Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (39)

39

— Ало?

Спях. Бях в рая. Една жена с коса, която не беше ни руса, ни кафява или червена, се наведе бавно над мен и дъхът й погали лицето ми. Лицето й беше чисто и красиво, тя беше достатъчно висока и имаше малки бръчици около очите си, като се усмихваше. Устните й…

— Ало?

Устните й: опитах се да се задържа на устните й, хванах се в картината на устните й като, като…

— Ало, вие! Вие, мъртъв ли сте?

Отворих очи. Болеше. Сякаш отварях ръждясала кутия със сладкиш от миналогодишните коледни празници. Полезрението беше кантовано с ръжда, мъжът, който се навеждаше над мен, имаше близнак. Бяха трима близнаци. После пак двама близнаци.

Затворих трудно очите си.

— Ало.

Един човек викаше в мрака, а тези, които викаха в гората, къде ли бяха те сега? Както се вика в гората…

„Ало.“ Това беше собственият ми глас. Той така ме уплаши, че отново отворих очи. Мъжът беше станал само един, но гласът ми звучеше като мъжки скърцащи обувки на два гласа.

Лицето над мен беше старо, почти на седемдесет години. Само хората на седемдесетгодишна възраст в наши дни говорят на тези, които лежат и умират бавно над стари автомобили.

— Случило ли ви се е нещо? — попита той.

— Ало — казах аз.

— Случило ли ви се е нещо? — повтори той още по-високо.

Мустаците му бяха като на повечето стари мъже: къси бели косми, смесени с кафяво. Отвътре устата му беше тъмна, а зъбите кафяви. Очите му изглеждаха черни, а лицето бяло. Косата под шапката му беше сиво-бяла. На врата си носеше шал и беше облечен в дебело тъмно палто. В едната си ръка държеше бастун. Другата му ръка висеше до тялото му, сякаш не бе негова. Вече го виждах съвсем ясно.

Опитах се да се надигна. Задоволих се да седна. Целият паркинг се въртеше около главата ми. Облегнах тежко гърба си на автомобила зад мен. Чаках търпеливо кога вселената ще си дойде на мястото.

— Тече ви кръв — каза той.

Вдигнах едната си ръка към лицето. Имах чувството, че нося на ръцете си боксови ръкавици. Прокарах ръка по лицето си. То беше мокро. И ме болеше.

— Не изглеждате добре — продължи мъжът, наведен над мен.

— Никога не съм изглеждал добре — промълвих аз.

— Какво ще желаете? — каза той.

Поклатих глава.

— Не ви чух.

Паркингът престана да се върти. Опитах се да се вдигна, като се подпирах на вратата на автомобила. Удаваше ми се, но бавно. Ала започна да ми прилошава, страшно. Изглежда, имах силно мозъчно сътресение. Ако все още ми беше останал мозък. Имах чувството, че всичкият ми мозък изтича надолу по лицето ми, после по ръцете ми и капе на асфалта. От асфалт си дошъл, на асфалт ще станеш.

— Тези момчетии ли ви наредиха така?

Казах:

— Не. Просто обичам да лежа на паркинга и да гледам отдолу автомобила си. Това е най-хубавият изглед в света.

Той кимна разбиращо:

— Явно сте получили силен шок. Какъв срам! Искате ли да позвъня в полицията от ваше име? Да извикам лекар?

— Лекар? По това време? — Опитах се да се усмихна.

— Боли ли? — попита загрижено той.

— Само когато се усмихвам — казах аз. Но всъщност продължаваше да боли и след като спрях да се усмихвам. Казах: — Вие разбирате ли от автомобили?

Той светна:

— Някога имах един „Грахам“, карах го отпреди войната, та чак до 1963 година. Приличен автомобил за онова време.

— Добре. Това тук не е точно автомобил. Това е почти парче желязо за отпадъци, сложено върху четири колела, но ако ми помогнете да вдигна капака…

Обърнах се. Това не трябваше да правя. Единият ми крак се подгъна под мен и автомобилът вече не стоеше на мястото си. Усетих, че стоя, и се облегнах на асфалта под мен само за миг, преди асфалтът да се завърти и да ми нанесе саблен удар в лицето.

— Ало? Ало? — Около мен се носеха много гласове.

Стомахът ми беше дошъл чак на гърлото ми и се обърна. Отново повърнах.

— Ще доведа помощ — чух да казва един глас. — Останете там, където сте. Не се движете.

Промълвих:

— Ще се опитам.

Тя пак се появи пред мен — жената с изключителния цвят на косата си. Но този път лицето й беше изкривено, удължено от едната страна, сплескано от другата. Болеше ме да я гледам. Отворих очи, за да я изгубя от погледа си.

Лежах съвсем спокойно с отворени очи и дишах бавно през уста и ноздри. „Спокойно, само спокойно“, повтарях си аз.

Така започнах да се надигам, бавно и предпазливо както никой друг път.

Подпирах се на автомобила, докато съвсем се изправих. Имах чувството, че вдигам дръжката на знаме с едната си ръка, докато другата ми е завързана отзад на гърба.

Успях. Асфалтът под мен се успокои, автомобилът не се изплъзна зад гърба ми.

Започнах бавно да се придвижвам към предната част на автомобила. Потърсих ръчката на заключалката на капака, намерих я и го отворих. Това отне последните ми сили. Капакът се отвори, противейки се. Облях се в пот, а пред очите ми бързо се нижеха малки черни точки, като изплашени яребици.

Починах си. После вдигнах съвсем капака и мушнах главата си при мотора. Погледнах с уморените си, наранени очи сгърчения мотор марка „Лейланд“. Те не бяха извършили кой знае каква операция. Завинтих свещите и нагласих маркуча за бензин на мястото му.

Без да бях затворил капака, започнах да се придвижвам бавно към вратата. Отворих я и седнах зад кормилото. Мушнах ключа и запалих. Запали като току-що влюбил се старец. Старец, ала въпреки това не по-малко влюбен. И доста вял в началото, но веднъж задвижен, вече бе невъзможно да бъде спрян.

Оставих мотора да работи, измъкнах се навън, направих отново безкрайната разходка, затворих капака и се върнах обратно на предната седалка. Това бе дълга процедура и трябваше да си отдъхна. Седях, хванат за кормилото, и гледах право напред във въздуха като малко дете, което си играе на автомобил.

После поех дълбоко дъх, включих на скорост и завих на паркинга в посока към изхода за главния път. Двете колела отдясно закачаха ръба на тротоара, но другите две бяха на платното, достатъчно добре. Завих към пътя, взех за ориентир дясната канавка и потеглих.

Констатирах, че със затворено ляво око карам по-добре. Носех се с не повече от 20–30 км/час. Почти не срещах други автомобилисти. Светлините, които идваха насреща ми, ме объркваха, защото се разпростираха нашироко, блестейки нагоре-надолу, и бяха по-остри и режещи очите като никога.

Спирах на пет-шест пъти до града. Отварях вратата, навеждах се навън и плюех. Не се осмелявах да изляза от автомобила и да отида до канавката. Седях си на мястото. Опитвах се обаче да бъда дискретен. Когато другите автомобили ме задминаваха или се разминаваха с мен, аз се навеждах навън и се правех, че гледам към задното колело. Но то си беше съвсем в ред.

Ако бях попаднал в час пик, нямаше да мога да се добера дори до Бьорндалсвинг. Но сега аз се придвижих до крайната цел. Даже не се заблудих на Пудефиордския мост и не забравих да се преустроя на дясното платно покрай Централната баня.

Какво бе станало с възрастния мъж, който някога бе имал автомобил „Грахам“, не знам и до днес. Може би все още обикаля и търси лекар. Защото не е никак лесно да се намери лекар в наше време.

 

 

За Поликлиниката за бърза медицинска помощ в Перген са казали, че над входната й врата би трябвало да поставят със златни букви класическия надпис: „О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете…“

Това е преувеличение. Повечето от пациентите оживяват. Е, остават с различни повреди, които ги съпътстват до края на живота им. И не се чувстват кой знае колко по-добре, когато напускат поликлиниката, в сравнение с периода, когато са дошли, но няма защо да се оплакват.

Преди време разказваха една история за един жител на Източна Норвегия, комуто в Поликлиниката за бърза помощ в Берген оправяли спукване на глезена. Когато се върнал в Осло и отишъл на контролен преглед, лекарят му хвърлил загрижен поглед и казал:

— Бързата помощ в Берген, там ли бяхте?

Пациентът кимнал изплашен с глава, а лекарят извикал цяла група стажанти, които се намирали наблизо. Те се събрали около пострадалия и го зяпали, сякаш виждали пред себе си изключително рядък медицински казус. Лекарят потрил ръце с явна радост и казал:

— Ето вижте как не трябва да се прави!

Ясно е, че никога не трябва да слушаме подобни истории. Те рядко не са измислени. Не трябва да четем и книги. А за да избегнем това, никога да не става нужда да ходим на места като Поликлиниката за бърза помощ в Берген.

Паркирах до ръба на тротоара. Беше след десет часа и главният вход бе затворен. Една табела и стрелка показваха посоката на движение към сградата. Последвах стрелката, изкачих една бетонна стълба и се намерих пред затворена врата със звънец. След няколко неуспешни опипвания показалецът ми намери копчето на звънеца.

Отвори ми дама в бяло. Бе към края на трийсетте, гарантирано неомъжена (никога не е мислила за това) и имах чувството, че ще ме отпрати. Но тя задържа вратата отворена и аз влязох вътре.

— Какво ви е? — попита.

Посочих с ръка към лицето си, считайки, че това е достатъчна демонстрация.

— Надул съм се ужасно — казах. — Да не би да е заушка?

Тя ме погледна напрегнато. Кимна към няколкото стола.

— Седнете.

После тръгна по коридора и зави зад ъгъла.

Огледах се. Не се виждаше никакъв лекар. На един от столовете седеше тъмнокос чужденец, полупревит. Черната коса падаше на челото му. Над едната му вежда се виждаше кървяща рана. Едното му ухо имаше вид, че ще падне всеки момент на земята. Той седеше, държейки половината от зъбите си в ръката си. На пода пред него се стичаха три различни локвички кръв: бавно и ритмично, сякаш идваха направо от сърцето му.

Зад една зелена завеса вътре се чуваше плач на малко дете.

Мъж в униформа на таксиметров шофьор крачеше безспир напред-назад и поглеждаше към една табела, която забраняваше пушенето. Той сякаш се готвеше да я свали от стената и да си изчисти с нея зъбите.

Миришеше силно на етер и на всички онези неща, на които миришат подобни места. В един ъгъл имаше огледало и умивалник. Отидох там и открих, че това не е никакво огледало, а маслен портрет на необичайно грозен човек. Чак когато си вдигнах ръката, за да докосна мястото, където някога бях имал уста, разбрах, че пред огледалото съм наистина аз.

Картината беше жестока и аз напуснах полезрението. Напълних умивалника с вода и се опитах да се измия. Когато отново погледнах главата си в огледалото, вече приличах малко на себе си, но не много. Дори майка ми щеше да има проблеми да ме познае. Старите приятели щяха просто да ме отминат на улицата.

Очите ми представляваха тесни слепнали се цепки. Устата ми беше станала с два номера по-голяма и завършваше почти до едното ми ухо. Брадата ми приличаше на грозен картоф, а красивата ми нежна кожа имаше вид на разорана нива, достойна за пример и показ на някой селскостопански семинар.

Отидох тежко до чужденеца и седнах на един стол до него.

Той ме погледна. Очите му бяха черни, изпълнени с мъка и неразбиращи.

— Не съм направил никому нищо! — избухна той. — Защо ме биха тогава тези мъже? Защото няма техния цвят на кожата ли? Защото не идва от същата страна? Аз не разбира. Не разбира!

Опитах се да кажа нещо, но думите се разкашкаха в устата ми.

Той ме погледна и задържа погледа си върху остатъка от лицето ми. Изглеждаше смутен.

— Но ти — ти от Норвегия? И те биха и теб? Но защо?

— Защото не бях от техния квартал.

Той тръсна недоверчиво глава, после погледна към големите си бели зъби, блестящи като новоизмити диаманти върху светлите му длани.

— Аз не разбира защо хората трябва да се бият. Защо?

Дойде лекар. Беше един от младоците, каквито използват винаги за нощните дежурства. Те неизменно са заредени с остроумни реплики и с удовлетворяващи погрешни диагнози в задния си джоб. Той се изправи пред нас, като гледаше ту единия, ту другия.

— Кой от вас има повече време за живот? — каза той.

— Той е преди мен — казах.

— Но е сгрешил заведението — каза лекарят. — Първо е трябвало да отиде на зъболекар.

Направи знак на чужденеца да го последва:

— Ела, приятелю. Първо ще видим раните ти.

Отведе го със себе си зад една зелена завеса.

Шофьорът на такси прекрати обиколката си. Той се закова на място, загледан към завесата.

— Тия проклети пакистанци! — избухна той. — Не виждам от какво могат да се оплачат! Идват при нас, отнемат работните места на хората, защо тогава да не понесат и едно натупване?

Вдигнах глава, за да видя дали говори на мен.

Лицето му приличаше на каменна дялана плоча, широко и плоско. Разстоянието между очите му беше двайсет сантиметра. Носът беше широк като ютия. Той беше привикнал да говори с угарка от цигара в единия ъгъл на устата си и устата му се беше изкривила, та се разширяваше надясно.

Започнах да се чудя дали да не си ида вкъщи и да си легна. Можех и сам да си създам кошмари.

Той продължи:

— Трябва само да ги чуеш, когато седят на задната седалка и плямпат на откачения си език. За жени. Не разбирам нито дума, но това се улавя по тона, нали? Веднъж спрях автомобила, обърнах се назад и казах: „Дръжте лапичките си настрана от норвежките, това ви казвам аз. Имате си достатъчно босоноги, така е.“ Ще повярваш ли, че млъкнаха. Не казаха нищо, докато ги возих. И получих десет крони бакшиш! Какво ще кажеш, а?

Не казах нищо. Преглътнах.

— А и тук така са се префърцунили, че човек една цигара не може да изпуши, по дяволите!

Опитах предпазливо:

— Защо не излезеш навън да пушиш?

Той ме погледна:

— Видя ли муцуната на тази, дето ни отвори? Ако позвъниш само един път повече на звънеца на вратата, тя ще оскубе цялото ти достойнство, ще си го занесе вкъщи и ще го посади в саксия. Край!

Лекарят и чужденецът излязоха. Чужденецът беше насочен към клиника, за която щеше да му бъде определена дата. Лекарят се обърна към мен:

— Ти от кой трамвай си паднал?

— От сандвикския. Още преди двайсет години. Дяволски дълго се чака, докато човек влезе при вас.

— Но си между щастливците — каза лекарят.

А след двайсет минути:

— Окей. Е то ти рецепта. Вземи нещата, които съм ти предписал, иди си вкъщи и легни. Пази леглото два-три дни и спокойствие поне една седмица. Никакви бързи и резки движения, никаква възбуда. Ясно?

Никакви резки движения, никаква възбуда! Бях си избрал вредна професия.

— И още нещо — добави той. — Никакъв алкохол!

Преди да изляза, отново се погледнах в огледалото, за да видя дали там все още виси същата картина. Да, висеше си. Само стилът й леко се беше променил.

Напуснах поликлиниката, стиснал живота си в ръце. Животът е рецепта, подписана от неопитен лекар, даващ нощно дежурство, с почерк, който никой смъртен човек не може да разбере, а и въобще не е ставало дума, че трябва да го разбира. Аптекарят, както всички ние, също изпробва шансовете си. Ако рецептата е горе-долу разбираема — оживяваш. Ако получиш погрешно лекарство, ще имаш щастието да умреш.