В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (38) (1939–1943 г.)

Неуспешните действия на англо-американските войски в Тунис (декември 1942 г. — февруари 1943 г.)

(Схеми 39–42)

В момента на десанта на англо-американските войски в Алжир и Оран на територията на Тунис нямаше нито един италиано-немски гарнизон. Своевременният десант в района на Бон на моторизираната група англо-американски войски „би могъл да достигне Бизерта и Тунис, без каквито и да било сериозни пречки…“^[1]

В този случай би се наложило да преодолеят разстояние само 280 км. Освен това можеше да се извърши морски или въздушен десант близо до тези градове. Обаче англо-американското командуване „не искаше да се опита да извърши макар и малък десант…“^[2]

На следващия ден след започването на десанта на англо-американските войски във Френска Северна и Северозападна Африка в Италия пристигнаха три групи немски транспортни самолети, в чийто състав имаше гигантски планери „Голиат“ с товароподемност 16 т всеки. Това позволи на 11 ноември 1942 г. да прехвърлят в Тунис като първи ешелон немски охранителен батальон. След два дена към него се присъединиха и италиански поделения. Към 15 ноември в Бизерта пристигнаха 3500 войници (от които 2300 италианци), 20 средни и 10 леки танка и 60 оръдия.

Немскофашистките войски, прехвърлени с транспортни самолети, понасяха огромни загуби, тъй като пренасянето се извършваше без съпровождане от изтребители. Тези загуби съставляваха не по-малко от 84 немски транспортни самолета, свалени от англо-американските изтребители. Свалените самолети падаха в морето заедно с хората и въоръжението. Италиано-немското командуване беше принудено поради недостиг на сили да заеме ключовите позиции в Тунис със съвсем малки групи. Така например „за охрана на големите пристанища Сус и Сфакс бяха определени само 25 немци и от тях 10 души трябваше да заемат Габес на триполитанската граница. Кайруан — голям търговски град — се охраняваше само от много малък италиански гарнизон“.^[3]

Американо-английското командуване изпрати в Тунис авангард от 1-а английска армия — 78-а английска пехотна дивизия.

От Алжир до Тунис трябваше да преодолее 900 км разстояние. Тази дивизия на 25 ноември достигна Тебурба и Джедейда, хълмистия район на 20 км от гр. Тунис (схема 39). Английското командуване не се реши да атакува от движение гр. Тунис и започна да чака, докато към този район пристигнат главните американо-английски сили. Началник щаба на Айзенхауер, бригадният генерал У. Б. Смит, оптимистично оценявайки обстановката, на 1 декември 1942 г. доложи на Рузвелт: „През декември ще завземем Тунис и Бизерта.“ Но до това време благоприятният момент беше загубен. За две седмици италиано-немското командуване увеличи числеността на своите войски в Тунис до 15 000 души. Войските заеха за отбрана около градовете Бизерта и Тунис. В резултат на италиано-немските контраатаки, в които участвуваха около 50 танка, англичаните не издържаха и на 6 декември отстъпиха на противника подстъпите към гр. Тунис. При това войските от 1-а английска армия понесоха сериозни загуби, а американските войски загубиха основната част от техниката на строевите части.

Английските военни историци обясняват неуспехите в Тунис със силните дъждове, а командуващият 1-а английска армия се оправдава с това, че поражението е и в резултат на изморяването на войските. Обаче истинската причина за поражението на частите на 1-а английска армия на близките подстъпи към Тунис се заключава в това, че американо-английското командуване не можа да осъществи голямо превъзходство в сили и средства над противника. Придвижването на англо-американските войски беше твърде предпазливо.

В състава на 1-а английска армия влизаха 6-а бронирана дивизия, 46-а и 78-а пехотна дивизия. Но тези дивизии нямаха общо управление и действуваха на отделни разпокъсани отряди. През това време при Тунис се намираха 1-а бронетанкова и 1-а пехотна американска дивизия.

Към това трябва да се добави, че американо-английската авиация имаше въздушно господство. Кореспондентът на английския вестник „Дейли експрес“ от 16 декември 1942 г. съобщи от Тунис, че „често английските изтребители се връщат от своите полети, без да са срещнали нито един немски самолет. Дори на летящите без охрана бомбардировачи през време на дневните полети над Тунис и Бизерта не се оказваше съпротива във въздуха.“ И въпреки всичко англичаните и американците загубиха първата атака срещу Тунис.

До 18 януари 1943 г. на туниското направление цареше затишие. Фронтовата линия, дълга около 350 км, минаваше от нос Сера до Гафса (схема 40). Американо-английските войски, които се развърнаха в един ешелон, бяха размесени; оперативни резерви не бяха създадени.

На север от Пон дю Факс се разполагаха частите на 1-а английска армия, в центъра — четири френски дивизии, от Сбейтла до Гафса — 2-и американски корпус. Френските дивизии бяха сформирани от състава на тези 110 000 души от френските въоръжени сили, които се намираха във Френска Северна Африка още преди десанта на американо-английските войски от 8 до 12 ноември 1942 г.

Американо-английското командуване се зае да въведе ред в своя лагер, а италиано-немското командуване, използувайки затишието, укрепяваше туниския плацдарм. Двете страни бяха доволни от спокойната обстановка.

На 18 януари италиано-немските войски атакуваха в центъра лошо снабдените с бойна техника французи, пробиха слабата им отбрана и започнаха да се придвижват към Пишон по долината на Уселтия. Цяла седмица беше необходима на американо-англииското командуване, за да спре напредването на слабите италиано-немски части. Вината за този неуспех беше прехвърлена на френското командуване, което след това беше подчинено на командуващия 1-а английска армия, генерал Андерсън. През това време събитията в Триполитания се развиваха по следния начин. След евакуацията на Триполи (23 януари 1943 г.) италиано-немската групировка на Ромел започна бързо да отстъпва към укрепената „линия Марет“ (560 км на запад от Буерад Ел Хсун). На 6 февруари тя се съедини в Тунис с войските, които командуваше генерал Арним (схема 41), при това до 13 февруари войските на 8-а английска армия не бяха в бойно съприкосновение с оттеглящата се групировка на Ромел На обединената италиано-немска групировка в Тунис беше поставена задача „да отложи окончателната загуба на африканското крайбрежие на Средиземно море“^[4].

Игнорирайки влиянието на решаващите победи на съветската армия на съветско-германския фронт върху бойните действия на страните в Северна Африка, Гьорлиц се опитва да докаже, че в резултат на десанта на англо-американските войски на атлантическото крайбрежие на Мароко немската африканска армия се оказала между два огъня. И това уж заставило Ромел да побърза с отстъплението от Египет за организиране на туниския плацдарм.

В действителност не беше съвсем така. Районът на десанта на англо-американските войски на атлантическото крайбрежие на Мароко се намираше на разстояние 2500 км от групировката на Ромел. Решението за отстъплението в Тунис, както е известно, Ромел взе на 8 декември 1942 г., а след един месец англо-американските войски извършиха десант във Френска Северна Африка. През това време англо-американските войски се намираха на 1200 км от Ел Агейла и бяха задържани от тези италиано-немски войски, които се намираха в Тунис.

Фулер убедително доказва, че нахлуването на англо-амери-канските войски във. Френска Северна Африка би създало непосредствена заплаха за базата на Ромел в Триполи в два случая: първи — ако нахлуването беше предшествувано от сражение при Ел Аламейн, втори — ако съюзниците биха извършили десанта колкото се може по-близо до Триполи. Но нито един от тези варианти не бе осъществен. Върховното командуване на съюзниците отклони и двата варианта. Английското военноморско командуване беше против какъвто и да било десант източно от Алжир. Изтъкваха се най-различни причини — и недостиг на десантни средства, и недостиг на самолетоносачи, и страх от нападение на противниковата авиация от Сардиния и Сицилия. Ясно е едно, че десантът в Казабланка, Оран и Алжир не довеждаше до бързото завършване на военните действия в Северна Африка, което не искаха управляващите кръгове в САЩ и Англия.

По такъв начин десантът на англо-американските войски във Френска Северна Африка не можеше да застави Ромел бързо да отстъпи в Тунис. Отстъплението на немския африкански корпус в Тунис се обяснява с отказа на Хитлер да изпрати подкрепления в Северна Африка вследствие разгрома на немските войски при Сталинград.

Когато италиано-немската групировка на Ромел подхождаше към „линията Марет“, американското командуване се опита да извърши пробив през превала Макнаси (на южния участък) към крайбрежието и да притисне италиано-немските войски между 8-а английска армия и 2-и американски корпус. Обаче бездействието на 8-а английска армия позволи на италиано-немското командуване да прехвърли от „линията Марет“ 21-а танкова немска дивизия, да отбие атаката на американците и с това да им провали плана. Американските войски бяха принудени да отстъпят към Гафса. Те не успяха да предотвратят съединяването на италиано-немските войски. Една от причините за този неуспех беше липсата на взаимодействие между 2-и американски корпус и 8-а английска армия.

По това време в Тунис действуваха (схема 41) 1-а английска армия, 19-и френски корпус и 2-и американски корпус.

Общата численост на американо-английската групировка достигаше 145 000 души и 540 танка.

В италиано-немската групировка на Арним влизаха 334-а немска и 1-а италианска пехотна дивизия, 10-а и 21-а немска танкова дивизия, всичко — 45 000 души и 150 танка.

Мусолини напразно се мъчеше да усили италиано-немските войски в Тунис с немски танкове. През януари 1943 г. той се обърна към Хитлер с молба за помощ, но „немците съобщиха, че те не могат да изпратят обещаните бронетанкови сили в Тунис“^[5]. Предвидените за изпращане в Тунис бронетанкови сили (осем механизирани съединения, специално подготвени за използуване в тропически условия) по това време се намираха на съветско-германския фронт.

След като не успя опитът на американското командуване да възпрепятствува съединяването на групировките на италиано-немските войски, действуващи в Триполитания и Тунис, до 14 февруари 1943 г. настъпи затишие.

Бездействието на 8-а английска армия позволи на немско-фашисткото командуване на 14 февруари да атакува американския сектор в южната част на Тунис (схема 42). Ромел искаше да отхвърли американския десен фланг към алжирската граница и да не допусне съединяването на 8-а английска армия с американските войски в района на Тебеса. За удара срещу 1-а и 34-а американска дивизия, заемащи районите на Гафса и Сбейтла, той подготви две танкови групи от частите на 10-а и 21-а немска танкова дивизия.

Монтгомери по това време се намираше на „линията Марет“ не се решавайки да започне атаката. Своята пасивност Монтгомери обяснява с лошо снабдяване. Но нямаше основание да се говори за лошо снабдяване в 8-а армия — „боеприпаси, облекло и продоволствие постъпваха в невиждано дотогава изобилие. Британски оръдия, американски танкове и самолети от двете страни — всичко идваше насам“.^[6]

Съвсем очевидни бяха истинските цели, които преследваше Монтгомери със своята бавност — да не се бърза със завършването на военните действия в Северна Африка.

В началото на немскофашисткото настъпление поделенията на 1-а американска бронетанкова дивизия бяха разхвърлени по целия фронт на 2-и корпус (150 км). Под ръка на командира на дивизията се оказаха само малки поделения с леки танкове. В такава обстановка започна атаката на немците, която се развиваше в две направления: от населения пункт Фейд към Сбейтла се движеха 80 танка, а от Ел Гетар към Гафса — 30 танка. През деня немскофашистките войски напреднаха в дълбочина около 30 км и вечерта завзеха Гафса. Американските войски в безредие отстъпиха към Касеринския проход, широк 5 км.

В района на Сиду бу Зид американската пехота беше принудена да захвърли голяма част от своя транспорт, а 168-и американски пехотен полк, напълно отрязан от своите главни сили, се предаде в плен. Американските танкови войски понесоха тежки загуби — бяха унищожени повече от 100 танка, 57 полуверижни самоходни артилерийски установки и 29 оръдия.

Американците загубиха толкова много танкове по следния начин. Американската танкова част, като видя немските танкове, тръгна напред. Противникът започна да отстъпва. Преследвайки противника по петите, американските танкисти попаднаха под огъня на масираните немски противотанкови батареи от 88-мм оръдия и оръдията леко излизаха победители в борбата с американските танкове „Шерман“, въоръжени със 75-мм оръдия. Загубите на американците се увеличиха и от това, че танковете „Шерман“ вместо дизелови двигатели имаха бензинови мотори. При попадането на снаряд в моторната част на танка силно октановият бензин лесно се възпламеняваше и танковете пламваха като факел.

Освен Гафса немскофашистките войски на 17 февруари завзеха Сбейтла, а на 20 февруари — Касерин.

Превалът Касерин беше превзет при следните обстоятелства. Немската пехота през нощта превзе най-високия пункт и от сутринта започна да обстрелва американските противотанкови батареи, разположени по-ниско. Когато американските противотанкови части отстъпиха, немските танкове се спуснаха в долината. В резултат на паниката, която възникна в щабовете, англо-американските войски оставиха в района на Телепте, най-хубавото от всички летища на североафриканския фронт, голям брой повредени самолети и унищожиха 190 т авиационен бензин.

На 20 февруари, в самия разгар на настъплението на немците, беше създадена 18-а армейска група под командуването на Александър, намиращ се със своя щаб в гр. Константин. В състава й влизаха 1-а английска армия, 19-и френски корпус, 2-и американски корпус и 8-а английска армия. Номерът на армейската група беше съставен от номерата на двете английски армии 1-а и 8-а.

Армейската група беше създадена с цел да се координират действията на отделните армии и корпуси, тъй като нямаше съгласуван план за отбранителна операция. Монтгомери в отговор на искането на Александър да направи всичко възможно на „линията Марет“, за да отвлече силите на противника, се ограничи с незначителен натиск над противника с частите на 7-а бронирана и 51-а шотландска дивизия. Такива пасивни действия, разбира се, не можаха да заставят Ромел да прекрати атаката на южния сектор на туниския фронт.

Когато немскофашистките войски завзеха превала Касерин, полк „летящи крепости“ излетя да бомбардира неприятелските позиции. Превалът беше добър ориентир. През време на нощния полет американските самолети се отклониха от правилното направление, преминаха встрани от Касерин и хвърлиха бомби над мирния арабски гр. Сук ел Арба, на 160 км от указаната им цел. „Бяха убити и ранени много араби и унищожено много имущество на мирните граждани.“^[7] Оказа се, че офицерският състав беше слабо подготвен по ориентиране, особено нощем. В пехотата имаше случаи на загубване на цели батальони нощно време при движението им към изходните позиции.

Брадли, по това време командир на 2-и армейски корпус, отбелязва, че в американската армия в продължение на дълго време особено се подценявала разузнавателната подготовка. Този недостатък им даде да разберат през февруари 1943 г.

Немският контраудар се оказа за съюзното командуване съвършено неочакван. В резултат на това в разузнавателния отдел на обединения американо-английски щаб цареше безредие и бъркотия. Командуващият 1-а английска армия, Андерсън, дълго време не можеше да се ориентира в обстановката. Войсковото разузнаване се оказа едно от най-слабите места на американската пехота в Тунис. Недооценяването на войсковото разузнаване доведе до това, че командуването оставаше или в пълно неведение относно противника, или получаваше съзнателно из-опачена информация.

Минирането на подстъпите към отбранителните позиции също се подценяваше. Така например на 13 февруари, един ден преди немската атака, Айзенхауер, проверявайки състоянието на отбраната, искаше да разбере дали са създадени минни полета, можаха да му покажат само карта с предполагаемо минно поле.

В хода на военните действия американското командуване, разбира се, придоби боен опит. Но често този опит се изразяваше в преминаването от една крайност в друга. Например командирът на 1-а американска бронирана дивизия в доклада си „Уроците от туниската кампания“ писа, че „противотанковите мини представляваха най-голямата опасност за операциите на бронираните дивизии“^[8].

След завземането на превала Касерин от немскофашистките войски американските войски също започнаха да се стремят да завземат не само високите хълмове, но и най-високите точки на хълмовете. Американската пехота, достигайки върха на хълма, се спираше и повече не се опитваше да продължи движението към отпред лежащия склон. Немските артилерийски батареи откриваха огън по ясно видими на фона на хоризонта цели и американската пехота понасяше много по-големи загуби, отколкото при завземането на самите позиции.

Англо-американското командуване имаше в свое разположение големи резерви. Можеше да се създаде силна ударна групировка за париране на немския контраудар. Вместо това резервите се разпиляваха и се въвеждаха в боя по части „батальон след батальон. И щом като следващият батальон влезе в боя, немците и него унищожаваха.“^[9]

Разхвърлеността на силите, разсредоточените удари, въвеждането на войските в боя по части доведоха до това, че на 23 февруари 1943 г. немските танкови групи без особен труд отхвърлиха 2-и американски армейски корпус назад към Тебеса, т.е. на 150 км. Това усили и туниския плацдарм, и тила на италиано-немските войски на „линията Марет“. Военният министър на САЩ, Стимсън, беше принуден да заяви пред представителите на печата, че американските войски претърпяха в Централен Тунис сериозни неуспехи. Чърчил в писмото си до крал Георг съобщи, че „2-и американски корпус понесе тежко поражение и очевидно загуби около половината от най-важното оръжие, без да нанесе никакви загуби на противника“^[10].

На 26 февруари в района Седженан предприе атака групировката на Арним с цел да провали готвещото се от англичаните настъпление на северния сектор на фронта. Атаката на немско-фашистките войски изненада английското командуване. Командуването на 1-а английска армия не съумя своевременно да организира съпротива. Заповедите на командуването бяха несъгласувани и противоречиви. В резултат на това английските войски започнаха бързо да отстъпват. Провеждащата се подготовка за настъпателни действия беше провалена, тъй като „1-а армия се намираше в ужасно състояние“^[11]. Поради недостиг на сили немскофашисткото командуване не беше в състояние да развие успеха.

Февруарските атаки на немскофашистките войски доведоха до това, че „американо-английските части се смесиха по целия фронт.“^[12] Александър в донесенията си употреби доста по-силен израз „страшно смесване… Управлението на войските се наруши…“^[13] До 20 март военните действия на Туниския фронт се прекратиха. Американо-английското командуване преведе в ред своите войски и готвеше сили за ново настъпление.

С цел да ускори възстановяването на боеспособността на 2-и американски корпус от САЩ бяха допълнително доставени 5400 товарни автомобила. С автотранспорта се прехвърляха резервите и всичко необходимо за бойната дейност на войските. По такъв начин съставът на 2-и американски корпус по план 38 000 души успяха да го доведат до 92 000 души.

В резултат на изучаване уроците от бойните действия в Тунис през февруари 1943 г. американското командуване по отношение на бойното използуване на военновъздушните сили дойде до тези изводи, до които и английското командуване дойде след сражението при Ел Аламейн.

В Тунис американците имаха голямо превъзходство в бойни самолети. Обаче децентрализираното управление на войсковата авиация попречи на своевременното й съсредоточаване за масирано използуване по настъпващите танкови колони на противника.

Стратегическата въздушна армия в това време водеше борба с подводниците в Средиземно море и бомбардираше стратегически обекти в Италия. Поражението на американските войски при Касерин послужи на англо-американското командуване за „урок по отношение използуването на военновъздушните сили като цяло, което не беше забравено до края на войната“^[14]. След поражението при Касерин всички авиационни поделения и части за поддръжка на сухопътните войски бяха иззети от контрола на последните и обединени под едно командуване, което получи название „командуване на тактическите военновъздушни сили“.

Принципът за единство в авиационното командуване беше официално признат в американското наставление ФМ 100–20 (октомври 1943 г.). В наставлението се подчертаваше, че успехът на сухопътните войски зависи от завоюването на превъзходство във въздуха. В края на годината беше издадено ново наставление, озаглавено „Взаимодействие на сухопътните войски и военновъздушните сили“. На равни начала сухопътните и военновъздушните сили действуваха в театъра на войната под общото ръководство на върховното главно командуване на въоръжените сили.