Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (7)

7

Съботата и неделята отминаха подобно на всички почивни дни в прехода между февруари и март: като тежки крачки през дълбок до коленете сняг. Навън все още не се развиделяваше напълно. Облаците се бяха проснали ниско над земята и града като сив килим. Да се иде до Фльоен^[1], означаваше сякаш промъкване през мокро нацеден, доста мръсен и лепкав памук. Имах чувството, че газя до ушите в сняг, макар да бях обут във високи ботуши, наистина не съвсем нови. Не пееха птички, а в шишето ми с акевит не плуваше никаква златна рибка, както очаквах, преди да се прибера вкъщи. Дори го изпразних до дъно с надеждата, че ще я зърна, ала за съжаление не видях никаква златна рибка.

В неделния ден пообиколих Нурднес. Там, където някога имаше малки дървени къщи, които се притискаха тясно една до друга, сега се издигаха бетонни колоси, в които просто не ми се вярваше, че живеят хора. На мястото, където някога имаше прекрасен парк за игри, толкова голям, че изглеждаше безкраен, сега се намираше аквариум: едри риби плуваха в съвсем малък водоем, а редом се издигаше научноизследователският институт, разположен във висок блок и следователно отлично приспособен за изучаване по-скоро на летящи, отколкото на плаващи риби. Там, където някога се разхождахме с любимото момиче и смутени ровехме ситните камъчета по брега с върховете на обувките си, сега се ширеше асфалт. Не открих златна рибка и във втората бутилка.

В понеделник сутринта бях отново в кантората си. Сивият и прогизнал памук навън се бе наслоил и в главата ми, а мълчаливият телефон на бюрото ми приличаше на вкаменена костенурка.

Часовете отлитаха, както вятърът заличава следите в пясъка. Зад прозореца градът живееше, ала без мен. Продавачите на риба на пазара режеха чевръсто стоката си, размахвайки едри червени юмруци с полепнали по тях жълто–зелени люспи, и подаваха пакетите на жени в сини палта и с кафяви найлонови торбички. Продавачките на цветя клюмаха с окаян вид, какъвто впрочем имаха и цветята, които продаваха. В най-отдалечения край на пазара стърчеше самотен търговец и продаваше моркови от Италия, цветно зеле от Израел и гулия от миналия век.

Градът тънеше в киша, а водата във Воген се надигаше и вълните ближеха брега като грапави кучешки езици. Бе един от онези дни, когато хората се мотаят насам-натам с напрегнати лица и са готови всеки момент да се сбият с някого за щяло и нещяло.

Следобедът настъпи бавно, сякаш нямаше никакво желание за това, а телефонът продължаваше да немее.

Седях, вторачен в него. Може би пък аз трябваше да се обадя.

Например някому. На старата ми майка, ако бедната не бе умряла още преди две и половина години, а едва ли щеше да вдигне телефона там, където се намираше сега. Пък и не знаех новия й телефонен номер.

Или на познато момиче, служителка в службата за регистрация на населението, ако не беше глупавият сюрприз, който тя ми сервира, когато й се обадих последния път. „Аз съм, Веум“, казах. „Какъв Веум, попита тя. Този с телефона?“ Минаха няколко дни, преди да разбера хумора на ситуацията, и повече не й се обадих.

А защо не на Паул Финкел, журналиста. Можехме да излезем някъде, да обядваме, да пием по бира. Но той през цялото време щеше да ми дърдори за мацките, които сваля, а няма по-досадно нещо от това да слушаш любовните истории на другиго, особено когато не може да му се вярва. И той се бе развел. От време на време имам чувството, че всички около мен са разведени.

Накрая набрах произволен номер. Отговори ми мъжки глас:

— На телефона Йебсен.

— Ало, мога ли да говоря с госпожа Андресен? — попитах.

— С кого?

— С госпожа Андресен.

— Изглежда, сте сбъркали номера. .

— О, извинете.

— Няма нищо. — И затвори.

Седях с телефонната слушалка на ухото и слушах сигнала. Телефонният сигнал е забавен, „пиу-пиу“. Ако седиш дълго със слушалката на ухото, можеш да си внушиш, че някой непрекъснато те вика или пък неколцина, в хор, но без да ги разбираш. И ако продължаваш да седиш още и да слушаш, току-виж, обадила се телефонистката, за да каже:

— Бъдете така добър да затворите телефона.

Сложих слушалката върху вилката и напуснах кантората.

Понеделник е странен ден. Депресията от почивните дни все още не е преминала, а новата седмица вече настъпва с новите си събития. Погледнато философски, можем да се оправим и без понеделници. А в моя бранш може да се мине и без повечето дни от седмицата.

Със същия успех бих могъл да си стоя и вкъщи.