В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (19) (1939–1943 г.)

Придвижването на английските войски на територията на Киренайка (декември 1940 г. — февруари 1941 г.)

(Схеми 18 и 19)

В продължение на три месеца след завземането на Сиди Барани от италианците в Египет нямаше активни военни дей-ствия. Английските войски отстъпваха към Марса Матрух, като на 30–40 км на запад от него оставиха само патрули (схема 18). Непосредствено съприкосновение с противника нямаха.

Действията на английските патрули имаха местно значение и се извършваха по предписание. Английските офицери прекарваха времето си весело в Кайро и Александрия. Американският кореспондент Жервази описва този период така: „Веселящата се младеж повече или по-малко своевременно се отправяше на «война» в 9.30 часа и напущаше «бойното поле» за закуска примерно в 1.30 часа през деня. През това време всички барове и разкошни ресторанти са препълнени. След богата закуска хората отиват да подремнат, което продължава до 7.30 часа. След това «войната» се подновява и трае примерно до 7.30 часа вечерта. За да не се случи нещо след този час, «войната» се прекратяваше до следващия ден.“^[1]

Подобни картини в натура английската цензура всячески се стараеше с всички мерки да скрие от английското обществено мнение. В отговор на претенциите на Жервази поради задържане на телеграмите му от цензурата наивно му казаха: „Добре, но ако научат в Америка как воюваме ние, вече не ще се стремят така да ни помагат…“^[2]

Италианофашистките офицери и генерали, също така не чувствуваха и не изпитваха особени трудности и неудобства от войната. Английският кореспондент Мурхед разказва как той лично разглеждал италианския укрепен лагер в Нибейва след неговото заемане през декември 1940 г. и установил, че за утоляване на жаждата италианските офицери пиели минерална вода Рекоаро, най-добрата в Италия, която била докарвана в стотици сандъци от хиляди мили по море на параходи и през пустинята с камиони и каруци, запрегнати с катъри.

Като преустанови придвижването в дълбочина на територията на Египет, Грациани очакваше завършването на плана за агресия срещу Гърция и пристигането на подкрепления от немски танкови части.

На заетата от англичаните територия Грациани създаде пет укрепени лагера, които образуваха голяма дъга от крайбрежието на 70 км към вътрешността на страната. Тези лагери като укрепления се отличаваха от древноримските само с това, че бяха обградени от каменни стени. Огнева връзка между лагерите нямаше, междините не се охраняваха. Например между укрепените лагери в Вир Сафафи на десния фланг и най-близките създадени лагери в Нибейва имаше междина повече от 30 км.

Освен лагерите около Сиди Барани бяха създадени две линии полеви укрепления.

Главните сили на италианофашистките войски се разполагаха по крайбрежието, където имаше добри пътища, пристанища и летища. Отделните огнища за отбрана, създадени на широк фронт, бяха предназначени за охрана на фланговете от неочакван обхват и обход от юг, откъм пустинята.

По такъв начин към декември 1940 г. в Средиземноморския басейн за англичаните се създаде изключително благоприятна обстановка. Първо, стана съвсем ясно, че немскофашистките войски няма да нахлуват на Британските острови, второ, авантюрата на фашистка Италия в Гърция завърши с неуспех.

Всичко това даде възможност на английското командуване да предприеме по-ефикасни мерки за осигуряване безопасността на Суецкия канал. Най-после Уейвел се реши на атака от местно значение. В своята заповед той я определи като „нападение на крупни сили с ограничена цел“ и изказвайки се сутринта на 9 декември 1940 г. пред военните кореспонденти, обяви, че „започва разузнаване с бой“^[3]. Английските части си поставиха за задача всичко на всичко да изтласкат италианофашистките войски зад границите на Египет и да възстановят съществуващото до 13 септември 1940 г. положение. При успех на нападението се набелязваше преследване на противника до Ес Салум. Придвижване по-нататък щабът на Уейвел не планираше. Набелязаните атаки не се разглеждаха като настъпателна операция с решителна цел.

Планът за атаката на англичаните се заключаваше в следното (схема 18): частите на 7-а бронирана дивизия, като преминат незащитеното пространство между Нибейва и Бир Сафафи, трябваше бързо да се обърнат на север и последователно да атакуват италианските лагери в тил; след това да достигнат крайбрежието в района на Буг Буг (между Ес Салум и Сиди Барани) и ако им се удаде, да отрежат пътя за отстъпление на италианофашистките войски от Сиди Барани. Зад 7-а бронирана дивизия трябваше да следва 4-а индийска дивизия. Набелязваше се малки сили да приковат противника по фланговете в района на Бир Сафафи и Мактила. В продължение на два дена въздушните сили трябваше непрекъснато да извършват нападения над италианските летища в Либия, а морските сили да бомбардират укрепения лагер Мактила на крайбрежния път. Съотношението на силите към декември 1940 г. не бе изменено. Грациани имаше в първи ешелон всичко същите шест дивизии, в това число и една танкова. Общата численост на италианофашистките войски от първи ешелон се увеличи до 100 000 души за сметка на инженерно-техническите части, съсредоточени за строежа на пътища и водопроводи. Освен това девет италиански дивизии бяха разхвърляни по възловите центрове Тобрук, Дерна, Бенгази и др., където съставът на гарнизоните бе не по-малък от дивизия.

По това време на англичаните в Египет пристигнаха още две дивизии: новозеландската и австралийската. В атаката взеха участие само 7-а бронирана и 4-а индийска дивизия и гарнизонът на Марса Матрух, всичко около 15 000 души, 25% от всички английски сили в Египет.

Италианофашистките войски проявиха пълно безгрижие. Заели укрепените лагери, те не организираха нито разузваване за противника, с когото не бяха в съприкосновение, нито наблюдение. В резултат на това английската атака се оказа за тях пълна изненада.

Сутринта на 9 декември 1940 г. немалки британски сили при поддръжката на 72 оръдия атакуваха по фронта Нибейва и съсредоточиха върху себе си цялото внимание на италианския гарнизон (схема 18). В това време 6-а бронирана дивизия премина през незащитената междина между Бир Сафафи и Нибейва и нападна в тил италианския лагер в Нибейва. Атаката в тил предизвика паника сред италианофашистките войски. Италианските генерали, обхванати от паника, не можаха да организират съпротива. Нибейва беше завзет от английските части.

Като завзе лагера в Нибейва, 7-а английска бронирана дивизия се раздели на три колони: една колона се движеше по пътя през пустинята в направление на Бир Сафафи, друга — към брега на морето между населените пунктове Буг Буг и Сиди Барани, трета — право към Сиди Барани.

Паниката сред италианофашистките войски беше толкова голяма, че гарнизонът на Сиди Барани капитулира на 10 декември без съпротива. Частите, които се намираха в Мактила, през време на обстрелването им откъм морето от корабната артилерия на англичаните напуснаха без бой укрепения лагер. Италианската дивизия „Катанцаро“ начело с генерал Амико, прехваната през време на отстъпателния марш, „се разпръсна на части“^[4]. Гарнизонът в Бир Сафафи с приближаването на поделения от 7-а английска бригада остави укрепения лагер и без всякакво основание отстъпи към Бардия. На 16 декември италианците без бой оставиха Ес Салум, Халфа, форта Капуцо, Сиди Омар и цяла верига от фортове, построени от тях по границата на Либийското плато.

Още с първия удар двете английски дивизии разпръснаха шест италианофашистки дивизии. Подготовката на Грациани за настъпление към делтата на Нил се оказа провалена. Откри се възможност за придвижване на английските войски в дълбочина на Киренайка.

В това време объркалият се Грациани преустанови всякакво ръководство на войските. На 13 декември той изпрати в Рим тревожна телеграма, съобщавайки за своето намерение да отстъпи към Триполи, макар че английските войски само бяха прекосили границата на Египет с Киренайка.

На 16 декември английските войски се придвижиха към Бардия, където се укриваха части от шестте италиански дивизии, но атака от движение не предприеха (схема 19). Бързите и решителни действия не влизаха в сметките на управляващите кръгове на Англия. В момента, когато се бяха създали благоприятни възможности, командуващият английската армия „Нил“, О’Конор, „получи от Кайро учудваща заповед: да изтегли 4-а индийска дивизия и да я изпрати в Судан. В резултат на това се създаде необикновено положение — италианците бягаха на запад, а половината войски на победителя отстъпваха на изток; по такъв начин те си обърнаха гръб един на друг“^[5].

Частите на 7-а бронирана английска дивизия бяха задържани от висшето английско командуване за дълго време при Бардия, макар че италианофашистките войски не оказваха на англичаните никакво противодействие.

На 1 януари 1941 г. английското разузнаване установи, че италианофашистките войски напущат Бардия. Това обстоятелство застави английското командуване да побърза с преминаването към активни действия. Когато английските войски започнаха атаката, по тях откри огън само едно италианско оръдие и една картечница.^[6] Италианците, които не успяха да напуснат Бардия и не желаеха да воюват, се укриха в пещерите, а когато англичаните влязоха в града, излязоха от убежищата си с предварително подготвени бели флагове и се предадоха в плен.

След завземането на Бардия на 5 януари 1941 г. английските части се придвижиха по крайбрежните пътища към Тобрук. В Тобрук бе разположен италиански гарнизон, наброяващ 20 000 души. Линията на външните укрепления се простираше на 48 км, а на вътрешните — на 30 км. Имаше до 170 отбранителни съоръжения с дебелина на железобетона 1,5 м. Заливът в района на Тобрук представляваше най-доброто пристанище между Александрия и Бенгази и беше база на италианските военноморски кораби.

На 7 януари 1941 г. частите на 7-а бронирана дивизия се приближиха до Тобрук, обаче се приготвиха за атака чак на 20 януари. Завземането на Тобрук се различаваше от превземането на Бардия само по някои подробности. При капитулацията на гарнизона на 22 януари 1941 г. италианските генерали бяха толкова любезни, че показаха всички свои съоръжения, отвориха складовете и предадоха на англичаните около 200 оръдия.

Естествено, че в обстановката на пълно разложение на италианофашистката армия загубите на английските войски бяха съвсем незначителни. По официални данни те бяха 141 човек убити и 387 ранени.

След капитулирането на Тобрук обстановката в Средиземно море се измени в полза на ангичаните. Тобрук е междинен пункт между остров Малта и пристанище Александрия, а така също и свързващо звено между Малта и Крит.

От Тобрук до Бенгази планомерното и методично придвижване на английските войски продължи три седмици. Този бавен марш не беше предизвикан от сложилата се обстановка, тъй като английските войски даже не бяха в съприкосновение с отстъпващите италианофашистки войски.

При приближаването на английските войски до Бенгази в щаба на английските войски пристигнал упълномощен от населението човек за преговори за капитулация, предвид на това, че италианската армия избягала. Бягащите край морето италиански части бяха заловени от 4-а английска бронирана бригада при Беда Фом (90 км южно от Бенгази). Само малка част успя да се измъкне от обкръжението. На 7 февруари 1941 г. основните сили на 60-а италианска дивизия под командуването на Берганцоли капитулираха.

В края на януари 1941 г. в Средиземноморския басейн се създаде твърде тежка обстановка. Пътят за Триполи беше открит. Италианофашистките войски не бяха в състояние да окажат ефикасна съпротива, тъй като почти всички италиански сили, наброяващи около 130 000 души, бяха разпръснати. По море господствуваше английският военноморски флот. Италианските загуби във военни кораби се увеличиха. Така например през февруари 1941 г. англичаните потопиха италианския крайцер „Диаз“.

Безпрепятственото придвижване на английските войски при Ел Агейла съвсем неочаквано на 10 февруари 1941 г. беше преустановено. Английският военен кабинет изпрати на Уейвел телеграма, с която му заповядваше да спре настъплението. При това обединеният щаб на Близкия Изток „беше убеден, че можеше да се завземе Триполи и да се изтласка противникът от Африка още през пролетта на 1941 г. Генерал О’Конор и неговият щаб споделяха това мнение… Обаче тези възможности не бяха използувани.“^[7]

Вместо пълното изгонване на италианофашистките войски от Северна Африка английските империалисти решиха да се възползуват от поражението на италианофашистките войски в Гърция и там да създадат стратегически плацдарм, а след това в подходящ момент да заграбят целия Балкански полуостров. Освен това управляващите кръгове на Англия не бяха заинтересовани от окончателния разгром на фашистка Италия. Те знаеха за подготовката на хитлеристка Германия за вероломното нападение срещу Съветския съюз и не беше в техен интерес да пречат на фашистка Италия да се яви на страната на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз.