Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (49)

49

Когато си заседнал в асансьор и осветлението му не работи, тогава наистина става тъмно. Над теб няма никакви звезди, никакво небе, никаква луна не хвърля илюзорна светлина по небесния свод. Няма далечни електрически светлини, нито мамещи затворени прозорци, нито лагерен огън долу в долината. Няма нищо. Намираш се в средата на мрака и ако протегнеш ръка, ще почувстваш, че мракът е твърд и метален, че те обгражда като плътна стена.

Ако си заседнал в асансьор и ти е светло, то все пак те изпълва известна сигурност, светлината те закриля и ти дава утеха. Но ако си затворен в асансьор и вътре е тъмно, тогава няма сигурност, тогава имаш чувството, че самият асансьор пълзи бавно около теб и е само въпрос на време до мига, в който ще усетиш как те захапват и сплескват стоманените плоскости.

В първата минута, след като асансьорът бе спрял, аз бях обзет само от страх. Страх, който сграбчва здраво тялото и го разтърсва без цел и без смисъл, без причина или източник. Той се загнездва в стомаха, около сърцето и в гърлото ми. Стана ми тежко да дишам, устата ми изсъхна за няколко секунди, ушите ми започнаха да пищят. Трябваше да се подпра на стената. Мракът беше така плътен, че не се виждаше абсолютно нищо и ако ми се завиеше свят, нямаше да го почувствам, тъй като нямаше точка, около която можех да се въртя в този случай.

Когато асансьорът отново се раздвижи, страхът стана друг, целенасочен, но този страх не бе така страшен, защото няма нищо по лошо от безпричинния страх, от страха без име. Когато знаеш от какво трябва да се страхуваш, тогава може да се противопоставиш на страха, да нанесеш ответен удар.

И аз знаех от какво трябва да се страхувам. Знаех, че един човек стои и дърпа асансьора към себе си. Знаех, че този човек току-що беше убил — един път, а вероятно и два пъти. Знаех, че ще трябва да се опитам да изляза от асансьора, преди да е стигнал най-горе, ако не искам да бъда посрещнат от този човек. Трябваше да направя това не за да получа медал за добра служба.

Изведнъж тъмнината се разкъса. Кабината мина покрай продълговатия прозорец на вратата, от която се излизаше на десетия етаж. Всичко стана така бързо, че не успях да реагирам навреме. Асансьорът подскочи нагоре.

Единственият ми шанс беше да съм подготвен, когато преминавам покрай следващата врата. Единственият миг, в който можех да се измъкна от асансьора, беше, когато той се изравни с вратата и може да бъде отворен. Ако се намирахме само на няколко сантиметра под или над нивото на вратата, кабината си оставаше затворена.

Отидох до стената, където щеше да се появи вратата, и поставих дланите си да се търкат по стената, усетих как тя се измъква надолу покрай тях. Очаквах да докосна разграничението между стената и вратата.

Тук!

Долната част на вратата се появи, тракайки надолу от тавана, но на човека горе ситуацията му беше ясна и той увеличи скоростта, когато критичната точка се приближи. Правоъгълният удължен прозорец се показа, аз отчаяно опипвах вратата за механизма за отваряне, ръчката. Намерих я. Хванах я и в мига, когато смятах, че асансьорът стои на ниво с вратата, аз се хвърлих наляво и се опитах да дръпна вратата на асансьора с мен.

Тя леко се помръдна, но после отново се върна на мястото си. Това бе единственото, което се случи. Асансьорът продължи неуморно нагоре. Не бях успял.

Осени ме една мисъл. Етажите бяха дванайсет, но асансьорът се издигаше нагоре с още един етаж, до машинното отделение. Това ми даваше още един шанс, на дванайсетия етаж.

Пак се заложих пред стената, но този път само с едната си длан докосвах движещата се покрай мен стена. Другата държах готова на мястото, където предполагах, че ще се появи ръчката на вратата.

Тук!

Нова врата дойде тракаща надолу покрай стената и аз напрегнах мускулите си, закрепих подметките си на пода и на стените, гледах сляпо към мястото, където трябваше да се появи дългият тесен прозорец.

Прозорецът дойде доста надолу. Така асансьорът спря около десет сантиметра под вратата. Аз застинах от изненада. Опитах се да погледна навън към прозореца, изкривявайки врат. Той бе високо горе. Асансьорът страшно се затресе и за миг мина покрай вратата и продължи нагоре. Той ме беше измамил.

Стана ми ясно. Разбрах, че има само един изход. Аз трябваше да го срещна, независимо дали искам, или не искам това.

След като мина покрай вратата, асансьорът спря. Стоях в тъмнината, в един ковчег от бетон и метал.

Нямаше защо да се чудя къде е спрял. Той събираше сили. Беше се изморил да тегли асансьора на тази отсечка. Но сега не ти остава много, убиецо. Не се предавай. Една нова жертва е на път, наточи ножа си.

Докато стоях в мрака, аз опипвах джобовете си, търсейки нещо, което бих могъл да използвам като оръжие. Единственото, което носех със себе си, беше джобното фенерче, но то едва ли щеше да ми е от голяма полза. Все пак добре, че го имах. Можеше да ми се отдаде възможност да го заслепя.

Бях сигурен, че е мъж. Една жена не би се справила така и не би оперирала с асансьора с такъв професионализъм. Една жена щеше да ме покани на кафе или на чашка, която наистина щеше да стане последната в живота ми. Една жена щеше да сипе нещо в нея или би ме прегърнала, за да забие нож в тила ми, но не би ме поканила на опасно за живота танго в мрака, с вход през асансьора…

И аз добре знаех кой е мъжът, дето ме очакваше…

Това даваше две сигурни карти в ръцете ми. Но те бяха и единствените. Останалите карти, ако разбира се, оживеех, ако успеех да задам въпросите си и ако в края на краищата успеех да осъществя повече неща за около един час, бяха все още несигурни. А сега нямаше и джокер в раздадената колода. Бяхме само аз и противникът.

Асансьорът отново се раздвижи.

— Застелете червения килим — обадих се аз с половин глас. — Клоунът излиза на манежа.

Никой не ми отговори, а мракът беше все така гъст. Очите ми още не се бяха нагодили към него. Едва забелязвах контурите на четирите ъгъла на кабината, която направи няколко неравномерни подскока нагоре, сякаш оня си играеше с мотора.

С какво ли щеше да ме посрещне за добре дошъл?

Ако имаше огнестрелно оръжие, аз нямах никакъв шанс. Той можеше да надупчи с рязана пушка целия асансьор за няколко секунди и аз нямаше да струвам след това нищо повече от няколко килограма кайма. Пък и така щях да изглеждам. Край на Варг Веум — от пръст си, на кайма ще станеш…

С леко прищракване асансьорът застана пред тринайсетата врата. Тринайсета врата, тринайсети етаж — звучи доста съдбоносно.

Дългият и тесен прозорец беше тъмен. Не виждах нищо.

Стоях и слушах собственото си напрегнато дишане, собственото си сърцебиене.

Нямах особен избор. Можех да отворя вратата с надежда да се хвърля навън в мрака и настрани, преди нещо да се е случило. Но мигът, в който щях да отворя вратата, би бил най-опасният. Щях да бъда напълно незащитен, а едната ми ръка заета. Можех да не я отварям и да чакам, докато я отворят отвън. Но това означаваше да седя в капан, без да мога да се движа.

Стоях и изчаках няколко секунди, които неусетно се превърнаха в минута, две…

Нервите ми не издържаха да чакам повече.

Хванах дръжката с лявата ръка, натиснах.

Направих движение напред, дръпнах вратата наляво, плътно прилепнал към нея, сякаш ми беше щит, а когато тя напълно се отвори, бързо скочих в мрака, затаил дъх.