В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (11) (1939–1943 г.)

Нахлуването на немскофашистките войски във Франция, Белгия, Холандия и Люксембург

(Схеми 6–11)

 

В периода на така наречената „странна война“ в Западна Европа господствуващите кръгове на САЩ, Англия и Франция хранеха надеждите да се договорят с Хитлер.

През февруари 1940 г. правителството на САЩ изпрати в Европа заместник-държавния секретар, Съмнер Уелс. Тогавашните управляващи кръгове на САЩ, Англия и Франция, от чийто име излезе Съмнер Уелс, усилено търсеха пътища за съглашение с хитлеристка Германия за сметка на Съветския съюз.

Английският министър-председател, Невил Чембърлейн, през зимата на 1940 г. много пъти даваше да се разбере, че Лондон би се съгласил на известни условия на почтен мир с такова германско правителство, на което биха могли да се доверят. В ролята на посредник Уелс посети Лондон, Париж, Берлин и Рим. Уелс трябваше да проучи възможностите за американско посредничество. На 3 март 1940 г. той се срещна с Хитлер, за да изясни условията на твърдо и надеждно съглашение с фашистка Германия. Хитлер в частност поиска връ-щането на всички бивши германски колонии; евакуацията на британските войски от Ирак; разоръжаването на Гибралтар, Малта и Сингапур; признаването на хегемонията на Германия в Централна и Източна Европа; гаранции, че скандинавските и балканските страни няма да бъдат използувани против Германия.

Ясно е, че английските империалисти не можеха да се съгласят на такива условия. Не бяха съгласни с тези искания и САЩ. Приемането на тези условия би облекчило хитлеристите в завоюването на световно господство.

Като предявяваха тези условия, германските империалиста напълно си даваха сметка, че САЩ даже от чисто икономически съображения не биха се съгласили със световното господство на хитлеристка Германия. Следователно на преговори за мир и хитлеристите не разчитаха. Те се стремяха към световно господство по пътя на тоталната война и твърдо се решиха на нея.

На 18 март 1940 г. в Бренер се състоя среща между Хитлер и Мусолини. На другия ден Съмнер Уелс узна лично от Чано за подготовката на голямо настъпление на запад под названието „Жълтия план“. Решението да се нападне Франция беше прието в края на септември 1939 г. на съвещанието на главнокомандуващите на армията, флота, авиацията и началник щаба на вермахта. Тревожният сигнал на Уелс западните държави приеха с недоверие. Реакционните сили в САЩ, Англия и Франция продължаваха с нетърпение да очакват кога хитлеристка Германия ще нападне Съветския съюз. Нали прово-кационното Мюнхенско съглашение се състоеше в това, че Англия и Франция да се обединят с фашистка Италия и хитлеристка Германия за по-бързото тласкане на германските фашисти към нападение срещу Съветския съюз. Обаче англо-френските империалиста се излъгаха. Стана така, както те съвсем не очакваха.

След окупацията на Дания и Норвегия на 10 май 1940 г. хитлеристите започнаха агресия срещу Франция. Настъплението се водеше на широк фронт през Холандия, Белгия и Люксембург. И така хитлеристката агресия, вместо да започне на Изток, започна на Запад. Предвоенната политика на управляващите кръгове в САЩ, Англия и Франция завърши с пълен крах.

Избухването на народно негодувание против политиката на английското правителство застави Чембърлейн да подаде оставка. Министър-председател на Англия стана Чърчил, обаче Чембърлейн си остана в състава на новото правителство на поста лорд-председател на съвета. На 13 май 1940 г., когато Чембърлейн се появи в парламента в новата си длъжност, депутатите на консервативната партия (управляващото болшинство от палатата) станаха от местата си и го приветствуваха с бурни овации на съчувствие и уважение.

По такъв начин „мюнхенската“ политика на Чембърлейн, която доведе до война, не беше осъдена. С тази политика управляващите кръгове на Англия бяха напълно съгласни. Те само съжаляваха, че методите за осъществяване на тази политика не доведоха до желаната цел — към нападението на хитлеристка Германия над СССР.

Нахлуването на немскофашистките войски във Франция през териториите на Холандия, Белгия и Люксембург се осъществи по следния план (схема 6).

Главният удар върху Франция се нанасяше от центъра на Западния фронт с групата армии „А“ (с командуващ Рундщед) при поддръжката на 3-и въздушен флот. В тази група влизаха 2, 4, 12 и 16-а армия, танковата група на Клайст и 15-и отделен танков корпус под командуването на Гот. Всичко 44 дивизии в това число 7 танкови. Авиационните сили в състав около хиляда самолета трябваше да поддържат удара на тези войски през Люксембург и Ардените. Групата армии „А“ се развръщаше на фронта от Аахаен до Мозел.

Задачата на групата армии „А“ се състоеше в това да осъществи стратегическата настъпателна операция по форсирането на река Маас в района на Ардените и да обкръжи англо-френските армии в Белгия. За това на групата армии предстоеше да премине внезапно през територията на Люксембург и Белгийските Ардени, където противникът не очакваше използуването на танкове поради ограничената проходимост на местността, да излезе в района на Седан и като форсира река Маас в този район, да нанесе дълбок разсичащ удар в стика на десния фланг на първата група съюзнически армии от „линията Мажино“ в общо направление към крайбрежието на Ламанш, да отреже прехвърлените в Белгия северно от Сома англо-френски армии. След това да удари и във фланг, и в тил англо-френските войски в Белгия, да ги принуди да капитулират и с това да получи решаващия успех за изхода на кампанията.

Следователно настъпателната операция на немските войски се планираше като дълбок оперативен пробив във френската отбрана с цел разчленяване и унищожаване по части на главната противникова групировка. Немскофашисткото командуване разчиташе да стигне набелязаните цели в едно оперативно построение с едновременното въвеждане в сражението на крупни танкови сили, авиация, въздушнодесантни и моторизирани войски. Същността на настъпателната операция се заключаваше в това да се постигне максимална сила на първоначалния удар. Полевите армии се определяха за задържане на важни райони и рубежи, а така също за завършване на обкръжаването и унищожаването на обкръжения противник. Дълбочината на операцията се планираше до 270 км.

Успехът за нанасянето на главния удар в Ардените зависеше от влизането на англо-френските армии в Белгия. Немските армии трябваше да сковат намиращите се там англо-френски войски и да отвлекат вниманието на английските и френските военни ръководители от тази смъртна заплаха, която създаваше за тях ударът на немците през река Маас южно от Намюр.

На германското върховно командуване се удаде да скрие направлението на главния удар през Ардените и да създаде впечатление, че може да се повтори 1914 г., т.е., че главният удар ще бъде нанесен през Централна Белгия (през района на Лиеж). За тази цел на 10 януари 1940 г. офицер от германския генерален щаб бе изпратен като куриер със самолет от Мюнстер в Кьолн. Обаче самолетът кацва не в Кьолн, а на белгийска територия. Полетът бе извършен в мъгла. Това позволи на летеца да оправдае кацането на белгийска територия с това, че уж е объркал пътя. Белгийската гранична охрана обкръжила самолета, задържала пътниците и документите, разкриващи германския стратегичен план за нахлуване във Франция през Централна Белгия. Документите били така добре оформени, че не предизвикали никакво съмнение за достоверността им, както и за секретността им. В действителност тези документи били специално подготвени за стратегическа дезинформация на англо-френското командуване.

На дезинформацията на противника немскофашисткото командуване винаги придаваше изключително голямо значение. Само за тук приведения факт немските военни историци след свършването на войната писаха: „Беше проведена крупна операция с цел да се въведе противникът в заблуждение.“^[1]

За действителния стратегически план началникът на оперативното управление, Йодъл, се изразил така: „Ударът върху Седан беше оперативно скрит ход.“ Благодарение на изкусно проведената маскировка немците с удара на Седан постигнаха оперативна внезапност.

Като се запозна със заловените немски документи, англо-френското командуване отдаде заповед до четирите армии на лявото крило на френския фронт (9-а, 1-а, английската експедиционна армия и 7-а френска армия), най-добре снабдените с бойна техника, в случай на немско настъпление в Белгия незабавно да отидат на помощ на белгийските войски, като се придвижат на линията на белгийските крепости Антверпен, Лиеж и Намюр.

По такъв начин англо-френското командуване „оцени обстановката така, както това искаше немското командуване“^[2].

Типелскирх в своята книга пише, че „съюзниците в решаващия момент оказаха на немците истинска услуга, като въведоха своите най-добри сили в най-неизгодното в оперативно отношение място“.^[3]

Срещу Белгия и Холандия германското върховно командуване развърна на фронта от Северно море до Аахен групата армии „Б“ (с командуващ Бок) в състав 18-а и 6-а армия, 16-и отделен танков корпус — всичко 28 дивизии, в това число три танкови. Тези войски се поддържаха от 2-и въздушен флот. На войските от 18-а армия под командуването на Кюхлер (пет пехотни, 9-а танкова, една кавалерийска, 22-а въздушнодесантна и 7-а парашутна дивизия) беше поставена задача с въздушнодесантните и парашутните части да завземат столицата на Холандия — Хага, — центъра на пътищата за съобщения — гр. Ротердам — и с това да парализират съпротивата на холандската армия, в това време главните сили на армията да излязат през Северен Брабант в района на Ротердам по най-късите направления (през Дордрехг), за да установят връзка с авиодесантните части, конто се стоварваха в тила на холандските войски.

Срещу Белгия германското върховно командуване насочваше 6-а армия под командуването на Райхенау (деветнадесет дивизии, в това число 16-и отделен танков корпус под командуването на Хьопнер в състав 3-а и 4-а танкова дивизия). Като действуваше 6-а армия на лиежкото направление, трябваше да създаде у противника впечатление, че тя настъпва в направление на главния удар. Ето защо задачата на армията се състоеше в това да обходи белгийските крепости Намюр, Лиеж и Антверпен, да остави срещу тези крепости заслони, да скове англо-френските войски в Белгия до излизането на армейската група „А“ към крайбрежието на Ламанш и по този начин да постави 1-а група съюзнически армии пред факта на обкръжението.

На южното крило на фронта от Мозел до швейцарската граница се развърна групата армии „Ц“ (с командуващ Лееб) в състав 1-а и 7-а армия — всичко 17 дивизии. Тази група имаше за задача да скове френските войски зад „линията Мажино“. Германското върховно командуване, като отслабваше левия фланг, правилно оценяваше обстановката. Опитът на осеммесеч-ната „странна война“ подсказваше на хитлеристите, че англо-френските войски не ще водят активни бойни действия.

Всички армии обикновено имаха оперативно построение в един ешелон с оставени в резерв отделни съединения. Резервът на германското върховно командуване се състоеше от 47 дивизии.

По такъв начин като основна форма на оперативен маньовър немскофашисткото командуване избра фронтални удари с цел да пробие противниковата отбрана в три направления (арденско, ротердамско и лиежко) и след това да обкръжи главните групировки на англо-френските войски в оперативната дълбочина. В съответствие с тези задачи всяка армейска настъпателна операция се подразделяше на следните етапи: първи етап — пробив, или, според немската терминология, „вбиване на клинове“, втори етап — разширение на пробива, или „откриване на патешката човка“, и трети етап — обкръжение, или „образуване на чувал“.

Оперативната плътност по главното направление се предвиждаше една дивизия на фронт 3–5 км, до 100 оръдия и минохвъргачки, 50–80 танка и 6–8 самолета на 1 км фронт при средна ширина на полосата за настъпление на армията до 50 км.

Общо немскофашисткото командуване развърна за настъпление 136 дивизии, в това число 10 моторизирани и 10 танкови. Танковите дивизии имаха по 300 танка. Освен това 1000 танка се намираха в състава на моторизираните дивизии и отделни части. Следователно (според френски данни) срещу Франция, Белгия, Холандия и Люксембург хитлеристите са имали 4000 танка.^[4] Немските източници твърдят, че през май 1940 г. „в германските въоръжени сили са се числели 2800 танка“^[5].

Според английски данни, немските военновъздушни сили в първа линия са имали в своя състав 4800 бойни самолета.^[6] Тези данни се потвърждават и от немските източници. Още към 1 септември 1939 г. военновъздушните сили на Германия, имайки в своя състав 4405 самолета, от които бомбардировачи 1180, двумоторни изтребители — 480, пикиращи бомбардировачи — 336, щурмови самолети — 40, изтребители — 771, за далечно разузнаване — 379, за войсково разузнаване — 342, водосамолети — 240, транспортни самолети — 552 и самолети със специално назначение — 55.^[7]

Англо-френските войски се развърнаха от крайбрежието на Ламанш до швейцарската граница в състав от две групи армии. В първата група армии (с командуващ Билот) влизаха 2-а, 9-а, 1-а и 7-а френска и английска експедиционна армия. Всичко 51 дивизия (10 британски и 41 френска), в това число 3 леко механизирани (с 240 средни и 240 леки танка) и 4 танкови дивизии (с 600 средни танка и 840 бронеавтомобила).

Задачата на тази група армии (по плана „Д“) се състоеше в това от началото на нахлуването на немскофашистките армии в Белгия да отиде бързо на помощ на белгийската армия и като се опира с десния фланг на „линията Мажино“, да излезе на линията река Маас, Намюр, Лиеж, Антверпен и да създаде стабилен фронт. Освен това 7-а френска армия (с командуващ Жиро) получи специална задача да се придвижи през района на Антверпен в Холандия и да създаде непрекъснат съюзнически фронт, като заеме междината между холандските и белгийските укрепления с ширина около 50 км.

Като поставяше такава задача на първата група армии, англо-френското командуване очакваше, че немскофашистките войски ще нанесат главния удар през Централна Белгия, т.е. ще повторят 1914 г.

Втората група армии (с командуващ Претала) се развърна зад „линията Мажино“ от швейцарската граница до Лонгви. В нея влизаха 8-а, 5-а и 3-а френска армия, всичко 52 дивизии, включително гарнизоните на „линия Мажино“ (9 дивизии). На тази група армии, въпреки че тя се състоеше от 52 дивизии срещу 17 немски дивизии, също така беше поставена пасивна задача — да удържи „линията Мажино“.

По такъв начин англо-френският план „Д“ беше в полза на немците. Англо-френското командуване не поставяше пред своите войски решителни задачи и предварително ги обрече на пасивност. Влизането на англо-френските войски в Белгия се представяше на англо-френското командуване, като отбранителна операция, която имаше само привидно настъпление. Френското върховно командуване имаше общ резерв от 7 дивизии. Всички армии се намираха в един стратегически ешелон. Кордонното развръщане приличаше на преграда за защита от наводнение.

Двете групи армии образуваха Североизточния фронт и се състояха от 110 англо-френски дивизии. За командуващ фронта на 16 януари 1940 г. беше назначен френският генерал Жорж. Вън от състава на Североизточния фронт имаше още 17 френски дивизии: 7 — в Алпите, 7 — в Северна Африка и 3 — в Сирия.

Тъй като за действия във Франция бяха отделени всичко 10 английски дивизии, може да се направи изводът, че управ-ляващите кръгове на Англия смятаха да водят войната с ръцете на френските войници. А и самите англичани не скриваха това. Така например на военния парад, който се състоя в Париж на 14 юли 1939 г., присъствуваха Чърчил и военният министър Хор-Белиш. Чърчил, сияейки, казал: „Да благослови Бог френската армия.“ След парада попитали Хор-Белиш колко английски дивизии ще бъдат изпратени във Франция в случай на война. Той отговорил: „Максимум шест!“ Наистина бяха изпратени 10 дивизии. Но в сравнение със завършващия период на Първата световна война, когато във Франция действуваха 70 английски дивизии, тази помощ не беше много щедра.

Френското върховно командуване имаше в свое разпореждане повече от 3000 танка.^[8] Голяма част от тях (2000) се намираха в 40 отделни танкови батальона или при войсковите съединения. В четири танкови дивизии бяха само 600 танка (по данни на Тисие), т.е. във всяка по 150 танка.

По данните на Гудериан, приведени в неговата книга „Спомени на войника“, в немските танкови дивизии имало 2500 танка, т.е. във всяка дивизия имало по 250 танка. Тисие счита, че във всяка немска танкова дивизия имало по 300 танка. Френските данни са твърде близки до тези, които привежда Гудериан в друга своя книга „Танкове — напред“. По всяка вероятност средната цифра, 300 танка, е най-близка до истината.

По такъв начин, докато хитлеристите имаха основната маса на своите танкове в състава на танковите дивизии, французите бяха разпилели своите танкове по пехотните съединения. С това се и обяснява защо при приблизително равенство в танковете немските дивизии се оказаха мощен таран, който френското командуване не беше в състояние да спре.

Англия към 10 май 1940 г. имаше 600 танка. Тези танкове влизаха в състава на четири кавалерийски механизирани полка, армейска танкова бригада (от 3 батальона) и една бронирана дивизия (с 2 бронирани бригади, във всяка по 3 полка; части за усилване — артилерийски полк, два мотоциклетно-стрелкови батальона и смесен зенитно-противотанков полк). Обаче във Франция беше изпратен само един танков полк (50 машини).

При нахлуването на хитлеристите Франция имаше в първа линия 1730 бойни самолета, а Англия — 1720.^[9]

Тези данни се потвърждават от немската литература. Например бившият главен редактор на немското авиационно списание, Фойхтер, определя цифрата 1715 английски самолети в първа линия, намиращи се към 1 март 1939 г. непосредствено по островите на метрополията, от тях 560 изтребителя, 855 бомбардировача, 36 за войсково разузнаване, 204 летящи лодки (за далечно разузнаване). Освен това в състава на морската авиация (на самолетоносачите) се намираха 222 самолета, от които 36 изтребителя, 66 бомбардировача и 120 разузнавателни торпедоносци.^[10]

По данни на Чърчил, английското върховно командуване в началото на военните действия прехвърли във Франция 474 самолета.^[11] По данни на Вейган, във Франция се намираха около 200 английски самолета.^[12]

На 23 август 1939 г., както Ги ла Шамбр уверяваше френското правителство, силите на изтребителната авиация били почти равни с италиано-германските.

При общата оценка на съотношението на силите на страните необходимо е също така да се имат предвид и въоръжените сили на Холандия и Белгия.

Холандската армия, по данни на Типелскирх, имала в своя състав осем пехотни дивизии, една лека дивизия, три смесени бригади и няколко гранични батальона. Военновъздушните й сили се състояха от една ескадрила бомбардировачи, една ескадрила разузнавателни самолети и четири ескадрили изтребители. По данни на преподавателя в щабната академия на португалската армия, Микше, холандската авиация имала всичко 248 самолета.^[13] По немски данни, „военновъздушните сили на Холандия на 1 май 1940 г. наброяваха 124 бойни самолета, повечето от които бяха висококачествени“.^[14] Въпреки общата техническа слабост холандската армия можеше да окаже усилена съпротива.

Планът на холандското командуване предвиждаше отбрана само на жизнено важните райони на страната. Сили за отбрана на 700-километровата гранична линия на Холандия нямаше. Ето защо укрепления се създавала не по цялата гранична линия. Холандската укрепителна линия („линия Гребе“) започваше източно от Амстердам, минаваше източно от гр. Утрехт и само южно от града укрепленията се простираха по границите на Холандия и Германия. Фланговете на „линията Гребе“ се прикриваха от север със залива Зюйдерзе, а на юг с р. Маас. Тази отбранителна линия беше с 340 км по-къса от общата дължина на холандската граница с Германия. Зад укрепленията на тази линия се развърнаха два армейски корпуса (2-и и 4-и), 3-и армейски корпус и леката дивизия се намираха в оперативен резерв, а 1-и армейски корпус оставаше в резерв на главното командуване. В зоната на холандската укрепена линия можеше да се наводни местността на разстояния от 1 до 5 км. По цялата укрепена линия имаше дълговременни огневи точки. Железопътните и шосейните мостове на р. Маас бяха подгот-вени за взриваване.

Белгийската армия се състоеше от 22 дивизии (в това число две кавалерийски и две егерски), като не се смятат значителните гарнизони в крепостите Намюр, Лиеж, Антверпен.^[15] Военновъздушните сили, по данни на Микше, имаха в своя състав 222 самолета.^[16] По немски данни, Белгия имаше „всичко около 410 боеспособни самолета“^[17].

Задачата на белгийската армия се състоеше в това, като се опира на своите укрепителни райони, да задържи немскофашистките войски на линията на посочените крепости до подхождането на англо-френските войски.

По такъв начин въоръжените сили на Англия, Франция, Белгия и Холандия наброяваха всичко 142 дивизии срещу 136 немокофашистки, 3450 англо-френски самолета срещу 5000 немскофашистки, 3680 англо-френски танкове срещу 4000 немскофашистки. По данните на френския генерал Жако, който заемаше редица отговорни постове в армията, англо-френските съюзници извадиха срещу немскофашистката армия 2500 танка.^[18] По други данни, „войските на съюзниците наброяваха 156 френски, английски, белгийски и холандски дивизии“^[19].

При такова съотношение на силите и средствата да се говори за слабост на съюзниците, за техническа неподготвеност, за война, за решаващо превъзходство на фашистките агресори няма никакви основания.

Как бяха използувани възможностите на съюзниците за успешна съпротива на немскофашисткото нахлуване?

Преди всичко трябва да се отбележи липсата на координирани действия на въоръжените сили на Франция, Англия, Холандия и Белгия. „Именно липсата на задължително координиране на действията на съюзниците осигури най-добри шансове на немците в 1940 г.“^[20]

Другата стратегическа грешка се състоеше в това, че англо-френското командуване, заблудено от немското разузнаване, не се оказа в състояние да се ориентира правилно в обстановката и да определи направлението на главния удар на немскофащистката армия. То считаше Ардените за непреодолими за съвременната армия предвид големите гористи масиви, силно пресечения релеф на местността с недостатъчно шосета и ж.п. линии.

Френският военен министър, Петен, на заседанието на военната комисия в сената още на 7 март 1934 г. уверяваше, че арденските гори, които започват от Малмеди, са непроходими и че ако противникови войски тръгнат през тези гори, ще ги спрат в покрайнините. Този сектор, по мнение на Петен, не представляваше опасност, ето защо на арденското направление бяха развърнати слаби сили от френските войски — 2-а армия (с командуващ Хюнтцигер) в състав от осем дивизии и 9-а армия (с командуващ Корап), в състав пет пехотни дивизии от резерва и две и половина кавалерийски дивизии.

Обаче решаващия пробив немскофашистките войски извършиха именно на арденското направление. Командирът на 5-а френска дивизия, генерал Ечеберинаре, заяви, че „ние получихме удар там, където не очаквахме“. Петнадесет дивизии от 2-а и 9-а френска армия трябваше да удържат удара на 44 немскофашистки дивизии.

Като постави на 2-а армия задача да задържи изходите на арденските гори в райони на Седан с фронт повече от 70 км, френското командуване не осигури на 2-а армия противотанкова и зенитна артилерия. Не беше създадена дълбока отбрана, тя се строеше по фронта и имаше линеен характер. Общата дълбочина на отбраната не превишаваше 9–10 км, включително и огневите позиции на артилерията. Пехотната дивизия отбра-няваше полоса с ширина до 11 км в двуешелонно построение на бойния ред. В първия ешелон се намираха два полка, във втория — един.

Като разпредели равномерно силите при отбрана, френското командуване надценяваше възможностите на пехотния огън. То смяташе, че нарасналата сила на пехотния огън е доста-тъчна, за да отблъсне атаката на противника още в самото й начало. Значението на маньовъра се подценяваше. Пренебрегваше се опитът от Първата световна война, който показваше, че само дълбоко ешелонирана отбрана, плътно заета от войски, е в състояние да удържи съсредоточения удар на големите маси пехота и артилерия. В 1940 г. ударната сила на настъплението значително се увеличи благодарение на порасналата ефективност на бойното използуване на танковете и авиацията.

По такъв начин стратегическата грешка на френското командуване в определянето на направлението на главния удар на противника, отсъствието на дълбоко ешелонирана отбрана и дълбоко оперативно построение на войските в направление на главния удар на немците, а така също пренебрегването от френските военни ръководители съчетанието на огъня с маньовъра на отбраната доведе до това, че немскофашисткото командуване успя да постигне решаващи резултати.

На разсъмване на 10 май немскофашистката авиация бомбардира Хага и Ротердам, след което в тези райони бяха хвърлени парашутни части (пет батальона — около 4000 души). Едновременно с това в 5.30 ч. сутринта на територията на Холандия настъпиха войските на 18-а немскофашистка армия, 9-а танкова дивизия се намираше на върха на немския клин.

Парашутистите успяха да завземат няколко летища, в това число и Воолхавен, близо до Ротердам, което позволи на германското командуване да направи въздушен десант. За прехвърлянето по въздуха на специално обучена пехота хитлеристкото командуване използува 800 транспортни самолета. С транспортните самолети и планерите бяха прехвърлени 22 000 войника от военновъздушните части.

Отначало пикиращите бомбардировачи бомбардираха хангарите и зенитните точки. Пистите за излитане се запазваха за по-нататъшното използуване. Изтребителите с картечен огън разгонваха разчетите на зенитните батареи. След това се спускаха парашутистите (парашутен десант), а след тях кацваха транспортните самолети и планери (въздушен десант).

Особено успешно действуваше немският парашутен десант в района на Ротердам, където активно му помагаше фашистката агентура в Холандия, която наброяваше 80 000 души. С нейна помощ немскофашистките войски завзеха двата най-важни моста на р. Маас, в района на Ноймеген, и два моста по на юг, близо до пристанището на Мурдейк, дължината на които достигаше 1400 м. Тези мостове те успяха да заемат и да задържат до пристигането на немските подвижни съединения. Опитите на холандските войски да превземат мостовете и да ги разрушат нямаха успех.

Освен това фашистките агенти извадиха от строя системата за наводняване на местността пред холандската отбранителна линия. Поради това на холандското командуване не се удаде да създаде водна преграда по пътя за настъпление на 18-а немско-фашистка армия.

Нахлуването на основните сили на групата армия „Б“ в Белгия се започна едновременно с нахлуването на 18-а армия на територията на Холандия. Действието на войските от 6-а армия създаваше впечатлението, че именно в полосата за настъпление на тази армия се нанася главният удар.

Към 6 часа сутринта френският посланик в Белгия съобщи по телефона на председателя на Министерския съвет на Франция, Пол Рейно, че Белгия е нападната и нейното правителство иска помощ от Франция. В 6.30 часа сутринта на 1-а група англо-френски армии беше дадена заповед да настъпят на територията на Белгия срещу немскофашистките войски. В същия ден предните части на две леки механизирани дивизии от 7-а армия достигнаха линията Намюр — Антверпен. Голяма част от 9-а френска армия се придвижваше в района на Намюр. На другия ден моторизираните части на 7-а френска армия достигнаха южната граница на Холандия. Дълбокото придвижване на основните групировки на съюзниците в Бел-гия бе изгодно за хитлеристите, тъй като се облекчаваше изпълнението на главните задачи: излизането на групата армия „А“ през Ардените в тила на лявото крило на англо-френския фронт.

Холандското командуване се обърна към съюзниците с молба за помощ чрез нанасяне на флангови удар на 18-а немска армия, която се движеше към Ротердам. Нанасянето на ефектен удар по фланга на 18-а немска армия можеше да провали плана на хитлеристите. Обаче съюзниците не направиха това. Частите на 7-а френска армия отстъпиха щом като се появи немската авиация. По холандски данни, английската авиация, която трябваше да прикрива от въздуха 7-а френска армия, оказа само „частична поддръжка от много малък мащаб“^[21]: Немските източници уточняват: „Появяват се осем английски бомбардировача…“^[22]

Малобройните холандски летци и зенитчици водеха самоотвержена борба с въздушната армада на фашистите. Холандските летци за 5 дена бойни действия унищожиха 50 немски самолета и 139 самолета бяха свалени от огъня на зенитната артилерия. Безусловно за малобройните холандски военно-въздушни сили това бе голямо постижение.

На 12 май немските танкови части, които нанасяха фронтален удар през Дордрехт, се съединиха със своите авиодесантни части в района на Ротердам. Частите на 7-а френска армия под ударите на танковия корпус на Хьопнер на 13 май отстъпиха към белгийската крепост Антверпен. На другия ден холандското върховно командуване се отказа да продължи борбата и побърза да капитулира пред фашисткия агресор, въпреки че на главното направление фронтът не беше пробит.

Два часа след капитулацията на холандската армия немскофашистката авиация извърши безсмислена бомбардировка на Ротердам. От бомбардировката загинаха 30 000 души от гражданското население.

В това време, когото 18-а армия настъпваше към Ротердам, 6-а немска армия настъпваше по на север, а 4-а армия (с командуващ Клюге) от групата армии „А“ южно от Лиеж (срещу Лиеж хитлеристите поставиха само заслони).

Едновременно с преминаването на немскофашистките войски на границите на Белгия, Холандия и Люксембург немскофашистката армия извърши внезапен масиран удар по френските летища. На френската авиация беше нанесен удар с такава сила, че тя в хода на по-нататъшните операции не играеше почти никаква роля.

Нахлуването на немскофашистките войски в Белгия се извърши по следния начин: парашутно-десантен отряд, състоящ се от 414 души, на 10 май 1940 г. завзе два здрави моста на канала Алберт (близо до Мастрихт). Третият мост белгийците успяха да разрушат. От шест транспортни самолета „Ю-52“ се спуснаха парашутистите. Освен това 42 транспортни самолета с по един планер на буксир стовариха десантните войски. Три самолета „Хе-Ш“ извършваха снабдяването.

Каналът Алберт, който съединяваше Маас с Шелда, беше сериозно противотанково препятствие, тъй като имаше дълбоко дъно и наклонено гладко бетонирано корито. Мостовете на канала Алберт се прикриваха от форта Ебен Емайел (северно от Лиеж). Фортът беше скрит в масива на възвишението, на чиито склонове се намираха 17 дълговременни огневи точки. Освен това дълговременни огневи точки бяха разположени надлъж по канала Алберт на разстояние 500–600 м една от друга. Всички укрепления на форта заемаха територия в размер 800×900 м. Вътре във възвишението бяха изкопани тунели, устроени складове за боеприпаси и продоволствие. Бяха създадени също така казармени помещения, които имаха телефонна и електрическа станция. Всички дълговременни огневи точки се съединяваха с подземни ходове за съобщение с вътрешното укрепление на форта.

Немците завзеха този форт по следния начин. Отначало немската авиация подложи форта на силна бомбардировка. После самолетите спуснаха върху форта димна завеса. След това се появи самолет с планер на буксир. Планерът бе откачен и той се приземи в разположението на форта. Осемдесет специално подготвени за тази операция десантчици се хвърлиха към всички амбразури с гранати с голяма взривна сила и затвориха защитниците на форта в техните каземати. Гарнизонът на форта Ебен Емайел наброяваше 1200 души. Впоследствие се изяснило, че хитлеристите при Десау са построили точно копие на форта по план, доставен от агентурното разузнаване. Десантчиците са имали възможност дълго време да тренират приземяването на планера на точно определеното място и начините за неговото завземане. Железобетонните огневи точки се разрушавали с помощта на кумулативен заряд, чийто взривна сила се концентрира в една точка. Десантчиците са изразходвали само около 3 тона експлозивен материал.

Мастрихт, наречен „ключа към Белгия“, хитлеристите също така успяха да завземат с помощта на въздушен десант на планери, които на разсъмване на 10 май безшумно се приземили. Общите загуби на въздушнодесантния отряд възлизаха на 138 души убити и ранени.

На втория ден след настъплението 16-и отделен танков корпус от 6-а армия преминал по оцелелите мостове на канала Алберт и излязъл на оперативния простор, обхождайки от север укрепения район на Лиеж (схема 7).

На 10 май английската експедиционна армия (с командуващ Горт), която навлезе в територията на Белгия за оказване помощ на белгийците, не води сериозни боеве с немскофашисткйте войски. Авангардът от 6-а немска армия откри английски войски в района на Лил на значително разстояние от 7-а и 1-а френска армия. Френските армии не можаха да задържат лавината на немското настъпление. Това толкова зашемети английското командуване, че на 11 май 1940 г., като не оказаха съпротива, англичаните отстъпиха към р. Шелда. В съприкосновение с противника влезе 3-а английска дивизия под командуването на Монтгомери, но след това започна отстъпление, което се превърна в бягство към морето. Отстъплението на английските войски се извършваше неорганизирано и немските парашутисти успяха да запазят от разрушение големия мост на Шелда.

Успехът на 6-а немска армия северно от Лиеж отвлече вниманието на френското главно командуване от по-сериозната опасност откъм Ардените. Англо-френското командуване така и не можа своевременно да определи, че главният удар нанасяше групата армии на Рундщед през Ардените.

На 12 май групата армии „А“, която премина през Люксембург, излезе към р. Маас в полосата от Намюр до Седан. До Маас групата армии „А“ достигна в три отделни колони. Напред в полоса, широка 40 км, действуваше танковата група на Клайст в два ешелона, в първия ешелон 19-и танков корпус под командуването на Гудериан (2-а и 10-а танкова дивизия) и вдясно от него 41-и танков корпус под командуването на Райнхард (6-а и 8-а танкова дивизия), във втория ешелон три и в резерв две моторизирани дивизии. Вдясно танковата група прикриваше 15-и отделен танков корпус (5-а и 7-а танкова дивизия), който действуваше в полосата за настъпление на 4-а армия. 7-а танкова дивизия командуваше Ромел. След танковата група настъпваха пехотните дивизии.

Надвечер на 12 май 1-а и 10-а танкова дивизия излязоха на северния бряг на р. Маас и овладяха историческия град и крепостта Седан. Немскофашистките войски преминаха през територията на Люксембург 112 км, без да срещнат съпротива. Стратегическата грешка на френското командуване доведе до това, че атаката на крупните танкови маси изненада френските войски.

На 13 май под прикритията на големи маси от авиация немскофашистките войски започнаха да форсират р. Маас на фронта от Живе до Седан по трите преправи. На всеки от тези три преправи в първия ешелон действуваха танковите корпуси: 15-и отделен — в района на Живе, 41-и — в района на Монтерме и 19-и — в района на Седан. Общият фронт за настъпление на трите танкови корпуса достигаше 80 км, но форсирането се извършваше на тесни участъци, които не превишаваха 2,5 км за всеки корпус. За да унищожи артилерийските батареи на открити огневи позиции отначало и до края на форсирането на р. Маас, немската авиация извърши масирани атаки. През цялото време във въздуха бучаха немските самолети. Само тази причина принуждаваше оръдейните разчети постоянно да се укриват от действителните и лъжливите нападения.

Танковите корпуси построяваха своите бойни редове в зависимост от поставените задачи и условията за форсирането. Например танковите дивизии на 19-и корпус настъпваха в един ешелон, а танковите дивизии на 41-и корпус — в три ешелона.

При форсирането на р. Маас главният удар нанасяше 1-а танкова дивизия, усилена с пехотния полк „Велика Германия“, и сапьорен батальон от корпуса.

Форсирането на танковите корпуси се предшествуваше от осемчасова авиационна подготовка, извършена със силите на 12 ескадрили пикиращи бомбардировачи.

Една група пикиращи бомбардировачи подавяше целите на предния край на противниковата отбрана, а две други — в дълбочина на отбраната. Тези две групи действуваха на различни височини (2 и 4 км) и влизаха в бой последователно. Пикирането се извършваше едновременно на не повече от два-три самолета.

Едновременно с авиационната подготовка се провеждаше и артилерийска подготовка. За артилерийската подготовка на участъка за форсирането на 1-а танкова дивизия беше събрана цялата артилерия на 19-и танков корпус: четири дивизиона 105-мм и четири дивизиона 150-мм оръдия. В края на артилерийската подготовка, 10 минути преди форсирането, на противоположния бряг беше извършен нощен артилерийски налет от цялата артилерия на корпуса.

На 13 май в 16 часа се започна форсирането. Противотанковите оръдия, зенитните (корпусният полк) и танковите оръдия водеха огън с право мерене по оживяващите огневи точки на противника. Това позволи на пехотата на един скок с надувни лодки да премине през Маас. Към края на деня беше пробита френската отбрана в участъка на 55-а пехотна дивизия на дълбочина 5–6 км. През нощта по направения понтонен мост преминаваха танковете, леката артилерия и автомашините с боеприпаси.

Успехът на 1-а танкова дивизия беше използуван и от другите танкови дивизии на 19-и танков корпус. На 14 май към края на деня 1-а и 2-а танкова дивизия заеха плацдарм 20 км по фронта и 16 км в дълбочина.

На 14 май през втората половина на деня англо-френската авиация предприе безуспешен опит да забави придвижването на 19-и танков корпус, като бомбардираше мостовете, които се правеха от немците в района на Седан. През време на тези нападения съюзническата авиация загуби 35 самолета, свалени предимно от огъня на немската зенитна артилерия. Войските на 2-а френска армия, развърнати в района на Седан, предприемаха безуспешни атаки с разпокъсани сили.

На 15 май пробивът на френската отбрана на левия фланг на 2-а армия беше завършен и на другия ден 19-и танков корпус в едноешелонно построение на бойния ред тръгна на запад: 2-а танкова дивизия в три, а 1-а и 10-а в две танкови колони (схема 8). В този ден рубежът на р. Маас бгше загубен от съюз-ниците по цялото протежение от Намюр до Седан. През нощта на 13 май южно от Намюр пехотни части на 7-а танкова дивизия от 15-и отделен танков корпус преминаха с надувни лодки през Маас и заеха плацдарм с участък, широк от 3 до 4 км и толкова дълбок. На 14 май при поддръжка на авиа-цията 15-и отделен танков корпус разшири плацдарма до 25 км и 12 км дълбочина. На 15 май този корпус завърши пробива на френската отбрана в центъра на 9-а армия. В това време левофланговите дивизии на 9-а френска армия се придвижваха в територията на Белгия, като осигуряваха връзката с 1-а френска армия. Опитът на командуването на 9-а армия да измени марша на своите съединения за оказване помощ на войските от центъра закъсня.

Около 16 часа на 13 май 41-и танков корпус пристъпи към форсирането на р. Маас в района на Монтерме при поддръжката на артилерията, минохвъргачките и танковете от десния бряг. Пикиращите бомбардировачи атакуваха френските по-зиции на групи от по 30–40 самолета всяка. На 15 май 41-и танков корпус в тясно взаимодействие с 19-и корпус вече развиваше успеха в оперативната дълбочина на противниковата отбрана.

В района на Реймс веднага след пробива при Седан немските танкови части завзеха летището на английската предна ударна авиогрупа, на която бойната дейност в периода на „странната война“ в Западна Европа се състоеше в разхвърлянето на позиви с призив за взаимно разбирателство. През време на паническото пребазиране на юг англичаните оставиха цялото оборудване и снаряжение на самолетите, а така също и голямо количество самолетни, включително и химически бомби.

По такъв начин немските танкови дивизии преминаха през арденските гори, т.е. през сектор, който, по мнението на Петен, не представляваше опасност. Петен доказваше, че немските войски на всяка цена ще бъдат спрени при изхода от горите. Но това не стана. Немскофашистките войски пробиха при Седан, където нямаше сериозни укрепления, и се насочиха към морето, като обходиха от тил англо-френските армии в Белгия.

На 14 май германското командуване прехвърли в Ардените отделния танков корпус на Хьопнер, като отслаби удара на десния фланг, за да попречи на бързото отстъпление на съюзническите сили и групата армия „А“ да успее да обхване тила на англо-френската първа група армии, намираща се в Белгия. Такова рисковано прегрупиране и съсредоточение на един крайно тесен 80-километров участък на всички подвижни съединения се оказа възможно поради пълната пасивност на англс-френското командуване.

Колоните на немските войски се простираха на 160 км; при това машините стояха почти плътно една до друга (45 000 автомашини): Англо-френското командуване, което имаше крупни групировки в Белгия, на 14 май можеше да ги прехвърли за контраудар във фланг на групата армии „А“ в момента, когато тя форсираше р. Маас. Вместо това френското върховно командуване се ограничи с това да обърне фронта на своята групировка в Белгия на 180° на юг и югоизток, като прояви нерешителност в отдаване на заповед за провеждане на силен удар на юг. Войските безсмислено тъпчеха на едно място. Това позволи на 10-а немска танкова дивизия да се придвижи към морето, без да бъде подложен на нападение неосигуреният й десен фланг.

Командуването на английската авиация се готвеше да бомбардира огромните маси немски войски, струпали се в тесния Арденски проход. Това било решено от обединения комитет на началник щабовете на армията, флота и авиацията. Но това решение беше провалено от странни обстоятелства. Ето какво разказва вицемаршал Кингстон-Маклори. Началник щабовете се отправили за Чърчил, но следобед той почивал и бил заповядал да не го безпокоят до следобедна закуска. На следния ден английският кабинет одобрил плана за бомбардировката, но се наложило да се иска съгласието на двама министри лейбъристи, които отсъствували. Още един ден бил загубен. Забавянето до завръщането на министрите лейбъристи в Лондон довело да загубването на трети ден. След това, когато вече било получено тяхното съгласие, други двама министри изменили своето решение и бомбардировката не се провела.

В този разказ се чувствува желанието на английските военни кръгове да прехвърлят цялата вина на лейбъристката партия и да представят консервативната партия като партия, която се стремяла към действителна война с хитлеристка Германия.

Френските танкови дивизии не оказаха сериозно влияние върху хода на събитията, макар техните танкове със своите тактико-технически данни да можеха да водят успешни и активни действия. Гудериан признава, че по време на танковия бой той лично безуспешно се опитвал да разруши с френско трофейно 47-мм противотанково оръдие френския танк „Б“. Всички снаряди отскачали от дебелата броня, без да причинят на танка някаква вреда. Немското 47-мм и 20-мм оръдие също така не можеше ефикасно да действува срещу този танк. Ето защо „ние бяхме принудени да понесем загуби“^[23].

Една от причините, поради които френските танкове не се оказаха в състояние да спрат немското настъпление, се заключава в това, че те не бяха сведени в крупни бронетанкови съедине-ния. Танковите дивизии се използуваха за нанасяне на контраатаки по части. Например 3-а танкова дивизия през нощта на 14 май бе насочена към Седан. Генерал Брокар, вместо да използува дивизията като ударен юмрук, разделил я на малки групи. 1-а танкова дивизия беше хвърлена в боя на части. За 2-а танкова дивизия нищо по-добро не бе измислено освен да се използува за танкови постове по мостовете.

На 17 май известни успехи имаше 4-а танкова дивизия под командуването на де Гол. Тази дивизия в района на Лаон атакува във фланг 1-а немска танкова дивизия, в резултат на което напредването на 1-а немска танкова дивизия бе задържано. Обаче тези успехи не бяха използувани от пехотата. Няколкото отделни контраатаки не можеха да спрат натиска на 1500 немски танка в направление на крайбрежието на Ламанш.

След форсирането на р. Маас танковата група на Клайст се устреми в пробива по направление на Ламанш. След нея се придвижваше 1-2-а немска армия (с командуващ Лист). 16-а немска армия (с командуващ Буш) се придвижваше през южната част на Люксембург и развърна своите дивизии в едноешелонен фронт на юг за осигуряване на южния фланг на танковия клин. Западно от р. Маас осигуряването на южния фланг на танковия клин беше възложено на моторизирани дивизии. За да може моторизираните дивизии час по-скоро да се придвижат на запад към реките Ена и Сома, те бяха сменени от пехотните дивизии на 12-а армия и дивизиите от резерва. Целта на бързото осигуряване на танковия клин от юг се състоеше в това да се отбият очакваните френски атаки колкото се може по на юг и на удобни за отбрана водни рубежи.

Танковата група на Клайст, като не срещна сериозна съпротива, бързо се придвижваше в тила на англо-френската първа група армии в Белгия, ограничавайки се с прикритие от юг с пехотни части.

Англо-френското върховно командуване по това време даже не помисли за нападение на южния фланг на германската армия, който беше особено уязвим. След войната Клайст заяви, че „това беше удачно, тъй като моята артилерия имаше всичко по 50 снаряда на батарея, а транспортните колони с боеприпаси се забавяха някъде по задръстените пътища из Ардените“^[24]. Гудериан също така потвърждава, че вече към 16 май „боеприпасите бяха на привършване“^[25].

Англо-френското командуване впаничено наблюдаваше как немските танкове стремително се движеха към морето при това танковите дивизии се движеха напред безспирно и без да се грижат за своите оголени флангове. Германската пехота вървеше след тях с форсирани маршове с по 40–50 км в денонощие. Немските дивизии поредно се меняха, за да запазят бързия темп на движение и да осигурят фланговете.

След пробива на френската отбрана при Маас командуващият 9-а армия бе сменен. На мястото на Коран беше назначен генерал Жиро. Новият командуващ френската армия попадна в плен по време, когато на бронемашина търсеше своята армия.

Пробивът при Маас изненада френското командуване, то се обърка, не можа правилно да оцени обстановката и да вземе решителни мерки. За да затвори пробива в 2-а и 9-а френска армия, френското командуване изтегли 6-а армия от резерва на главното командуване, но голяма част от нейните съединения бяха задържани от немската авиация и не можаха да достигнат до бойното поле.

На възстановяването на фронта между 9-а и 2-а армия пречеше също така и бързото движение на германските танкове и моторизирани дивизии към Ламанш. В това време пехотните дивизии на 4-а, 12-а и 16-а немска армия разширяваха пробива и осигуряваха фланговете. Във френските правителствени кръгове започнаха да се засилват паникьорските настроения. На 14 май от Париж беше изпратена телеграма в Лондон, че съюзниците не са в състояние да се справят с комбинациите на танковете и пикиращите бомбардировачи.^[26] На следния ден рано сутринта Рейно позвъни на Чърчил и му заяви: „Ние сме разбити, ние загубихме битката“, макар за такъв извод още да нямаше основание. С изключение на участъка на Седан и Динан фронтът от Антверпен до Шарллероа оказваше съпротива, а на „линията Мажино“ цареше спокойствие.

На призива за помощ Чърчил отговори, че съдейки от опита от войната 1914–1918 г., немците трябва след 5–6 дена да се спрат, за да дочакат снабдяването. На това и трябвате да се надява френското командуване.

В същия този ден, 15 май, Чърчил пристигна в Париж. На съвещанието в Ке д’Орсе (френското министерство на външните работи) се събраха председателят на Министерския съвет, Рейно, министърът на отбраната, Даладие, върховният главнокомандуващ, Гамлен, и английският министър-председател, Чърчил. На въпроса, „къде е стратегическият резерв“, Гамлен отговорил: „Никакви резерви няма.“^[27] В това време в градината на Ке д’Орсе вече се издигаха кълба от дим от големите огньове, бяха запалени архивите и се подготвяше евакуацията на Париж. Всичко това ставаше по време, когато френската армия имаше пълна възможност да създаде трудно преодолима противотанкова бариера. Към 10 май 1940 г. френската армия имаше до 8000 противотанкови оръдия (1200 оръдия с калибър 47 мм и повече от 6000 с калибър 25 мм). Освен това имаше 5000 оръдия с калибър 75 мм, или всичко 13 000 оръдия, годни за успешна борба с танковете^[28]. Но за създаване на противотанкова бариера „трябваше всички оръдия да са на фронта, а не в парковете и складовете, където ги имаше немалко“^[29].

В 1940 г. във френската пехотна дивизия имаше на въоръжение по щат 52 противотанкови оръдия, но фактически техният брой рядко достигаше до 12. Под ключ се държаха не само противотанковите оръдия, но и танковете. Те също така не бяха използувани; „стотици годни танкове бяха оставени в складовете, от които можеха да се формират няколко танкови дивизии“^[30]. В едно от донесенията на инспектора от френската армия, Валет, се казва, че в парковете и складовете бяха открити 365 танка.

Не по-добра беше работата с използуването на авиацията. Френските войници напразно търсеха във въздуха своите изтребители. От 850 изтребителя в първа линия на фронта имаше само 400; от 260 бомбардировача в първа линия на фронта имаше само 33. Следователно на бойното поле се намираха всичко 433 самолета. Много самолети и танкове бяха в консервация.

Накрая почти половината от всички френски сили бездействуваха зад укрепените позиции на „линията Мажино“. Още през май 1940 г. своевременното организиране на контранастъпление на тези сили можеше да поправи неуспеха при Седан и Динан на р. Маас.

Докато Гамлен доказваше на правителството, че за организиране на отбраната нямат нищо, немските танкове продължаваха безпрепятствено марша към крайбрежието.

Привечер на 18 май 19-и немски танков корпус приближи до Амиен. В това време Рейно извършваше реорганизация на кабинета. В състава на правителството бешг включен Петен, като заместник-председател на Министерския съвет. Даладие стана министър на външните работи. Рейно взе в своите ръце министерството на отбраната. От Сирия се очакваше да пристигне Вейган, който трябваше да заеме поста върховен главнокомандуващ.

На 19 май първата група армии в Белгия получи заповед от Гамлен да се промъкне на юг, към Сома (директива № 12). В същия ден Вейган смени Гамлен. Новият върховен главнокомандуващ „довърши поражението“^[31].

Впоследствие се изясни, че Вейган се готвеше за капитулация още преди да стане върховен главнокомандуващ. На 17 май преди отпътуването му от Бейрут (Ливан) Вейган се изказа пред свои приближени, че „войната е загубена и трябва да се съгласим на разумни условия за примирие“.

Като стана върховен главнокомандуващ, Вейган отмени директива № 12 на Гамлен, за да издаде по-късно аналогична директива със свой подпис. Отменяването на директива № 12 доведе до загубване на време и първа група армии не можеше да се промъкне към р. Сома.

На 19 май 15-и и 16-и отделни танкови корпуси с цел да осигурят десния фланг на танковата група на Клайст се придвижваха с отстъп вдясно и бяха обединени в танковата група под командуването на Гот. На другия ден 19-и танков корпус от групата на Клайст зае градовете Амиен и Абвил, а 41-и танков корпус — Еден и Сен Пол. Фронтът за настъпление на четирите танкови корпуси, простиращ се от Арас до Амиен беше само 50 км. В това време 14-и моторизиран корпус прикриваше левия фланг на танковата група на Клайст на фронта на юг от Перон до Пикин.

В района на Абвил 2-а танкова дивизия от 19-и танков корпус залови на учебния плац английска батарея, която имаше само учебни снаряди, и пехотен батальон от войници на които бяха раздадени учебни патрони за учение на полето. След това 19-и танков корпус зави на север. На 22 май 2-а танкова дивизия зае Булон, а на 23 май 10-а танкова дивизия влезе в Кале и плени около 4000 англичани.

И така за няколко дена немскофашистките войски завладяха територия, която в Първата световна война в продължение на редица години беше театър на ожесточени боеве. По същото време на немските войски не им се удаде да заемат Арас и Амиен, които преграждаха пътя към пролива Па де Кале. В 1940 г. немците след пробива при р. Маас с помощта на танковите и моторизираните войски бързо развиха пробива и постигнаха успех. С излизането на немските танкове към крайбрежието на Па де Кале първа групата англо-френски и белгийски армии се оказа отрязана.

В деня на завземането на Кале немските танкове се намираха на 16 км от Дюнкерк. Те бяха много по-близо до Дюнкерк, отколкото главните сили на английската експедиционна армия.

На 23 май английското правителство започна да опитва почвата за евакуацията на своите войски. В 16.50 часа Чърчил позвъни по телефона на Рейно и му съобщя, че „предвид бързото придвижване на немските танкови дивизии може би ще бъде по-добре английската армия да се изтегли към пристанищата“^[32].

На другия ден Рейно изпрати в Лондон телеграма, с която молеше да не се мисли за евакуация, а да се изпратят допълнително английски войски във френските пристанища. Отговорът гласеше: „Уви! Войски повече няма.“^[33]

Войски имаш;. Американският посланик в Лондон, Кенеди, съобщи на Рузвелт, че „французите молят за войски, но Чърчил не иска да изпрати войници от Англия“^[34].

На 23 май английското правителство предприе опит да получи от Париж съгласие за евакуацията на английските войски от Франция. Това беше в същия ден, когато немските танкове се намираха на 16 км от Дюнкерк. Обаче подготовката за евакуация се започна преди излизането на немските танкове на морето. На 17 май английският командуващ експедиционната армия, Горт, за пръв път загатна на французите за възможна евакуация на своите войски от Франция по море. На следващия ден в своя щаб той изказа тази своя мисъл в пълна яснота. На 19 май той вече съобщи в Лондон, че изучава възможностите за отстъпление към Дюнкерк.

На 20 май английското правителство започна да събира малките плавателни съдове, които да имат готовност незабавно да се отправят за пристанищата и заливите на френското крайбрежие. В същия ден в Дувър беше свикано специално съвещание по въпроса за бързата евакуация през Ламанш на твърде големи сили.

Английското командуване във Франция знаеше за тези приготовления. Ето защо то по собствена инициатива започна да отвежда войските към Дюнкерк. На 24 май английските войски отстъпиха 40 км по посока на пристанищата. На 26 май се започна безпрепятственото товарене на английските войски на плавателни съдове в Дюнкерк. Евакуираха се и войски от други френски пристанища (схема 9).

Английското правителство прецени действията на своето командуване във Франция по следния начин: „Решението на лорд Горт, с което незабавно се съгласихме, да прекрати изпълнението на задачите, възложени на неговите части по плана на Вейган, и да се оттеглят към морето, беше майсторски изпълнено от него и неговия щаб и във военните летописи на Великобритания винаги ще се преценява като блестящ епизод…“^[35]

Английските войски бяха добре въоръжени, можеха и искаха да окажат сериозна съпротива на немците, но управляващите кръгове на Англия не искаха да се сражават против фашистка Германия. Това беше и една от причините английските войски във Франция фактически да не вземат участие в боевете.

Английският офицер Ричард Сквайрс, участник в тези събития, пише, че „Дюнкерк беше бягство от бойното поле. Дюнкерк беше предателство по отношение на нашата съюзница Франция. Дюнкерк беше плесница за английския войник, който искаше да се сражава, а не да се евакуира под огъня на противниковите оръдия.“^[36]

В критическите за френската армия дни, по данни на Рейно, в Англия в бойна готовност се намираха 39 ескадрили изтребители. Английското правителство реши при каквито и да било обстоятелства да не допуска отклоняването на английската изтребителна авиация извън Англия.

В писмото си до английското правителство Рейно молеше да се хвърлят всички английски сили в сражението така, както това направи френското командуване. Но английското правителство не се съгласи на това. Американският посланик в Париж, Булит, в донесението си до Рузвелт цитира думите на Даладие, че англичаните „критикуват французите, но не хвърлят в бой всичките свои сили“^[37].

В края на краищата английското правителство се съгласи да изпрати във Франция 10 ескадрили с уговорка, че това е последното и повече няма да има независимо от това, какви биха били последствията.

От 457 танка, които имаше в непосредствено разпореждане английското върховно командуване, вьв Франция то трябваше да изпрати допълнително още 50 английски танка, но не изпрати нито един. Макар че беше попълнена по щатен състав, 1-а английска бронирана дивизия не бе изпратена във Франция, въпреки неколкократните обещания.

Причините, поради които английското правителство ограничаваше помощта за Франция, бяха разкрити от Булит. Той съобщи на Рузвелт, че англичаните „задържат своята авиация и флот, за да ги използуват по-резултатно през време на преговорите с Хитлер“^[38]. Управляващите кръгове в Англия много добре знаеха, че Хитлер, даже и след сключването на пакта за ненападение, през август 1939 г. не се отказваше от намерението си да нападне Съветския съюз. Английските реакционери все още не губеха надежда да се споразумеят с Хитлер. Нещо повече, те бяха заинтересовани да не попречат на нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз даже и за сметка на Франция.

По отношение използуването на английската авиация, намираща се във Франция, беше установена система на заявки, при която фактически френската армия не можеше да има ефикасна поддръжка.

Според генерал Жиро, ако на френското армейско командуване беше необходим, макар и разузнавателен полет да се извърши с помощта на английската авиация, то трябваше със заявка да се обърне към генерал Жорж, който от своя страна е трябвало да се обърне към генерал Гамлен, а последният да изпрати заявката на командуващия английските въздушни сили във Франция, маршала от авиацията Берет. След това заявката се даваше на маршала от английската авиация, Блаунт. Само Блаунт можеше да разпореди за полета. Но докато заявката минеше по установения ред, полетът ставаше ненужен.^[39] Рейно привежда такъв пример: на 22 май 1940 г. френското командуване се обърнало с молба към командуването на английските военновъздушни сили да окажат помощ на френската армия на фронта. На тази молба английският маршал от авиацията, Пирс, отговорил, че английските бомбардировачи не могат да летят денем, тъй като те били твърде видима цел. Всичко това показва, че помощта на английската авиация за Франция имаше не реално, а символично значение. Не е за учудване, че „английските военновъздушни сили разполагаха след поражението на Франция с повече от 1800 първокласни изтребителя“^[40]. На 27 май, на другия ден след започването на евакуацията на английските войски в Англия, белгийската армия по заповед на крал Леополд III прекрати огъня и напусна бойното поле. Сутринта на 28 май белгийското върховно командуване подписа акта за капитулация, макар че армията можеше напълно да се съпротивява, тъй като загубите й не бяха тежки. Френското върховно командуване узна за решението на белгийския крал един час преди подписването на капитулацията.

През нощта на 4 юни бе завършена евакуацията на английските войски от Дюнкерк. През цялото време, докато траеше английската евакуация, голяма част от състава на френската първа група армии самоотвержено прикриваше операцията на товаренето.

На английското командуване се удаде да евакуира на Британските острови всичко 338 000 души. От този брой 336 000 души бяха от английските войски, а останалите — французи. По крайбрежието около Дюнкерк бяха изоставени 120 000 машини, около 3000 оръдия, 90 000 пушки, 8000 картечници, 400 противотанкови оръдия и 7000 тона боеприпаси.^[41] За евакуацията на хората бяха събрани 861 плавателни съда от различни типове. Английският военноморски флот, който прикриваше евакуацията рт Дюнкерк, загуби: 9 ескадрени миноносеца потопени и 23 военни кораба бяха повредени.

В Дюнкерк останаха около 50 000 френски войници и офицери, които напразно чакаха на крайбрежието да бъдат евакуирани. От страна на френското военноморско командуване не беше предприето нищо, за да се спасят френските войски, намиращи се в района на Дюнкерк.

След като на 23 май танковата група на Клайст зае Кале и се намираше на 16 км от Дюнкерк, немските танкове имаха възможност да смажат англичаните, преди да са почнали евакуацията, но „спаси ги намесата на Хитлер, когато нищо друго не можеше да им помогне. Заповедта, неочаквано дадена по телефона, спря бронетанковите сили точно в минутата, когато те бяха близо до Дюнкерк, и ги държа неподвижни, докато, отстъпващите англичани не достигнаха пристанището и не се изплъзваха от ръцете им“.^[42]

На 24 май Хитлер посети щабквартирата на Рундщед в Шарлевил и заяви, че целта му с да сключи временен мир с Англия и за него е важно да подобри шансовете за мир с нея.

Рундщед обърна вниманието па Хитлер, че трябва само да помръдне от мястото пет танкови дивизии и отстъпващите английски войски ще бъдат напълно унищожени. Но Хитлер потвърди отново своята заповед в никакъв случай да не се започва атаката. На Рундщед се забраняваше да изпраща немски войски на разстояние, по-близо от 10 км до Дюнкерк. Ръцете на Рундщед бяха вързани непосредствено от заповедта на самия Хитлер.

Заповедта на Хитлер, забраняваща атакуването на англичаните при Дюнкерк, беше разпространена също така и по военновъздушните сили. Според показанията на бившия началник на оперативния отдел при щаба на Рундщед, генерал Блументрит, Хитлер забранил на авиацията интензивни атаки от въздуха по плавателните съдове при Дюнкерк.

Говорейки на 19 юли 1940 г. в рейхстага, Хитлер действително направи официално предложение за мир с Англия. Той призова Англия към незабавното сключване на мир, не давайки в същото време никакви гаранции за запазване целостта на английската империя. Това предложение на Хитлер беше веднага предадено на Англия чрез дипломатическите мисии на Швеция, САЩ и Ватикана. Типелскирх потвърждава, че „ръководителите на Германия хранеха големи надежди за разбирателство с Англия“^[43].

Стремежът на хитлеристите да сключат временен компромисен мир с Англия означаваше, че нападението на Англия се отлага до завършването на плановете за нападение на Съветския съюз. Следователно събитията при Дюнкерк, за които английският печат пише като за чудесно спасяване на английската армия, се обясняват със замисъла на Хитлер да неутрализира Англия през време на война със Съветския съюз.

Хитлеристите се надяваха, че управляващите английски кръгове от своя страна ще излязат с предложение за мир. Но още вечерта на 2 юли 1940 г. английският министър на външните работи, А. Идън, излезе с реч по радиото и по поръчение на правителството отхвърли предложението на Хитлер „да му поискат милост“.

Евакуацията на английския експедиционен корпус на Британските острови и капитулацията на белгийската армия означаваше, че съюзническата 1-а група армии в Белгия престава да съществува.

Френските загуби при Маас, в Белгия и Северна Франция възлизаха на 30 дивизии. Само една част от френските сили успя да се изтегли от Белгия към р. Сома.

Към 5 юни 1940 г. беше създаден нов фронт от „линията Мажино“ по протежение на реките Ена и Сома до Ламанш (схема 10). По цялата тази линия Вейган разхвърли основните сили на втора група армии, които по-рано бездействуваха зад „линията Мажино“.

Набързо създадената френска отбрана по реките Ена и Сома представляваше линия от окопи, които се заемаха от 43 дивизии (в това число три танкови дивизии).

За да заемат цялата линия за отбрана с дължина 360 км, дивизиите бяха разтегнати, а резервите — сведени до минимум. По такъв начин беше създадена отбрана с равномерно разпределение на силите по фронта без създаване на оперативна дълбо-чина. От трите танкови дивизии двете имаха всичко 136 танка. Три кавалерийски дивизии се намираха в общ резерв. На „линията Мажино“ бяха оставени 17 дивизии.

Като създаваше нов фронт, Вейган се готвеше едновременно за капитулация. Той се боеше, че по-нататъшната съпротива във вътрешността на страната ще доведе народа да се вдигне за защита. Управляващите класи на Франция се бояха повече от въоръжения народ, отколкото от хитлеристите. На 29 май Вейган връчи на Рейно меморандум, че при пробив на френския фронт при Сома и Ена, Франция ще бъде принудена да капитулира.

На 3 юни немскофашистките самолети извършиха нападение над Париж, като хвърлиха около 1000 бомби с цел да създадат паника между гражданското население. Бяха убити 200 души и 600 ранени. Нито една бомба не падна на оръдейния завод Шнайдер — Крезо и над други важни военни заводи. Военната промишленост на Белгия и Франция се пазеше от хитлеристите за бъдещето й използуване за агресия срещу другите държави.

В отговор на призива на френското правителство да Създаде със силите на английската авиация въздушно прикритие на новия фронт, Англия обясни на Франция, че няма да изпрати повече самолети на континента.

В периода на създаването на новия фронт във франция се извърши поредната реорганизация на правителството. На 5 юни генерал де Гол беше назначен за държавен секретар на министерството на отбраната. По поръчение на Рейно де Гол замина за Лондон за връзка с английското правителство.

На 5 юни 1940 г. немскофашисткото командуване пристъпи към осъществяването на нова настъпателно-стратегиче ска операция. Тази операция се развърна от морето до р. Маас и включи две фронтови операции: пробив на френската отбрана при Сома от 5 до 9 юни от групата армии на Бок и пробив на Ена от 9 до 11 юни с групата армии на Рундщед. Към посочените реки немските войски излязоха в следното оперативно построение. Между Амиен и морето настъпваше 4-а армия с 15-и танков корпус. Източно от Амиен настъпваше 6-а армия с танковата група на Клайст. Двете тези армии съставляваха групата армии „Б“ (с командуващ Бок) и се намираха в един оперативен ешелон. Задачата на групата армии „Б“ беше да обходи Париж от запад.

Източно от Соасон към р. Ена излезе групата армии „А“ в състав 2-а, 9-а, 12-а и 16-а армия (с командуващ Рундщед) също така в едноешелонно оперативно построение. Задачата на тази група се състоеше колкото се може по-бързо да подготви новата операция с цел да обходи укрепленията на „линията Мажино“.

Общият замисъл на немскофашисткото командуване беше да разсече френските сили на две оперативни направления, да ги обходи, да ги обкръжи и да ги принуди да капитулират.

В полосата за настъплението на групата армии „Б“ главен удар нанесе 6-а армия с танковата група на Клайст. Танковата група в състав два танкови корпуса имаше оперативно построение в един ешелон: 14-и танков корпус (9-а и 10-а танкова дивизия, 13-а моторизирана дивизия и полка „Велика Германия“) в района на Амиен и 16-и танков корпус (3-а и 4-а танкова дивизия, моторизирана СС дивизия и полка „Адолф Хитлер“) в района на Перон. Двата корпуса настъпваха на фронт от 100 км.

4-а армия настъпваше също така в един ешелон: на участъка от двете страни на Абвил настъпваше 2-и армейски корпус; между него и 38-и армейски корпус действуваше 15-и танков корпус (5-а и 7-а танкова дивизия и 2-а моторизирана дивизия). Отляво на 38-и корпус настъпваше 14-и танков корпус от танковата група на Клайст.

Полосата за настъпление на 38-и корпус (с командир Манщайн) беше около 20 км (от двете страни на Пикин). Бойният ред на корпуса се състоеше от два ешелона, резерви и артилерийска група. В първия ешелон — 46-а пехотна дивизия (отдясно) и 27-а пехотна дивизия (отляво). Във втори ешелон — 6-а пехотна дивизия. Бойният ред на дивизиите се състоеше от два ешелона, артилерийска и танкова група и противотанков резерв. Вторите ешелони на корпусите и дивизиите развиваха успеха на първите ешелони, а резервите отбиваха контраатаките на противника и осигуряваха фланговете.

Ако в началото на кампанията във Франция полосата за настъпление на немската пехотна дивизия по главното направление беше от 3 до 5 км, при пробива при р. Сома, имайки пред себе си деморализиран и пасивен противник, немската пехотна дивизия настъпваше вече на фронт от 10 до 14 км. При все това въпреки широчината на фронта за настъпление пробивът се осъществяваше на отделни участъци.

Ако при форсирането на р. Маас в района на Седан основната форма на бойния ред на немскофашистките войски беше „клинът“, при форсирането на р. Сома се използуваше бойният ред на „широкия клин“. В този боен ред танковете и моторизираната пехота настъпваха на фланговете, а пехотата — в центъра. При това пробивът на френската отбрана се извършваше обикновено от пехотните дивизии, а танковите развиваха успеха в оперативната дълбочина на противниковата отбрана.

В полосата на настъплението на 38-и немски корпус се отбраняваха две френски дивизии. За да постигнат внезапност, корпусната артилерийска група откриваше огън само след като започне атаката на пехотата. През нощта преди атаката пехотата на надувни лодки, понтонни и щурмови лодки беше прехвърлена в крайбрежния храсталак.

На разсъмване на 5 юни се започна форсирането, което беше успешно по целия фронт благодарение на внезапността. На същия ден 15-и танков корпус се вклини в бойния ред на френските войски (схема 11). На другия ден 4-а армия разшири извършения пробив.

На 9 юни 38-и корпус стоеше вече на южния бряг на р. Сена. На 10 юни действуващият вдясно от него 15-и танков корпус достигна Сена при Руан, т.е. един ден по-късно. Същия ден при Руан излезе 7-а танкова дивизия. На 12 юни 15-и танков корпус излезе на крайбрежието в полосата от Фекам и до Диеп. Френското командуване имаше пълната възможност да разгроми изолирано разположения 38-и корпус, но то не прояви никаква инициатива.

На 5 юни 14-и и 16-и танков корпус едновременно излязоха от амиенския и перонския плацдарм. При Амиен на 14-и танков корпус се удаде само да се вклини в отбраната на французите. На 8 юни този корпус, задържан от упоритата съпротива на френските войски, възобнови своето придвижване благодарение успешното настъпление на 15-и танков корпус. Обаче на 10 юни 14-и танков корпус се намираше още в района на Руа.

Що се отнася до 16-и танков корпус, през деня на 5 юни неговото бързо придвижване беше спряно. На 6 юни корпусът разшири пробива до Руа, но и да пробие отбраната на противника по цялата му дълбочина на корпуса не се удаде. На 7 юни неговата 4-а танкова дивизия беше задържана в района на Руа от интензивния артилерийски огън на 7-а френска армия.

Най-голям успех немците постигнаха при р. Ена в района на Соасон и източно от него, където настъпваше групата армии „А“. След това в района на Соасон беше прехвърлена и танковата група на Клайст. По такъв начин 15-и, 14-и и 16-и танков корпус действуваха по различни направления.

Източно от Соасон (в Шампания) извърши пробив 12-а армия от танковата група на Гудериан. Тази група в състав 39-и танков корпус (1-а и 2-а танкова дивизия, 29-а моторизирана дивизия) и 41-и танков корпус (б-а и 8-а танкова дивизия и 20-а моторизирана дивизия) беше формирана на 28 май и прехвърлена в района на Ретел, за да пробие в този район така наречената „линия Вейган“ и да отреже френските войски в Елзас и Лотарингия от основните сили. С това немското командуване се стремеше да обходи „линията Мажино“ от тил.

Настъплението на немскофашистките войски в Шампания се започна на разсъмване на 9 юни 1940 г. В първия ешелон настъпваха армейските корпуси, във втория — четири танкови дивизии, в третия — две моторизирани дивизии. Пехотните дивизии получиха заповед да създадат на южния бряг на р. Ена плацдарм, от който танковите корпуси биха могли да развият успеха.

Пробивът на бързо създадената френска отбрана на брега на Сома и Ена не изискваше от германското командуване голямо изкуство. Френското командуване през първия ден от настъплението на немците прояви пасивност.

Само през втората половина на 10 юни на френското командуване се удаде да предприеме контраатака с 3-а танкова и 7-а лека механизирана дивизия в района южно от Сюип. Контраатаката на французите задържа придвижването на немските танкове с около два часа. В същия ден върху 3-а френска танкова дивизия се стовариха главните сили на 41-и танков корпус. На 11 юни в боевете южно от Соасон взе участие и 16-и танков корпус. 14-и танков корпус премина през река Оазу в района на Клермон. На 12 юни танковата група на Клайст премина през р. Марна от двете страни на Шато Тиери и се придвижи на фронт, широк 100 км.

Привечер на 12 юни 1-а танкова дивизия от 39-и корпус зае Сюип, а 2-а танкова дивизия — Шалон на Марна.

На 17 юни 39-и танков корпус, който нанасяше главния удар в Шампания, се намираше в района на Оксон, Понтарле и Безансон. На 18 юни 16-и танков корпус излезе в района на Монбар, Соле и Шалон на Сона, а 14-и танков корпус — в района на Корбин, Невер и Ле Крезо.

Придвижването на 14-и и 16-и танков корпус осигури десния фланг на танковата група на Гудериан (39-и и 41-и танков корпус). Левият фланг осигуряваше 41-и танков корпус, който настъпваше източно от 39-и танков корпус. Към 17 юни 41-и танков корпус се намираше в района на Бурбон-ле-Бен, Жюсе, Везул.

На 17 юни 39-и и 41-и танков корпус получиха заповед да се обърнат на 90° и да излязат в тил на „линията Мажино“. На 18 юни 39-и танков корпус зае градовете Белфорт и Ремермон, а 41-и танков корпус — градовете Брюйер и Епинал.

Към 24 юни 14-и танков корпус се прегрупира в района Орле-ан, а оттук се насочи към Блоа. 16-и танков корпус продължи да се движи на юг и на 19 юни зае Лион. На 22 юни главните сили на корпуса завиха югоизточно от Лион, за да нанесат удар по северното крило на френската алпийска армия.

От Шербург 7-а танкова дивизия продължи движението през Рен към Анжер, където се прехвърли през р. Лоара на 23 юни.

По такъв начин настъплението имаше характер на преследване по всички пътища на Марна към Шеру, където и завърши. Боеве имаше малко.

На 10 юни френското правителство се премести в Тур, а на 14 юни в Бордо. В същия ден немскофашистките войски без бой завзеха Париж.

За позорното предаване на Париж престъпна роля играха предателите на френския народ, които заграбиха в своите ръце ръководството на правителството и армията. Фашистката агентура, която имаше здрави и широки корени в реакционните управляващи кръгове на Франция, парализира съпротивата на френските патриоти.

Трудовият народ на Франция, дълбоко възмутен от предателството на управляващите кръгове, не се помири с фашистката окупация. Под ръководството на Френската комунистическа партия възникна съпротивително движение, в което през 1940–1941 г. взеха участие около 250 000 френски патриоти. Фашистката пропаганда на времето много тръбеше, че немското командуване предприело щурм на „линията Мажино“, който уж се увенчал с успех. Истината обаче беше друга. Опитът да се пробие „линията Мажино“ беше предприет от 12-и корпус на 1-а немска армия (командуващ Витцлебен) на юг от Саарбрюкен. В продължение на няколко дена немскофашистките войски водиха безрезултатни атаки.

„Линията Мажино“ немците „пробиха“ едва след като бе изоставена от французите. Командирът на 12-и немски корпус, Хайнрих, разказва, че след редица неуспешни атаки той заповядал да се продължи атаката и на 15 юни, към полунощ, му донесли заловена френска заповед, от която се виждало, че на защитниците на „линията Мажино“ е заповядано да се оттеглят. По такъв начин на следния ден „операцията беше по-скоро преследване, отколкото щурм“^[44].

Френските войници и прогресивни офицери оказваха героична съпротива на немскофашистките завоеватели. Въпреки заповедта от 12 юни за евакуация на „линията Мажино“ многобройните гарнизони на френските фортове продължаваха борбата. Около 22 000 френски войници се съгласиха да прекратят огъня няколко дена след сключването на примирието в резултат на намесата на комисията от френски и немски офицери. Гарнизонът на форта „Еклюс“ се държа чак до 3 юли 1940 г.

В последните дни преди капитулацията на управляващите кръгове на Франция английското правителство предприе опит да създаде единна държава под наименованието „Неразривен съюз между Франция и Англия“. В разработването на проекта за това сливане се включиха де Гол и френският посланик в Лондон, Корбен. Обикновено флегматични, английските ръководещи политически дейци с ентусиазъм се заеха да реализират този замисъл на управляващите кръгове на Англия.

Проектираше се създаването на двуединна англо-френска държава с двойно гражданство. Най-важно значение английските политици придаваха на пункта, който гласеше, че френският флот трябва да бъде отведен не към бреговете на Северна Африка, а в английските пристанища.

Това беше замислено в случай на успешен изход от Втората световна война Англия да превърне Франция в английски домонион в Европа.

На 16 юни генерал де Гол от Лондон се обади по телефона на Рейно и му съобщи за предложението на английското правителство да създадат френско-британски съюз. Рейно отговори, че той лично изцяло е съгласен с този план. През нощта на 17 юни де Гол се завърна във Франция, за да отстоява лично английския план.

Английските управляващи кръгове, виждайки активното участие на де Гол в разработката на плана за френско-английския съюз, обърнаха особено внимание на него. Чърчил при среща с де Гол го нарече човек, набелязан от съдбата. С това той даде на де Гол да разбере, че ще разчитат на него и за в бъдеще като на убеден привърженик на англо-френския съюз.

На 17 юни за Париж се канеше да замине специална делегация на английския парламент, за да обсъди въпроса за англо-френския съюз. Вече на гарата, качвайки се във влака, с който трябваше да замине делегацията за Дувър, ръководителите на английската политика узнаха за капитулацията на кликата на Петен пред Хитлер.

Петен дойде на власт при следните обстоятелства. Вейган подтикваше правителството към сключване на примирие. Той пръв официално излезе на заседание на правителството със заявление за необходимостта колкото се може по-скоро да помолят Хитлер за примирие. В действията на Вейган се отрази страхът на френската буржоазия пред възможността от революция. Даже трябваше да си послужи с гнусна лъжа, че комунистите били заели Париж.

Френското правителство се обърна към Англия с молба да се направи запитване за условията на примирие с Франция. Английското правителство отговори, че ще даде съгласието си само при едно условие, а именно ако френският флот до започването на преговорите веднага замине за английски пристанища.

На 16 юни вечерта Министерският съвет се изказа за предложението на Вейган да запитат Хитлер за условията за примирие. Рейно подаде оставка и препоръча за свой приемственик Петен. Към 11 часа вечерта президентът Льобрен повикал Петен и му казал: „Е, какво, образувайте правителство.“ Веднага Петен отворил чантата си и показал на Льобрен списъка: „Ето моето правителство.“ Към полунощ новият министър на външните работи, Бодуен, възложил на испанския посланик, Лекерика, да запита хитлеристкото правителство за условията за примирие.

Сутринта на 17 юни по разпореждане на Петен по радиото беше предадено, че той се обръща към Хитлер с молба да се прекратят военните действия. Петен обърка войниците, които водеха ожесточена съпротива, и с това улесни хитлеристите да завладеят три пети от територията на страната.

В продължение на девет дена след обръщението на Петен по радиото немскофашистките войски продължаваха настъплението и взеха в плен един милион френски войници, които останаха без ръководство. Френските войници бяха откарани като военнопленници в хитлеристкия тил, за да ги използуват като работна сила в германската промишленост.

На 22 юни 1940 г. генерал Хюнтцигер, адмирал Платон и бившият посланик в Полша, Ноел, по поръчение на кликата на Петен подписаха капитулацията в същия вагон в Компиенската гора, в който на 11 ноември 1918 г. Фош прие капитулацията на кайзерова Германия. На 25 юни примирието влезе в сила.

На 11 юли Петен отмени републиканския режим и установи диктатура, като си присвои кралски привилегии. Декретът на Петен започваше с думите: „Ние, Филип Петен…“

Дарлан беше назначен от Петен за министър на флота, а Вейган — за министър на отбраната. Към есента на 1940 г. министър на външните работи стана Лавал.

На власт се оказаха изменници и предатели на родината, които дълго преди 16 юни 1940 г. се готвеха да капитулират, подготвяха условията за победата на фашизма. Поражението на Франция те разглеждаха като предпоставка за държавен преврат и установяване на военна диктатура. Цялата им понататъшна дейност беше насочена към установяването на пълно сътрудничество с немския фашизъм. Ето и един характерен случай: на 12 август 1941 г. Петен произнася реч по радиото. Адмирал Леги, американски посланик във Виши, разказва в своите мемоари: „Когато слушах речта, стори ми се, че тя е написана от Хитлер.“^[45]

В деня, в който дойдоха на власт капитулантите, 17 юни 1940 г., на английския генерал Спирс се удаде да отведе обратно в Лондон генерал де Гол. Това стана по следния начин: „Де Гол излезе от своя кабинет в Бордо, без да носи със себе си даже и чанта, и се отправи за летището, за да придружи своя приятел Спирс. Те си стиснаха ръцете, сбогуваха се, а когато самолетът започна да се движи, де Гол влезе в него и затвори зад себе си вратичката. Машината се издигна във въздуха пред изумените френски полицаи и чиновници.“^[46]

На другия ден след пристигането си в Лондон де Гол се обърнал по радиото с призив към всички французи, намиращи се на английска територия, да се обединят под негово ръководство за по-нататъшна борба за национална независимост на своята страна.

Така възникна движението „Свободна Франция“, което се възглавяваше от генерал де Гол.

В организацията на движението „Свободна Франция“ наред с честните френски патриоти постъпиха и всякакъв род авантюристи, скрита агентура на Петен, и тайни агенти на английското разузнаване „Интелидженс сървис“. Най-видната фигура в движението „Свободна Франция“ след де Гол по това време беше запасният адмирал Мюзеле.

Движението „Свободна Франция“ представляваше интересите на тази част от френските управляващи кръгове, която се опитваше да отстоява самостоятелните позиции на френския капитализъм. С тази цел движението „Свободна Франция“, а след 13 юли 1942 г. „Сражаваща се Франция“, се стремеше да обедини и тези французи, които бяха против Виши и участвуваха в борбата срещу хитлеристка Германия.

Това движение имаше за цел освобождаването на Франция от немскофашистките окупатори. Ето защо то обективно беше прогресивно движение.

Верността към френския народ, към националните интереси на страната докрай беше запазена от Френската комунистическа партия. Въпреки преследването и репресиите комунистическата партия продължаваше да се бори за свободата и независимостта на Франция.

Изразявайки възмущението на народните маси от поражението на фронта, Централният комитет на Френската комунистическа партия на 6 юни се обърна към правителството с предложение да въоръжи народа, да обяви народна война за свободата и независимостта на родината, да създаде всеобщо опълчение и незабавно да се арестуват всички вражески агенти. В отговор на програмата за спасяване на Франция реакционните кръгове отговориха с капитулация. Тогава ЦК на Френската комунистическа партия се обърна към френския народ с историческия манифест, който беше публикуван в нелегалния брой на „Юманите“.

„Франция търпи поражение, окупация и унижение — се казваше в манифеста. — Още цяла в кръв, Франция иска да живее свободна и независима. Никога такъв велик народ като нашия не ще бъде народ от роби. Франция няма да стане вид колонизирана страна. Франция, която има толкова славно минало, няма да коленичи пред една група слуги, готови на всичко. Нито битите генерали, аферистите, нито порочните политици ще възродят Франция. Само в народа са големите надежди за национално и социално освобождение. И само около пламенната и доблестна работническа класа, изпълнена с вяра и смелост, може да се образува фронтът на свободата, независимостта и възраждането на Франция.“^[47]

Този манифест беше поставен в основата на борбата на френския народ против фашистките поробители в годините на окупацията. Под ръководството на комунистическата партия във Франция беше създадена организация на Вътрешното съпротивително движение на територията на страната.