В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (8) (1939–1943 г.)

„Странната война“ в Западна Европа

След нападението на Полша от хитлеристите „мюнхенските омиротворители“ все още продължаваха да се надяват, че ще им се удаде да насочат агресията на Германия на Изток, срещу Съветския съюз. Като обявиха на 3 септември война на хитлеристка Германия, Англия и Франция искаха да принудят хитлеристите да изпълнят мюнхенските задължения. Ето защо англо-френските империалиста решиха да водят формално войната срещу хитлеристка Германия. Те не оказаха на Полша никаква помощ. Управляващите кръгове на Англия и Франция „със скръстени ръце гледаха на унищожаването на своя полски съюзник“.^[1]

Пасивният и изчакващ начин на действие протичаше от цялата предвоенна политика на управляващите кръгове на Англия и Франция. Хитлеристите добре разбраха тази политика. Ето защо в отговор на обявената от Англия и Франция война на Германия Хитлер каза: „Това още не значи, че те ще воюват“.^[2]

Още в процеса за подготовка на вероломното нападение на Полша Хитлер заяви на главнокомандуващия сухопътната армия и на неговия началник на генералния щаб, че „западните държави в случай на възникване на военен конфликт между Германия и Полша ще останат настрана“^[3].

Действително управляващите кръгове на Англия и Франция не предприеха никакви сериозни действия, за да помогнат на полския си съюзник в борбата против хитлеристката агресия. Когато немскофашистката армия, като нападна Полша, сееше смърт и разрушения, английските и френските войски спокойно стояха на „линията Мажино“.

В управляващите кръгове на Англия и Франция господствуваше илюзията, „като че ли въпреки състоянието на война до сериозни боеве няма да се дойде“^[4].

В английския и френския печат ежедневно се публикуваха стереотипни сводки: „от фронта нищо ново (на фронта е без промяна)“. В течение на септември 1939 г. на френско-германския фронт не беще даден почти нито един изстрел.

На командира на един от френските артилерийски полкове беше заповядано да заеме позиции в района на Белфор. Този командир на полк, имайки опита от Първата световна война, започнал предварително престрелка по вероятните цели. За тези негови подготвителни мероприятия щял да бъде предаден на военнополевия съд. Командирът на корпуса с ужас му казал: „Разбирате ли какво сте направили? Вие едва ли не започнахте войната.“

До 10 май 1940 г. на Западния фронт освен слаб артилерийски обстрел на някои участъци и няколко въздушни боеве не се водиха никакви военни действия. Бойните действия на авиацията не излизаха от рамките на разузнавателните полети.

Вицемаршалът от английската авиация, Дж. Кингстон-Маклори, за това пише, „че в продължение на целия период на странната война в Европа на най-добрата ударна авиогрупа не се разрешавало да извършва налети над Германия, тя се занимаваше с разхвърлянето на позиви“…^[5] В същото време управляващите кръгове на Англия не само не пречеха, а напротив, даваха широк простор за действие на военните ръководители по оказване помощ на Финландия във войната срещу Съветския съюз.

В хитлеристите не без основание се създаваше впечатление, че френското и английското държавно и военно ръководство не се отнасят сериозно към войната. Не ставаше и дума за настъпление на Североизточния фронт срещу Германия от англо-френските съюзници.

Може би Англия и Франция не бяха в състояние да осъществят своите гаранции към Полша? Не, фактите говорят за друго. Според изявлението на бившия френски министър на външните работи, Жорж Боне, на заседанието на комитета за национална отбрана на 23 август 1939 г. върховният главнокомандуващ, генерал Гамлен, главнокомандуващият морските сили, адмирал Дарлан, и министърът на авиацията, Ги ла Шамбр, заявиха, че въоръжените сили на Франция се намират в такова състояние, което й позволява да изпълни своите задължения към Полша.

Бившият началник щаб на въоръжените сили на фашистка Германия, Кайтел, на нюрнбергския процес призна, че ако англо-френските войски бяха преминали в настъпление, щяха да срещнат „само слаба съпротива“^[6]. Както е известно, хитлеристите хвърлиха основната маса от своите сили срещу Полша.

Освен това, когато се започна войната срещу Полша, така нареченият „Западен вал“ („линията Зигфрид“) „още далеч не беше готов и работата по неговото създаване се намираше в самия разгар“^[7]. Към строежа на укрепления по западните граници на Германия хитлеристите пристъпиха от 1938 г. Тези укрепления се състояха от система бетонирани отбранителни съоръжения, убежища за укриване на войски и каземати за боеприпаси. На танкоопасните направления се създаваха надълби. Пред всички отбранителни съоръжения се поставяха голям брой телени мрежи и минни полета. От тиловата граница на „Западния вал“ започваше зоната на противовъздушната отбрана.

Освен от Кайтел по много още други данни от немски източници се потвърждава, че на французите, които имаха в този период значително превъзходство в сили, „би им се удало да пробият «Западния вал» и да се придвижат в дълбочина на германска територия“^[8]. Обаче французите въпреки очакванията не предприеха нищо.

На нюрнбергския процес Кайтел посочи, че малките схватки между англо-френските и немските войски на Западния фронт затвърдиха убеждението на хитлеристкото ръководство, че „западните държави не искат да воюват“^[9].

Западните държави искаха само едно: хитлеристите по-бързо да нападнат Съветския съюз. Ето защо те позволиха на хитлеристка Германия без пречки да води военните действия за заграбването на Полша. През време на боевете за Варшава хитлеристкото командуване тук струпа артилерийски части. Особено много артилерийски оръдия прехвърлиха към Варшава от бездействуващия Западен фронт.

Това можа да стане, както заяви на нюрнбергския процес бившият началник на оперативното управление на вермахта, Йодъл, само поради това, че „110 френски и английски дивизии, които противостояха на Запад на 23 немски дивизии, бездействуваха“. Този факт не се отрича нито от английските, нито от френските източници. Нещо повече, някои от тях отбелязват, че англо-френските съюзници „знаеха, че немците на Запад разполагат с много слаби сили“^[10]. Въпреки това те не предприеха никакви решителни действия.

Като говори за управляващите кръгове на Франция, Шарл де Гол пише, че „по това време, когато силите на противника почти напълно бяха заети на Висла, ние освен няколко демонстрации нищо не предприехме, за да излезем на Рейн“.^[11] Управляващите кръгове на Англия и Франция „не искаха да загубят разположението на Хитлер, те хранеха надеждата да се споразумеят изгодно с него в деня, в който той ще нападне Съветския съюз“.^[12]

Не може да не се отбележи, че войната на Запад имаше твърде странен и едностранчив характер. Французите така и нарекоха този период „странната война“ („drole de guerre“), който продължи повече от 8 месеца. У хитлеристите беше приет терминът „седящата война“ („Sitzkrieg“). Бездействието на англо-френските съюзници „навсякъде се характеризираше като фалшива, не съвременна война“^[13]. Всъщност това бяха такива действия на Англия и Франция, които имаха за цел да ускорят нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз. Именно поради това управляващите кръгове на Англия и Франция пожертвуваха не само Чехословакия, но и Полша. Немските източници направо сочат, че Англия провеждаше „политика на изчакване“^[14].

На 25 август 1939 г. правителството на Чембърлейн оформи по-рано дадените на Полша гаранции по договора за взаимопомощ. Полша беше свързана с Франция чрез военен съюз още от 1921 г. Франция също така гарантираше независимостта и безопасността на полската държава.

Когато дойде часът за изпитание на англо-френските гаранции, оказа се, че тези гаранции са фалшиви и че тяхната цена не надминава цената на хартията, на която бяха тържествено изложени от англо-френските съюзници на Полша.

Предоставените на Полша гаранции от Англия Хитлер прие „като най-голяма съблазън за себе си и като явна провокация“^[15]. В англо-полския договор от 25 април 1939 г. не се говори за териториалната цялост на Полша. Англия й гарантираше само независимост и безопасност. Съдържанието на англо-полския договор беше такова, че не изключваше възможност от повторение на Мюнхен.

Опити да се организира „полски Мюнхен“ бяха предприети не само от страна „на гарантите“ на Полша, но и от САЩ. Най-близкият съветник на Чембърлейн, Хораций Уилсон, в беседа с американския посланик в Лондон, Кенеди, направо заяви, че е необходимо да се принудят поляците да водят преки преговори с Германия по териториалните въпроси и че именно в това направление трябва да бъде оказан натиск. Кенеди телеграфира за съдържанието на своята беседа на държавния секретар на САЩ, Кордел Хъл.

В същия ден, 24 август, Рузвелт изпрати на Хитлер послание, с което предлагаше германо-полският спор да се уреди с помощта на един от трите метода — преки преговори, арбитражно разбирателство или мирно посредничество.

Полското правителство изрази готовност да разгледа всички претенции на Германия посредством преговори и даде указание да своя посланик в Рим, Липск, да води тези преговори. На 1 септември 1939 г. Мусолини предложи на Хитлер да повтори мюнхенския опит и да свика конференция подобно на мюнхенската с участието на Полша. Но хитлеристите бяха вече решили да започнат войната за световно господство и Полша беше поредният обект в тази война.

На нюрнбергския процес се изясни, че хитлеристкият план за завоюване на световно господство има седем стадия. Първите пет предвиждаха подготовка за нападение на Съветския съюз по пътя на предварителното завоюване на всички европейски страни. Шестият стадий се наричаше „план Барбароса“ и означаваше нападение на Съветския съюз. Последният стадий — разгром на Англия и САЩ по море и във въздуха, на британските острови и на американския континент.