В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (45) (1939–1943 г.)

Продължителният характер на военните действия в Италия (юли—декември 1943 г.)

(Схема 45)

Военните действия на о. Сицилия и на Апенинския полуостров, както и в Северна Африка, носеха неоправдано продължителен характер.

Условията за провеждане на десантната операция на о. Сицилия в кратки срокове бяха извънредно благоприятни. Разгромът на 8-а италианска армия при Среден Дон в хода на зимното настъпление на съветските войски през 1942–1943 г. засили антифашисткото движение на народните маси, недоволни от фашисткия режим. Хитлеристите признават, че им се е случвало да наблюдават „отвращението на италианския народ към фашисткия режим“^[1]. Под ръководството на италианската комунистическа партия се развива партизанско движение в страната, което към края на 1943 г. наброяваше около 300 000 души.

Антифашистките настроения широко се разпространяваха и в италианската армия и флота. След Сталинград предишната вяра в мощта на германската армия изчезна. Ето защо англо-американците не можаха да срещнат и не срещнаха сериозна съпротива от страна на италианските въоръжени сили.

Към юли 1943 г. на о. Сицилия се отбраняваше 6-а италианска армия в състав от девет дивизии, от които четири пехотни и пет дивизии от бреговата охрана. Дивизиите от бреговата охрана бяха сформирани в края на 1942 г. от опълчение без военна подготовка. Бадолио беше принуден да заяви, че „тези дивизии нямаха никакво бойно значение“. При това в южната част на острова, където се набелязваше десантът на англо-американските войски, на фронт от 200 км се отбраняваха само две италиански дивизии.

В оперативно подчинение на командуващия 6-а армия бяха придадени две немски дивизии: 1-а танкова и 15-а моторизирана, намиращи се във втори ешелон. Тези дивизии, дори по английски данни, не бяха комплектувани 25%.

Военноморският флот на Италия не взе участие в отбраната на о. Сицилия. Около 175 италиански бойни кораба от различен клас поради голямото количествено и качествено превъзходство на обединените англо-американски военноморски сили в Средиземно море бяха скрити в пристанищата на Адриатическо море.

По данни на англо-американското разузнаване, общият брой италиано-немски самолети на о. Сицилия не превишаваше 160. Бившият началник щаб на групата армии „Югозапад“, Вестфал, в своите мемоари отбелязва този неоспорим факт, че англо-американските съюзници „прекрасно знаеха, че нямаше авиация на този театър на военните действия“^[2].

За завземането на Сицилия англо-американското командуване отдели 13 дивизии, в това число десет пехотни, една бронетанкова, тве въздушнодесантни и освен това една пехотна и две танкови бригади. Десантът се осигуряваше от 7000 самолета и 3200 бойни и спомагателни кораба с различно назначение. По такъв начин във въздуха и по море англо-американ-ското командуване имаше абсолютно превъзходство, а на суша шест пъти. Налице бяха всички условия за бърза победа.

През време на десанта на англо-американските войски дивизиите от бреговата охрана не оказаха никаква съпротива. При превземането на морската крепост Аугуста италианската съпротива се изразяваше в картечен огън, който скоро се прекрати. Освен това няколко изстрели бяха дадени от един немски танк „Тигър“. Морската крепост Сиракуза беше предадена без нито един изстрел.

Голяма част от деветте италиански дивизии се предадоха в плен. Задържащи боеве водеха немските войски, бавно отстъпващи към Месинския пролив. Англо-американското командуване се задоволяваше с фронтално изтласкване на немскофашистките войски от о. Сицилия.

На 17 август немските войски, вземайки със себе си военната техника, преминаха на южната част на Апенинския полуостров. Цялото разстояние от 200–220 км от района на десанта до Месинския пролив англо-американските войски изминаха за 39 дена (от 10 юли до 18 август) при среден денонощен темп на придвижване 5—б км.

От островите Сардиния и Корсика немското командуване успя безпрепятствено да евакуира на континента 35 000 немски войници и офицери с всичкото въоръжение и с голямо количество взети от складовете боеприпаси. Вестфал изразява учудване „защо противникът допусна войски с обща численост почти колкото корпус с пълно бойно снаряжение да се завърнат на континента и там значително да усилят отбраната. Той разполагаше с всички средства, за да попречи на това.“^[3]

Това може да се обясни с нежеланието на англо-американ-ското командуване бързо да завърши военните действия в Италия. Поради това англо-американските войски извършиха десант през септември 1943 г. в района на Реджи ди Калабрия в Южна Италия вместо в Централна или Северна Италия.

Крайбрежието на Апенинския полуостров, дълго 3500 км, е много удобно за десант с изключение на участък, не по-голям от 200 км (от двете страни на Генуа). Следователно настъпващият може да извърши десант във всяко друго място на крайбрежието. Вестфал например пише, че във всяко отношение Италия беше лошо приспособена за отбрана от морето. Десантът в Южна Италия означаваше, че англо-американското командуване е решило да продължи тактиката на изтласкване на немците в Северна Италия. Вестфал основателно е дошъл до следния извод: „Кой ще оспорва този факт, че оперативният обхват с големи сили още през септември 1943 г. би довел до завоюването на Южна и Централна Италия.“^[4] Заедно с това съюзниците водеха фронтално настъпление и военните действия в Италия продължиха чак до пълната капитулация на хитлеристка Германия.

Поражението на немскофашистките войски при Курск оказа непосредствено влияние върху засилването на всенародното движение в Италия против фашизма. Италианските промишлени и финансови монополи се стремяха да запазят своето господство в страната в съюз с монархията и решиха да се избавят от главатаря на фашисткото правителство, Мусолини, чрез „дворцов преврат“. На 25 юли Мусолини беше арестуван и заменен с маршал Бадолио. На другия ден Бадолио изпрати телеграма в Берлин, че войната ще продължи. Пълното ликвидиране на фашизма не влизаше в сметките на едрата италианска буржоазия, която се боеше от организираното и последователно настъпление на народа.

Стремителното общо настъпление на съветските войски и въоръженото излизане на италианския народ срещу фашизма застави правителството на Бадолио на 3 септември да подпише съглашение за примирие с англо-американското командуване. В същия ден войските на 8-а английска армия извършиха десант в Южна Италия при поддръжката на 665 корабни оръдия. За условията, при които стана прехвърлянето на английските войски през Месинския пролив, широк 5–6 км, най-добре може да се съди по описанието на английския журналист А. Мурхед. Когато първите войници пристигнаха на брега, те не срещнаха там противника, ако не се смятат няколкото изплашени италиански селяни и дезорганизирани войници, чиято единствена мисъл беше да се предадат в плен на съюзниците. Ариергардът на немските войски бързо остъпваше към планината, разрушавайки след себе си мостовете.

Монтгомери седеше на носа на своята подводница, пиеше кафе със сухари и разсъждаваше за изкуството да се води войната. Тази идилична атмосфера беше нарушена само един път от немските пикиращи самолети, които неочаквано се появиха от облаците и хвърлиха бомби. Монтгомери веднага легна на палубата. Въобще десантът на войските беше извършен без загуби.^[5]

На 9 септември англо-американското командуване обяви примирието с Италия. Немските войски, прехвърлени от Южна Франция, окупираха Северна и Дентрална Италия. В същия ден, 9 септември, в района на Салерно (южно от Неапол) се стовариха войските на 5-а американска армия. При абсо-лютно господство на англо-американските войски по море и във въздуха десантът се извърши много бавно, което позволи на немското командуване организирано да отведе своите войски от Южна Италия на предварително подготвените рубежи по реките Сангро и Кариляно (северно от Неапол). На тези рубежи се водиха боеве до края на 1943 г.

Немските военни историци с учудване отбелязват, че кампанията в Италия „се затегна“, както беше отбелязано и за Африка, „с бавния характер на действията на съюзниците“^[6]. Не скриват своето учудване и някои английски военни публицисти. Например А. Мурхед пише: „Че в тази кампания имаше нещо не в ред.“^[7] Разбира се, Мурхед много не се доизказа.

Бавният и пасивен характер на военните действия в Италия, както и в Северна Африка, не се налагаше от обективни причини, а от военната стратегия, която се определяше от политическите цели на управляващите кръгове в САЩ и Англия — максимално да се изтощят Германия и Съветският съюз.

По такъв начин действията на американо-английските войски на о. Сицилия и в Южна Италия, започнати от тях през юли 1943 г., „не могат още да се считат за втори фронт“^[8]. Италианската кампания на американо-английското командуване, която се провеждаше също както и североафриканската, далеч от жизнените центрове на хитлеристка Германия, не привлече от съветско-германския фронт нито една немскофашистка дивизия.