Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (51)

51

Якоб Е. Хамре почти не продума по пътя към града. Обърна се към мен само веднъж и каза почти грубо:

. — Имаш ли представа какво щяхме да правим с теб, ако не беше довел Воге със себе си?

Не му отговорих, а и той не поясни какво са щели да правят с мен. Изглежда, си запази правото за друг път.

Когато пристигнахме в участъка, Хамре се обърна към един от другите полицаи:

— Намери Паулус Смит. Помоли го да дойде тук колкото е възможно по-бързо.

После ми каза:

— Ще чакаш тук Смит. Ще направим вечерно посещение на приятелката ти и мисля, че ще е най-добре и ти да присъстваш, иначе няма да можеш да заспиш, нали.

Без да дочака отговор, той изчезна в асансьора и се отправи нагоре по етажите.

Отново останах сам във вестибюла. Поради липса на коледна елха там бяха инсталирали в единия от ъглите униформен полицай. Той стоеше вторачен пред себе си и сякаш очакваше някой да струпа новогодишни подаръци в краката му. Но трябваше да почака още няколко месеца. По-точно казано, той трябваше да почака още един период, равняващ се на цяла бременност, преди отново да настъпят коледните празници.

Навън хората с вечерни лица караха автомобили със запалени фарове. Други седяха подредени в дълги жълти автобуси и гледаха навън през блестящите им прозорци, както ни гледат непознатите лица от чужди фотоалбуми.

Паулус Смит пристигна след около двайсет минути с такси. Той дойде при мен с доволен израз на лицето, сграбчи с двете си ръце едната ми ръка и каза:

— Блестяща работа, Веум. Чувам, че си намерил един убиец.

— Той ме намери — казах аз. — И за съжаление вече си беше намерил и нов труп.

— Какво говориш? — каза развълнуван той.

Разказах му какво се беше случило, докато чакахме Якоб Е. Хамре да се върне долу. Той все повече и повече се вълнуваше. Тъкмо свърших, и вратата на асансьора се отвори. Хамре излезе.

— Добър вечер, Смит — каза делово той. — Тя е в стаята за посещения, чакат ни.

Без да кажем нищо повече, ние тръгнахме надолу към подземието.

Бяхме петима души в голата стая за свиждане — две жени и трима мъже.

Венке Андресен седеше сама от едната дълга страна на масата. Паулус Смит и Якоб Е. Хамре се настаниха срещу нея от другата страна на масата. Седях на ъгъла между същата дълга страна и едната къса страна на масата, а униформената полицайка седеше на един стол до вратата.

Венке Андресен изглеждаше по-напрегната, отколкото последния път. Кожата на лицето й ми се струваше още по-изопната, а трескавият блясък в очите й бе още по-силен. Ръцете й лежаха скръстени върху масата и можеше ясно да се види как играят мускулите под кожата, как тя се мъчи да ги накара да се успокоят, да лежат спокойно, преплетени една в друга, като двама изтощени борци.

Паулус Смит имаше вид на човек, който току-що е бил измъкнат от хубава компания на чашка. Кожата на лицето му пламтеше с червена жар, лумнала под шоколаденокафявия й тен, а в очите му блестеше нещо жизнерадостно, сякаш все още не се беше освободил от смеха, предизвикан от последния хубав виц, който беше чул. Тебеширенобялата коса му придаваше ореол на чистота и непогрешимост. Той имаше наистина блестяща външност за един адвокат.

Жената полицай ми навяваше мисълта за глава от лош роман, която всеки отказва да чете. Косата й беше съвсем гладко опъната назад и събрана на кок на тила, откривайки цялото й лице, което съвсем не беше толкова прелестно, че да се показва по такъв начин. По време на целия сеанс тя гледаше вторачено пред себе си и не преместваше погледа си нито на сантиметър встрани или нагоре.

Самият аз сигурно не съм изглеждал много хубаво. Когато стиснах ръката на Венке Андресен, тя каза:

— Всеки път, когато те видя, Варг, всеки път някой е правил нещо с лицето ти.

Тя ме погледна много внимателно, сякаш искаше да се увери, че наистина говори с мен.

След като всички седнахме, около масата настъпи напрегната тишина. Атмосферата бе нажежена, пълна с очакване, сякаш всички чакаха момента, в който някой от нас щеше да наруши тишината с внезапен вик или щеше да подскочи нагоре и да направи нещо неочаквано и безразсъдно. Но никой не очакваше нещо друго, освен Якоб Е. Хамре да даде ход на представлението.

Всички седяхме и го наблюдавахме: Паулус Смит в радостно очакване, Венке Андресен измъчена и напрегната, а аз с трепкащо у мен чувство на неудоволствие.

Но ето че Якоб Е. Хамре протегна едната си тънка ръка с дълги пръсти и включи касетофона.

С писклив и монотонен глас Хамре разказа къде се намираме, коя дата сме и колко е часът, съобщи имената на лицата, които бяха в стаята. После направи кратка пауза и се обърна направо към Венке Андресен:

— Току-що арестувахме Гюнар Воге.

Всички я погледнахме. Видяхме как късото изречение се заби в кожата й, премина през нея и излезе обратно през очите й. Те станаха големи, а устата заприлича на кръг под носа й. От там излезе дълбока въздишка. Тя гледаше смутено, изреждаше с поглед лицата ни, сякаш търсеше някакво обяснение, утеха или нещо друго. Но ние не проронихме нито дума. Само гледахме как думите се забиват в нея, как мисълта й взе да се напряга и как от очите й внезапно закапаха сълзи.

— Гюнар? — каза тя.

Пауза.

— Той ли е…

— Той е убил Юхан Педершен — каза Хамре.

Тя го погледна съвсем неразбиращо.

— Кого?

— Джокер — поясних. — Тази вечер.

Тя заклати глава:

— Убил е Джокер — тази вечер? Но… а Юнас? Защо е трябвало да го… Не мога да проумея, че…

— Доколко добре познавахте вие Гюнар Воге, госпожо Андресен? — прекъсна я Хамре. Гласът му беше твърд, но приятелски. Под привидното му добродушие обаче проникваше едва сдържана нетърпеливост, усещаше се решението му да завърши докрай започнатото.

— Аз… — поде тя.

После прехапа устни и почервеня. Топлината и изби отвътре и тя изглеждаше така, сякаш е осъзнала вината си, както изглеждаме всички ние, когато изведнъж почервенеем.

Забих погледа си в нея, но тя не ме погледна.

— Познавам го от много отдавна — каза колебливо тя.

— От колко отдавна? — попита той.

— Ние ходехме известно време, трябва да е било през 1967 година, така мисля. Бяхме заедно един месец или малко повече, точно преди да срещна Юнас…

Когато изричаше името му, устата и се изпъна, сякаш искаше да го задържи, да остане в нея завинаги.

— А по-късно? — продължаваше Хамре методически.

— По-късно… — Тя облиза устни с върха на езика си. — Ние — аз го срещнах отново, там, при нас. Срещнах го случайно на улицата един ден, предобед. Той ме заговори. „Не можеш ли да ме познаеш, Венке?“ — каза той и нямаше как да не го погледна. Беше пооплешивял, но го познах, разбира се.

Тя млъкна, загледана във вплетените си един в друг пръсти на ръцете.

— И така? — продължи Хамре.

Погледна нагоре към него. В един или друг смисъл в стаята съществуваха само двама. Паулус Смит, самият аз и полицайката бяхме избледнели като кулиси, бяхме станали статисти в сцената в килията, която се разиграваше между Хамре и нея. Те кръстосваха погледите си като остриета, почти без да се предизвикват един друг.

— Вие сте възобновили отношенията си? — каза Хамре.

— Ние възобновихме отношенията си — каза тя с нотка на сарказъм в гласа си. — Това звучи като уговорка на делови хора или нещо подобно. Да, ние възобновихме отношенията си, но не веднага, а след известно време. Той каза… той каза, че ме е търсил и намерил, че се е преместил там, извън града, и си е намерил там работа само за да има шанса да бъде в близост с мен и да ме среща. Това… това ми направи силно впечатление.

— Мога да го разбера.

— А, нима можете? Аз, аз отдавна бях започнала да чувствам как щяха да се развият нещата, какво щеше да стане с Юнас и мен. И аз, аз имах нужда от нежност, от любов. Аз обичах Юнас, както и продължавам да го обичам, както ще продължавам да го обичам, докато умра, въпреки че той вече е мъртъв. Това — между Гюнар и мен, това беше нещо друго. Искам да кажа: то също беше доста едностранно, както връзката между Юнас и мен. Но този път едностранчивостта беше от другата страна, не от моята, това искам да кажа.

— Значи вие започнахте връзка с него?

Тя кимна мълчаливо и преглътна. В очите й примигваха бледи пламъчета.

В главата ми нещо чукаше — започваше силно главоболие. Паулус Смит я гледаше мрачно. Самата тя гледаше само Хамре.

— Кога се случи това? — попита Хамре. — Преди или след като се разделихте с Юнас?

Тя пророни с усилие:

— Преди! Но не беше нещо особено, не беше изневяра, а и не беше причината, поради която… не, не по този начин. Между мен и Юнас всичко беше свършило — отдавна. Аз чувствах това с всяка клетка на тялото си, сякаш любовта, която гореше в мен, бе замръзнала, превърната в лед, бе затворена завинаги на тъмно в най-мрачните дълбини на същността ми. Разбирате ли? Това се случи само няколко месеца, преди Юнас да ме напусне. Но преди.

— Може ли да се помисли, че именно поради това вашият мъж ви е напуснал?

— Кой? Юнас ли? Никога! Та самият той имаше нея — другата. Сулвай или нещо подобно. Не вярвам, че той въобще е узнал нещо за Гюнар и мен. Не, това си остана между нас двамата. Бяхме възможно най-дискретни. Срещахме се много рядко, само когато бяхме абсолютно сигурни, че никой няма да ни забележи. Най-често се срещахме при него — по-рядко при мен. Но при него беше по-сигурно. Там ни беше по-добре.

— Добре ли ви беше заедно?

Отново пренебрежителен поглед.

— Добре? Толкова добре, колкото може да бъде на двама възрастни, когато са заедно и са достатъчно разочаровани и огорчени. Беше хубаво, защото можехме да дадем нежност за нежност! Хубаво ни беше да я делим, въпреки че я пазехме в тайна. Трябва да разберете, че аз произхождам от среда, изключително строга към подобни неща. Изневярата в тази среда се смята за непростим смъртен грях независимо от обстоятелствата, които са я причинили. Изневярата на Юнас не оправдава моята, не я прави нормална. Разбирате ли?

Хамре започна:

— Вие говорили ли сте си някой път за… — Той преглътна края на въпроса и го зададе по друг начин: — Вие можете ли да ми кажете, госпожо Андресен, какви мотиви би имал Гюнар Воге да убие вашия мъж? Той беше ли ревнив?

Тя поклати неразбиращо главата си:

— Та ние бяхме почти разведени. Не е имало никакъв мотив. Всичко вече беше свършено — между Юнас и мен.

— Но не що се отнася до чувствата. Имам предвид вашите чувства.

Тя не отговори. Виждахме как се опитва да намери необходимите думи. На няколко пъти отвори устата си, сякаш да започне да говори нещо, но от нея не излезе нито звук.

Хамре каза:

— На вас ви е напълно ясно, че независимо от случилото се тази вечер, уликите против вас, че сте убили мъжа си, продължават да са все така силни?

Този път Паулус Смит се намеси:

— Чуйте, Хамре, нямате право така да… — Той погледна към мен, очаквайки поддръжка. След като аз не казах нищо, продължи: — Този Гюнар Воге уби днес вечерта момчето и доколкото разбрах, е признал.

— Неофициално — заяви Хамре.

— Да, но все пак — продължи Смит. — А мотивите са ясни: момчето е знаело нещо за него, знаело е, че Воге е убил Андресен, то се е намирало близо до блока заедно с Веум, който е тук, и може би е могло да види нещо, което Веум не е видял…

— Нима? — обади се кисело Хамре.

— С деветдесет и девет процента вероятност — продължи Смит. — Ето как е станало: той, Гюнар Воге, намушква Юнас Андресен и изчезва в асансьорната шахта, срещуположна на тази, от която е дошъл Веум. Когато тази вечер Воге е разбрал колко много е знаело момчето, останала му само една възможност, за да запази всичко в тайна. Това е толкова просто, Хамре. Другояче не може и да бъде.

Облегнах се тежко на ръба на масата, заковах погледа си във Венке Андресен и казах:

— Ти ме излъга за Гюнар Воге, Венке.

Другите замълчаха. Венке Андерсен обърна бавно лицето си към мен. Тя ме погледна с големите си тъмносини очи, които бях видял за пръв път преди по-малко от две седмици.

Погледнах устата й, устните, които бях целувал и които се бях надявал да целувам отново. Погледнах лицето й, спомних си колко меко и спокойно изглеждаше то, когато го бе обърнала към мен, когато я целунах онзи първи и единствен път.

Аз продължих:

— Ти ме излъга. За всичко друго каза истината. Успях да проверя останалото, доколкото ми се удаде. Именно ти ми каза какво представлява Рикард Люсне. Той беше принуден да си признае, че ме е излъгал, когато го засякох с твоя отговор. Но когато те попитах за Гюнар Воге, ти ме излъга, защо, Венке, защо?

Тя извърна лице и погледна към Хамре, сякаш искаше да се защищава от мен в този момент и сякаш очакваше от него да й помогне. После каза:

— Не разбирам защо Гюнар би трябвало да има… защо му е притрябвало да убива… Юнас.

— Да — казах аз. — Ти не разбираш това, а и ние също не го разбираме. Но всъщност нищо не е толкова чудно, когато всяко нещо дойде на мястото си. Защото не Гюнар Воге е убил Юнас. А ти.

Тя бързо обърна лицето си, този път към мен, което изведнъж стана яркочервено.

Паулус Смит каза:

— Моля те, Веум, тук седи…

Якоб Е. Хамре се наведе вкаменен над ръба на масата с напрегнат израз на лицето.

— Ти си го направила — казах, — именно ти. Ала ние просто не го виждахме. Аз просто не го видях. Сега обаче е съвсем ясно. Защото именно поради това излъга.

— За… за… защо? — каза тя.

— Ти излъга, за да не издадеш, че си имала нещо общо с Гюнар Воге, а си била при него, ровила си в чекмеджетата му и си намерила там ножа, с който си убила Юнас.

— Той сам ми го даде! Гюнар…

— Аха? Защо? Това трябва да означава, че вие сте планирали…

— Ти нищо не разбираш, Варг. Наистина мисля, че нищо не разбираш. Да, аз получих ножа от Гюнар, но не защото аз… не защото ние сме планирали… Това стана, защото трябваше да имам нещо да се защищавам, в случай, в случай че Джокер и бандата му не ме оставят на мира, в случай че продължат да ни тормозят. Аз, аз го бях приготвила да ми бъде под ръка в най-горното чекмедже на скрина, вън в антрето, ако те се опитат да влязат насила или нещо…

— Но никой не се е опитал да влезе насила. Единствено Юнас е дошъл. И ти именно него си убила.

Тя заекна:

— Т-т-това беше безсмислено. Това беше неразбираемо, това никога не трябваше да се случва, но…

Хамре се намеси и каза с повишен, излязъл от обичайното за него равновесие, глас:

— Разкажете сега всичко спокойно и поред, госпожо Андресен. Разкажете ни какво се случи.

Тя го погледна почти с благодарност. Усетих как в мен нещо се свива и изведнъж се почувствах безкрайно самотен, толкова самотен, колкото може да бъде само човекът. Отново погледнах вплетените й здраво един в друг пръсти. Те приличаха на сплетените пръсти на влюбените, когато седят притиснати един в друг и мечтаят. Но тя не мечтаеше заедно с някого, а сплиташе пръсти единствено със самата себе си. Може би обичаше единствено самата себе си, което впрочем става ясно, щом всяко нещо дойде на мястото си.

Венке започна своя разказ:

— Качих се горе с буркана конфитюр и тогава, тогава той вече беше влязъл вътре. Малко се ядосах. „Ти вече не живееш тук, Юнас — казах аз. — Ти вече нямаш никаква работа при нас, за да си отключваш и да влизаш тук.“

Той изглеждаше много измъчен, започна да се оплаква, че не е добре с парите, че е закъснял с изплащането на издръжката, че едното било свързано с другото. Не знам какво се случи с мен, изведнъж пред очите ми причерня. Помислих си за това, че той именно беше разрушил всичко със своята изневяра, че именно той ме беше накарал и аз да изневеря, да извърша един смъртен грях. Както си стоях с буркана конфитюр в ръка, аз го хвърлих към него. Улучих го в челото и видях каква страшна болка му причини този удар. Той, той винаги е бил доста избухлив и ме удари. Удари ме с опакото на ръката си през лицето и аз залитнах назад към скрина. Ръбът на скрина ме удари в реброто, страшно ме заболя. Дръпнах чекмеджето, в което лежеше ножът, и… и отвърнах на удара му, нанесох му удар с ножа. Острието му просто потъна в него, а аз… Той се наведе напред с учудено изражение на лицето, дори не съм сигурна дали въобще беше видял ножа. „Какво направи, Венке?“ — попита. Но аз не исках той да ме гледа с обвиняващите си очи, така че извадих ножа и отново го забих в него, и отново — и още веднъж. Той тръгна към мен с подкосени крака и после… падна. — Тя гледаше с невиждащ поглед пред себе си. — Остана там да лежи. Аз… аз просто минах покрай него, отидох до вратата, отворих я и излязох навън. Спомням си, че извиках за помощ. Не си спомням какво стана, мисля, че загубих съзнание. Спомням си колко парализирана бях след това, когато вие дойдохте, първо Варг, а после… — Гласът й заглъхна. Знаехме останалото. — Така бързо — отрони тя — да се сложи край на един живот. На два, на три. На моя и на този на Гюнар също.

— И на живота на Роар — напомних.

— Да, Роар — каза унесено тя, сякаш произнасяше името на далечен роднина, на човек, когото беше познавала някога, преди много, много време.

Останахме, обгърнати в мълчание.

След известно време Хамре протегна ръката си напред и изключи касетофона. В стаята настъпи тишина.

Тогава стана Смит, надигна се тежко.

— Прекрасна работа за защитата, Веум — каза саркастично той, тъмен като облак.

Хамре и аз станахме едновременно. Казах му:

— Мога ли да остана насаме с нея — за няколко минути?

Той ме погледна с неподвижно лице.

— Повече от това не би могъл да навредиш — каза.

След това кимна и напусна стаята заедно със Смит.

Жената до вратата остана да седи, но тя не ме засягаше. Считах я за част от инвентара.

Направих две крачки напред към Венке Андресен, опрях се тежко с ръце на масата и се наведох напред към нея. Тя обърна лицето си нагоре към мен, погледна ме, със същите очи и същата уста. Но аз никога вече нямаше да я целуна. Вече го знаех. Аз никога повече нямаше да я целуна.

Казах:

— Съжалявам, Венке. Но бях принуден да го кажа. Просто така стана. Вярвах ти през цялото време. Бях сигурен, че си била невинна, че не ти си го извършила. Но когато най-накрая ми стана ясно, че си ме излъгала и аз разбрах всичко — тогава трябваше да го кажа. Надявам се, че не се сърдиш.

Тя кимна мълчаливо.

— Аз, аз бях наистина радостен, че те срещнах. Тебе и Роар. Тези няколко вечери там, при теб… аз не съм… отдавна не съм се чувствал така стоплен и отпуснат, както след тези няколко часа, когато си приказвахме. При други обстоятелства — кой знае? Може би ние… щяхме да се намерим един друг. Може би щяхме да бъдем заедно — като успокоение.

Тя мълчаливо ме погледна.

— Но сега е вече много късно, Венке, много късно.

— Съжалявам, Варг… Не съм искала това.

Погледнах надолу към нея, опитах се да запомня лицето й за последен път. Очите, устните, гладката кожа, болезнения израз на лицето и…

И си помислих за Роар. Помислих си за бащата, който тя беше отнела от него, и за майката, която беше на път да му отнеме след известно време.

Какво щеше да стане с него? Какво щеше да стане с нея, с мен самия? Къде ли щяхме да бъдем всички ние след пет години? След десет? Страшно много въпроси, а имахме само един живот, през който да им бъде даден отговор. Просто само един живот, отлитащ така бързо. В един миг е в ръцете ти. В следващия миг някой ти го отнема със сила и ти, паднал на тротоара, зяпаш подире му.

Изправих се до ръба на масата. Чух собствения си глас, който изрече:

— Имаме уговорка, запиши си, в шест часа следобед, след хиляда години, считано от днес.

Тя ме погледна объркана:

— Какво имаш предвид?

Вдигнах рамена:

— Просто си спомних нещо, което бях чел някъде.

После се обърнах и бързо излязох от стаята, без да затварям вратата след себе си и без да се обръщам назад.

Навън стоеше Хамре и чакаше.

— Смит вече си тръгна. Струва ми се, че не би желал да те вижда повече тази вечер — каза той. — Мога да го разбера.

Погледнах го.

Нетърпението вече съвсем го беше обзело, очите му дори го издаваха. Той каза:

— Какво в края на краищата смяташ, че постигна?

Казах:

— Постигнатото е постигнато.

— Ние седим пак с абсолютно същия убиец. Ние седим пак с абсолютно същия отговор на проблемите, които ти дадох последния петък. Единствената разлика, която настъпи, е, че междувременно един мъж е убил едно момче.

— Може би отговорът е същият — казах аз. — Но истината винаги има много страни. Междувременно аз разговарях с няколко души, така че въпреки всичко отговорът не е съвсем същият.

Хамре каза уморено:

— От време на време си мисля, че единственото нещо, което можеш да правиш, е да си чешеш езика, Веум. Това е единственото нещо, което аз съм те виждал да правиш. Това, от което аз се интересувам, са фактите. А фактите ми казват, че от последния петък насам един мъж е станал убиец, а едно момче е станало труп. Мъжът е можел да продължи своето не съвсем щастливо съществуване, а въпреки че бъдещето на момчето не е изглеждало светло, все пак това са били два живота, Веум. Две възможности, от които някога е можело да произлезе нещо. А ти си сложил край на тези възможности. Разбираш ли това? Разбираш ли това?

Разбрах. Не отговорих. Качихме се мълчаливо по стълбите и аз си тръгнах за вкъщи.