлякъл надолу, смачквайки с ботушите си един стар вестник.

Затреперих, както си стоях, и изведнъж осъзнах, че гората е зад мен. Бързо се завъртях и хвърлих светлия лъч от джобното фенерче като копие в мрака. То не улучи нищо, което се движи. Гората стоеше на мястото си.

Но това не означаваше, че в нея няма никой. Може би там, в мрака, дебнеше човек, който току-що е убил. Може би все още има нож в ръката си, нож, по който кръвта не е успяла да изсъхне. А този, който веднъж е използвал ножа, лесно го използва отново. Особено ако това не е вторият му, а третият път. Такъв човек може да стои в мрака и да ме наблюдава — това по всяка вероятност бе убиецът на Юнас Андресен.

Но Джокер — защо Джокер бе мъртъв? Та нали бе стоял до мен долу пред блока, когато беше убит Юнас Андресен? Дали бе видял нещо отдолу, след като аз го бях напуснал? Докато аз съм се изкачвал по стълбите, той сигурно е видял един друг човек да тича надолу от другата страна на блока. Дали е видял нещо, от което после се е опитал да извлече пари? Дали беше си уговорил среща с човека, когото бе видял, и не беше ли тази среща станала фатална за него?

Въпросите ме пронизваха, докато се взирах в тъмнината между дърветата и надолу към запалените светлини в жилищните блокове.

Но в такъв случай: кой?

Опрял гръб на рамката на вратата, която се състоеше от една тънка летва, аз отново преместих светлината на фенерчето в колибата, осветих пода. Не забелязах никакъв нож. Там всъщност нямаше нищо друго, освен един труп. На млад човек, комуто не беше съдено да остарее, тяло, което след седмица или две щеше да стане на пепел, душа, отпътувала натам, закъдето отлитат всички души.

Нямах какво повече да правя там. Не бях нито лекар, нито теолог. Напуснах колибата предпазливо и много внимателно. Мракът се стелеше на талази, звездите искряха над мен като сигнали за помощ от някакъв черен океан.

Вървях бързо и спирах рязко. Вслушвах се. Не чувах нищо: никакви стъпки, които да ме преследват, никакви звуци, които да изчезват изведнъж, заедно със спирането ми.

Вървях по-нататък, като постоянно се оглеждах назад, встрани и напред. Вървях колкото може по в средата на пътечката, колкото може по-надалеч от дърветата.

Като стъпих на асфалта, имах чувството, че се връщам в цивилизацията. Усетих, че пръстите ми се впиват в джобното фенерче, а мускулите на врата ми се схващат.

Телефонната кабина се намираше от вътрешната част на тротоара, до няколко ниски, голи храсти. Дори и джудже би имало проблем да се скрие зад тях.

Влязох в будката и набрах номера на полицейския участък, без да гледам телефонната табела с указателя и без да обръщам гръб към вратата. След като предадох радостната вечерна вест, окачих рязко слушалката и бързо излязох от будката. Стоях пред нея, в кръга от светлина, и чаках да дойде първият автомобил. Всъщност мисля, че въобще не се помръднах, преди да бях видял Якоб Е. Хамре да излиза от колата си и да се отправя към мен със злостно изражение на лицето.