В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (42) (1939–1943 г.)

Проваляне откриването на втория фронт в Западна Европа през 1943 г. от управляващите кръгове в САЩ и Англия

Разгромът на немските армии при Сталинград засили анти-съветската дейност на реакционните кръгове в САЩ и Англия. Те полагаха всички усилия, за да задържат откриването на втория фронт.

На конференцията на американо-английските представители в Казабланка, състояла се през януари 1943 г., „беше решено, че най-близката кампания (под наименованието «Хаски») ще бъде насочена срещу Сицилия“^[1]. Това решение означаваше, че вторият фронт в Европа през Ламанш няма да бъде открит и през 1943 г. Основните военни усилия на САЩ и Англия през 1943 г. се ограничаваха в района на Средиземно море.

Вместо започване на военни действия срещу фашистка Германия в Западна Европа Рузвелт и Чърчил одобриха в Казабланка плана за въздушно настъпление над Германия чрез провеждане на стратегически бомбардировки. Това беше план за водене на въздушна война „независимо от земните операции…“^[2] Не е трудно да се види в този план за въздушно настъпление над фашистка Германия стремежът на управляващите кръгове в САЩ и Англия да избягнат достигането на бърза и решителна победа.

Решението на англо-американската конференция в Казабланка за ново отлагане на нахлуването във Франция през Ламанш, вече отложено от 1942 г. за 1943 г., не попречи на У. Чърчил на 9 февруари 1943 г. да пише на Й. В. Сталин за това, че „ние също правим енергични приготовления според нашите ресурси за операцията по форсирането на канала^[3] през август, в която ще участвуват британски части и части на Съединените щати“^[4].

На 10 юли 1943 г. започна десантът на американо-английските войски на остров Сицилия.

Бившият военен министър на САЩ, Стимсън, се опитва да докаже, че въпросът за десанта в Сицилия бил решен едва през януари 1943 г., и то само заради това, че Чърчил се оказал непреклонен в своите искания да се продължат военните действия в Средиземноморския басейн. Американският военен писател, де Вирд, твърди, че десантът на о. Сицилия бил предвиден още преди 8 ноември 1942 г., т.е. много преди десанта на американо-английските войски в Северна Африка.^[5] де Вирд посочва, че скоро след публикуването на англо-аме-риканското комюнике за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. се оформи съглашението между американо-английските управляващи кръгове, насочено не само към заменяване откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. с военните действия в Северна Африка, но и да продължат тези действия в Средиземноморския басейн.

B периода от 11 до 25 май 1943 г. във Вашингтон се събра обединеният съвет на началник щабовете. От английска страна присъствуваха началникът на имперския генерален щаб, генерал Брук, началникът на военноморския щаб, адмирал Дадли Паунд, началник щаба на военновъздушните сили, главният маршал от авиацията Портал, началник щаба на английския министър на отбраната, генерал Исмей. Обсъждаше се въпросът за разширяването на военните действия в Средиземноморския басейн след десанта на американо-английските сили на о. Сицилия. През време на едно от заседанията Чърчил „в продължение на един час защищаваше плана за нахлуването в Италия с… разпространяването му в Югославия и Гърция“^[6]. Американските представители не възразяваха. В резултат на това беше решено да се отложи нахлуването в Европа през Ламанш до есента на 1944 г., за което Рузвелт съобщи на съветското правителство със своето послание от 4 юни 1943 г. Всички по-рано постигнати съглашения по този въпрос си оставаха на книга, без да се изпълняват.

В личното си послание от 11 юли 1942 г. Й. В. Сталин беше принуден да заяви на Ф. Рузвелт, че на съветското правителство „не му е възможно да се присъедини към това решение, прието без негово участие и без опити съвместно да обсъдят този най-важен въпрос…“^[7]. А в личното послание на И. В. Сталин от 24 юни 1943 г. до У. Чърчил се казва, че се касае „за запазване на доверието към съюзниците.“^[8].

На 29 май 1943 г. в Алжир се състоя поредното военно съвещание, на което присъствуваха Чърчил, Маршал, Айзен-хауер и др. Двете страни продължаваха да обсъждат въпроса „в бъдеще, след падането на Италия, операциите на съюзниците да се развръщат в Средиземноморския басейн вместо нахлуването на континента през Ламанш“^[9]. Това означаваше, че правителствата на САЩ и Англия не се готвеха дотогава да открият втория фронт в Европа и през 1944 г.

През юни 1943 г. Маршал по поръчение на американското правителство изпрати на Чърчил телеграма, с която одобряваше замисъла за разширяване мащаба на военните действия в района на Средиземно море през 1943–1944 г. Американо-английският обединен съвет на началник щабовете пристъпи към съставяне на плана за пренасяне войната на Балканите и по-специално в Гърция.

През юли 1943 г. Стимсън и Чърчил имаха среща в Лондон, където те вече в подробности обсъдиха „нахлуването на континента през Балканите…“^[10]. През време на тези преговори не само Чърчил, но и Стимсън търсеха „пътища за освобождаване на британското и американското правителство от задължението да нахлуят във Франция през следващата пролет“^[11] (пролетта на 1944 г. — В. С).

В продължение на дълго време американският печат поставяше Чърчил като единствен автор на „балканския вариант“. Това твърди например и Елиот Рузвелт, автор на известната книга „Неговите очи“. Фактите говорят, че американските реакционери са съавтори на „балканския вариант“.

Управляващите кръгове в САЩ и Англия се стремяха през Италия да проникнат на Балканите, да установят своето господство по такъв начин, както те направиха това в Северна Африка. Те искаха да запазят старите си и да укрепят новите „позиции за контрол в района на Средиземно море и Близкия Изток“^[12]. И на последно място в сметките на управляващите кръгове в САЩ и Англия заемаше място стремежът да възпрепятствуват освобождението на балканските страни от съветската армия, да запазят в тези страни реакционните режими и да не дадат да се развърне творческата революционна инициатива на народните маси.

В края на август 1943 г. управляващите кръгове в САЩ и Англия, обезпокоени от успехите на съветската армия на съветско-германския фронт, свикаха конференция в Квебек, на която беше разгледан въпросът за нахлуването в Европа през Ламанш в случай, че съветската армия неочаквано бързо се окаже на германските граници.

Леги в своите мемоари отбелязва, че на тази конференция английските ръководни дейци настоявали да не се предприема нахлуване „дотогава, докато Германия не претърпи поражение под натиска на Русия и в резултат на въздушните нападения на съюзниците“^[13]. Американските представители не възразяваха.

Ръководните дейци на САЩ и Англия със своите изказвания за възможността да извадят Германия от войната чрез бомбардировки искаха да отвлекат общественото мнение на своите страни от въпроса за причините на нееднократното отлагане за сроковете за откриването на втория фронт в Европа. Създаваше, се илюзия, че войната може да бъде спечелена без големи жертви — главно със силите на авиацията.

От 28 ноември до 1 декември 1943 г. в Техеран се проведе конференция на ръководителите на трите съюзнически държави — СССР, Великобритания и САЩ. На тази конференция ръководителите на правителствата приеха решение за откри-ванетр на втория фронт в Западна Европа на 1 май 1944 г.

В навечерието на Техеранската конференция в Кайро се състоя отделна англо-американска конференция, на която беше обсъдено английското предложение „да се отложи операцията за нахлуването през Ламанш, за да се усили натискът в Егейско море…“^[14]

Чърчил по това време заяви, че е „невъзможно да се извърши подготовка за такава операция през пролетта на 1944 г., но че нахлуването в Европа трябва да се осъществи някога в бъдеще. Нямаше никакво основание да се смята, че той се изказва за това, за да предприеме опит през 1944 г., ако Германия не претърпи поражение в резултат на руската кампания и усилените бомбардировки на съюзническата (т.е. на американо-английската — В. С.) авиация“.^[15]

Както е известно, Техеранската конференция завърши на 1 декември 1943 г., а обединеният американо-английски щаб издаде директива за десант в Северна Франция едва на 12 февруари 1944 г. Управляващите кръгове в САЩ и Англия не бързаха с осъществяването на решението на Техеранската конференция за откриването на втория фронт в Европа през Ламанш.

По такъв начин в продължение на почти две години управляващите кръгове в САЩ и Англия нееднократно отлагаха срока за откриването на втория фронт в Европа.

Управляващите кръгове в САЩ и Англия се бояха от постоянно растящото политическо, икономическо и военно могъщество на съветската държава, от ръста на нейния авторитет в очите на свободолюбивото човечество като освободителка на народите от фашистката чума. Ето защо в продължение на цялата Втора световна война реакционните сили в САЩ и Англия се стараеха да провеждат по отношение на СССР политика на изтощаване в продължителна и кръвопролитна война.