В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (25) (1939–1943 г.)

Влиянието на победата на съветската армия при Москва на обстановката в Северна Африка и Средиземно море

(Схема 25)

 

На 22 юни 1941 г. фашистка Германия, въоръжена с доларите на американските монополи и поощрявана от световните сили на империализма, внезапно и вероломно нападна Съветския съюз. Хитлер смяташе да разгроми Съветския съюз „чрез скоротечна военна операция“, като разчиташе на лека и бърза победа в резултат на една стратегическа операция от гигантски мащаб в продължение на един и половина — два месеца. За да осъществи плана за „светкавичната“ война, Хитлер хвърли срещу Съветския съюз основните въоръжени сили на фашистка Германия и нейните съюзници — 190 дивизии, от които 153 немски.

Към юни 1941 г. сухопътните войски на фашистка Германия бяха 224 дивизии. Следователно срещу Съветския съюз бяха хвърлени 70% от всички дивизии. Преди нападението срещу Съветския съюз и Северна Африка бяха изпратени 3 дивизии, което съставляваше 1,3% от всички дивизии на фашистка Германия.

Скоро след нападението на фашистка Германия срещу Съветския съюз в агресията взе участие и фашистка Италия. Завземането на италианските колониални владения в Източна Африка от английските войски и неуспехите на италианските войски в Либия поставиха Италия в тежко положение. През юни 1941 г. Мусолини беше принуден да заяви: „Нашата империя е загубена — пътят към нейното възстановяване минава през Съветския съюз.“^[1]

Мусолини вече не разчиташе на собствените си сили. Но хитлеристите обещаваха да окажат решаваща помощ в Либия не по-рано от завършването на „светкавичната“ война срещу Съветския съюз. Мусолини бе свързан с общи цели с хитлеристка Германия. Той не закъсня веднага да изпрати на съвет-ско-германския фронт италиански експедиционен корпус. Първата италианска моторизирана дивизия беше изпратена на съветско-германския фронт четири дена след обявяването на война от фашистка Италия на Съветския съюз. Мусолини направи преглед на тази дивизия няколко часа преди изпращането й.

След една седмица Мусолини направи преглед на втора такава дивизия, при това бяха поканени представители на хитлеристка Германия и милитаристична Япония, а също и военният аташе на САЩ, полковник Норман Фиске. „Последният в пълна парадна форма стоеше заедно с Мусолини на трибуната, откъдето виждаше много по-добре, отколкото германските и японските кореспонденти.“^[2] Американският военен аташе заедно с Мусолини благославяше фашистките войски в похода им срещу Съветския съюз.

Американо-английските империалисти тържествуваха. На тях им се струваше, че е настъпило време да жънат плодовете от политиката на насъскване на фашистките агресори против Съветския съюз. Във връзка с нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз представители на реакционните сили в САЩ и Англия открито изказваха своето удовлетворение. Така например английският министър, Мур Брабазон, разсъждавайки за положението на съветско-германския фронт през лятото на 1941 г., изказа пожелание съветските и германските армии взаимно да се изтощят, а през това време Англия би усилила своята мощ и би станала господствуваща държава в света.

И сред американските дейци имаше такива, които не искаха да изостанат от Мур Брабазон. През юни 1941 г. „Ню Йорк Таймс“ публикува такова изявление: „Ако видим, че печели Германия, трябва да помагаме на Русия, а ако започне да печели Русия, трябва да помагаме на Германия. И по такъв начин нека се избиват колкото се може повече.“ Това изявление беше направено не от някой друг, а от сенатора Труман, който впоследствие стана президент на САЩ.

Висшите военни ръководители в САЩ и Англия очакваха бързото поражение на Русия. Например високопоставени английски генерали смятаха, че Русия ще бъде разбита в продължение на шест седмици, а американците дори предричаха по-кратък срок. Американските военни експерти, изразявайки настроението на управляващите кръгове в САЩ, предсказваха поражението на СССР до 1 август 1941 г. В числото на тези експерти беше и Маршал, който заемаше по това време поста началник на генералния щаб на американската армия.

Съвсем иначе се отнесоха към вероломното нападение на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз народите на Америка, Европа и Азия. Те бяха изцяло на страната на Съветския съюз, тъй като войната с фашистките агресори беше общо дело на всички свободолюбиви народи.

Втората световна война представляваше по-сложно явление от Първата световна война 1914–1918 г. Сложността се заключаваше в това, че още от самото начало на Втората световна война тясно се преплетоха империалистическите противоречия между двете капиталистически групировки и борбата на народите против фашизма.

Противоречията между империалистите играеха решаваща роля в определяне характера на Втората световна война в началния й етап — в етапа на така наречената „странна война“ в Западна Европа (от 1 септември 1939 г. до 10 май 1940 г.).

Широкото нахлуване на немскофашистките войски на 10 май 1940 г. във Франция, Белгия, Холандия и Люксембург, поробването на народите на тези страни и реалната заплаха от поробване на всички други свободолюбиви народи от Европа и Азия ускориха процеса на изменяне характера на Втората световна война. Борбата на народните маси против фашизма стана борба за съществувание, за свобода и национална независимост. Тази борба стана основна, решаваща в определяне характера на Втората световна война и доведе до това, че за разлика от Първата Втората световна война постепенно приемаше характер на антифашистка освободителна война.

В борбата против хитлеристката тирания, против фашистката агресия, в борбата за свобода и национална независимост на големи и малки страни се създаде мощната антифашистка коалиция на свободолюбивите народи начело със СССР, който изнесе на плещите си основната тежест на войната.

Свободолюбивите народи на Англия и САЩ искрено се стремяха към установяване на бойно сътрудничество със съветските народи. Под натиска на своите народи правителствата на САЩ и Англия бяха принудени да заявят че са готови да окажат помощ на СССР във войната му против фашистка Германия. Развитието на събитията постави правителствата на САЩ и Англия пред необходимостта от създаването на англо-съветско-американска коалиция, която отговаряше на интересите на всички свободолюбиви народи. „Мюнхенската“ политика на управляващите кръгове в САЩ и Англия претърпя провал.

Агресивните държави — Германия, Япония и Италия, — като пристъпиха към осъществяването на политиката за установяване на световно господство, започнаха да разпространяват фашисткия терористичен режим в целия свят, застрашавайки с поробване всички свободолюбиви народи, застрашавайки и коренните интереси на управляващите кръгове в САЩ и Англия. Ето защо на американските и английските империалисти се наложи заради своите интереси да продължат войната срещу претендентите за световно господство.

Великата отечествена война на Съветския съюз срещу фашистките агресори завърши процеса на изменението характера на Втората световна война, като засили антифашисткия й освободителен характер. Народите, попаднали под фашистко робство, а също и народите, над които бе надвиснала заплахата от поробване, възлагаха всичките си надежди на героичния съветски народ, на неговите въоръжени сили. Съветският съюз беше единствената реална сила, способна да окаже съпротива на фашистките агресори и да ги победи.

Великата отечествена война беше най-тежката от всички войни, които Съветският съюз трябваше да води против чуждестранните интервенти през цялото време на съществуване на съветската държава.

Немскофашистките пълчища, хвърлени за осъществяване на „светкавичната“ война (схема 25), се състояха от групата армии „Север“ под командуването на Лееб (16-а и 18-а полева армия и 4-а танкова група); групата армии „Център“ под командуването на Бок (4-а и 9-а полева армия, 2-а и 3-а танкова група); групата армии „Юг“ под командуването на Рундщед (6-а, 17-а и 11-а полева армия и 1-а танкова група) и немската армия „Норвегия“ под командуването на Фалкенхорст (в Северна Финландия). Тези три групи армии бяха развърнати съответно на три стратегически направления — ленинградското, московското и киевското. Освен това на всяко от трите стратегически направления действуваше мощен немски военновъздушен флот.

В първия стратегически ешелон се развърнаха 129 немско-фашистки дивизии. В оперативния резерв на главното командуване на сухопътните войски се намираха 24 дивизии, или всичко 153 немски дивизии, в това число 19 танкови и 14 моторизирани. В нападението срещу Съветския съюз взеха участие и съюзниците на хитлеристка Германия — манерхаймова Финландия, кралска Румъния, хортистка Унгария, а след това и фашистка Италия. В началото на нападението срещу Съветския съюз хитлеристите имаха в свое разпореждане 37 дивизии на съюзниците, в това число 17,5 финландски, 17,5 румънски и 2 унгарски дивизии.

Общо взето, за нападението срещу Съветския съюз хитлеристите подготвиха 3 400 000 войници и офицери, над 50 000 оръдия и минохвъргачки, повече от 4000 танка и 4200 самолета. Началният период на Великата отечествена война се характеризира с временни неуспехи на съветските войски. Под натиска на превъзхождащите противникови сили съветските войски, понасяйки големи загуби, бяха принудени да отстъпят. До декември 1941 г. стратегическата инациатива беше в ръцете на немскофашисткото командуване.

Успехите на врага се обясняват с това, че немскофашистката армия беше напълно мобилизирана, навреме извърши стратегическото развръщане, имаше двегодишен боен опит по воденето на настъпателни операции в страните от Западна Европа и нанесе внезапен удар.

Неправилната оценка на Й. В. Сталин за военнополитическата обстановка, която се създаде в началото на войната, доведе до това, че не се взеха достатъчно и навреме мерки за отбиването на възможното нападение на хитлеристите. Й. В. Сталин не вярваше, че преди свършването на войната с Англия фашистка Германия ще започне войната срещу СССР още през лятото на 1941 г.

През този период под ръководството на щаба на върховното главно командуване всички усилия на съветските въоръжени сили бяха насочени към това да се спре и обезкръви врагът, да се създаде непрекъснат и устойчив стратегически фронт, да се провали планът на противника за „светкавичната“ война, да се създадат необходимите условия за отнемане на стратегическата инициатива от ръцете на немскофашисткото командуване.

Под ръководството на Централния комитет на комунистическата партия всички усилия на съветския народ бяха насочени към ликвидиране на временните преимущества на врага, за увеличаване мощта на Съветския съюз и на съветските въоръжени сили, за създаване на предпоставки за преминаването на съветската армия в контранастъпление, за обръщане хода на войната в полза на СССР. Комунистическата партия се яви като организираща и вдъхновяваща сила в борбата с фашистките завоеватели.

В хода на тежките отбранителни боеве съветските войски нанасяха на врага големи загуби в жива сила и техника. И Хитлер беше принуден да признае това. На 16 февруари 1943 г. той писа на Мусолини: „През юни 1941 г. СС дивизия «Мъртва глава», наброяваща 20 000 души, взе участие в началото на военните действия срещу Русия. Непрекъснато сражавайки се, тя достигна района южно от Ленинград и след това беше прехвърлена в района на Илменското езеро… Макар че загубите й бяха няколко пъти попълвани, численният състав на дивизията се намали. През зимата на 1941–1942 г. тази дивизия заедно с няколко други беше обкръжена в района на Демянск… В края на тази операция в дивизията останаха 370 души.“^[3] В същото положение бяха и много други немскофашистки дивизии.

Принудена да води стратегическа отбрана, съветската армия успя да провали хитлеристкия план за „светкавичната“ война. Съветските войски от първия ден на войната геройски защищаваха всеки рубеж, всяка позиция. По показанията на Блументрит, загубите на немскофашистките войски през 1941 г. достигаха 50%.

През 1941 г. Блументрит беше началник щаб на 4-а армия, която настъпваше на главното, московското, направление, а в края на годината стана заместник-началник на генералния щаб на сухопътните войски. На него, разбира се, бяха добре известни действителните цифри на загубите на немскофашистката армия.

На 11 юли 1941 г. в дневника на Чано е записана следната бележка: „Съобщенията от руския фронт носят много сериозен характер: русите се бият добре и за първи път от започването на войната немците признават, че са отстъпили два пункта.“^[4]

Чано е имал предвид контраударите, предприети от съветските войски през юли 1941 г. Един от контраударите беше нанесен от района на станция Дно в направление на Солци с 11-а армия на Северозападния фронт по 56-и моторизиран корпус от 4-а немска танкова група.

Вторият контраудар беше нанесен на един от участъците на западното направление. Тук съветските войски разгромиха два противникови армейски корпуса в районите на градовете Жлобин и Рогачев.

Немските източници отбелязват този факт, че русите „упорито се стараеха да запазят в свои ръце инициативата и ако отстъпваха, то отстъпваха само за да могат отново и отново да атакуват“^[5].

Мощните контраудари, които се предприемаха от съветската армия срещу немскофашистките окупатори по всички участъци на съветско-германския фронт, подготвиха условия за преминаване в контранастъпление.

От бележките в дневника на Чано от 16 юли 1941 г. ясно се вижда тревогата за съдбата на предприетата авантюра срещу Съветския съюз. На този ден Мусолини изказа „съмнение относно хода на събитията в Русия. Тонът на неговото изказване днес беше явно песимистичен“^[6], — отбелязва Чано. Този песимизъм е следствие провалянето на сметките на фашистките агресори за „светкавичната“ война.

На 10 юли 1941 г. се разрази Смоленското сражение. По това време Западният фронт се попълни с резерви. На 14 юли за усилване на западното направление беше създаден резервен фронт. За два месеца боеве главната ударна групировка на врага понесе толкова големи загуби, че към 10 септември 1941 г. беше принудена да се спре на 300 км западно от Москва и да премине към отбрана. Стратегическата цел на хитлеристите — за три-четири седмици да овладеят Москва — беше провалена от героичната отбрана на съветската армия. В хода на Смоленското сражение немскофашистките войски напредваха 3–4 км в денонощие, докато в началото на войната средният денонощен темп за придвижване достигаше 30–40, а понякога 50–60 км. Това означаваше, че планът за „светкавичната“ война се оказа нереален. Хитлеристите надцениха своите сили и не оцениха силите и възможностите на съветския народ.

В следващите отбранителни операции през октомври и ноември 1941 г. съветските войски провалиха първото и второто настъпление на немскофашистките войски срещу Москва.

През ноември 1941 г., когато хитлеристкото командуване въпреки огромните загуби на своите войски правеше отчаяни опити да завладее столицата на Съветския съюз — Москва — и целия московски промишлен район и с това да завърши войната срещу Съветския съюз, съветските войски преминаха в контранастъпление при Ростов на Дон и Тихвин.

На 27 ноември войските на Южния фронт във взаимодействие с войските от Закавказкия фронт преминаха в настъпление в общо направление на Ростов и нанесоха поражение на основните сили на 1-а танкова армия на Клайст. Към края на деня на 29 ноември Ростов беше освободен. Към края на декември 1941 г. остатъците от 1-а танкова армия избягаха зад р. Миус (на обща дълбочина до 100 км.), където с помощта на оперативните резерви успяха да се закрепят на предварително подготвените позиции.

Успешните действия на съветските войски при Ростов предотвратиха настъплението на врага в Северен Кавказ. В южното направление противникът премина към продължителна отбрана.

В района на Тихвин войските на Ленинградския фронт от 12 ноември до 28 декември 1941 г. нанесоха поражение на основните сили на 18-а и на част от 16-а полева армия на противника. На 9 декември съветските войски освободиха гр. Тихвин и към 23 декември отхвърлиха противника на рубежа на р. Волхов (на дълбочина до 100 км). На този рубеж противникът също премина към продължителна отбрана.

Поражението на ростовската и тихвинската групировка на немскофашистките войски имаше важно значение. Противниковите сили на северния и южния фланг на съветско-германския фронт бяха сковани. Това облекчи създаването на условия за преминаване на съветската армия в контранастъпление на главното, централното, направление — при Москва, — където се решаваше съдбата на родината.

Към средата на ноември 1941 г. на московското стратегическо направление врагът съсредоточи огромни сили. Съставът на групата армии „Център“, която настъпваше в това направление, беше доведен до три полеви армии (9, 4 и 2-а), две танкови групи (3-а и 4-а) и една танкова армия (2-а). Тези армии и танкови групи наброяваха 77 дивизии, от които 49 пехотни, 14 танкови и 8 моторизирани, което съставляваше една трета от пехотните и три четвърти от танковите и моторизираните немскофашистки дивизии, действуващи на съветско-германския фронт.

От общия брой дивизии на групата армии „Център“ 51 дивизия бяха предназначени за непосредственото завземане на Москва, от които 31 пехотна, 13 танкови и 7 моторизирани. В тези войски имаше около 300 000 души, 1500 танка, 3000 оръдия, 616 самолета, от които 200 изтребителя.

С плана за второто настъпление срещу Москва немскофа-Шисткото командуване набелязваше да пробие в средата на ноември 1941 г. отбраната на съветските войски на фланговете на Западния фронт, да обходи Москва от север и юг и да затвори обръча на обкръжението източно от столицата.

Замисълът на съветското върховно главно командуване беше с упорита отбрана на трите тясно взаимодействуващи си фронта (Западния, Калининския и Югозападния) да не допусне пробив на врага към Москва, да спечели време, необходимо за съсредоточаване на резервните армии в района на Москва; да премине с тези сили в решително контранастъпление и да разгроми противниковата ударна групировка северно и южно от Москва. За пълното съсредоточаване на резервните сили бяха необходими още 15–20 дена.

На 15 ноември противникът премина в настъпление. Двадесет дена продължаваха непрекъснато отбранителните сражения на московското стратегическо направление. В началото на декември 1941 г. обстановката беше следната. Северозападно от Москва противниковата ударна групировка беше изтощена и обезкръвена (беше загубила 60 % от личния си състав и техниката). В някои роти бяха останали по 25–30 души. Противникът, който за 20 дена се придвижи 100 км — със среден темп 3,5 — 4 км в денонощие, — не можа да продължи настъплението и беше принуден под ударите на резервните армии да премине към отбрана. Инициативата се изплъзваше от ръцете на противника. Създадоха се благоприятни условия за прерастване на контраударите без прекъсване в контранастъпление.

В резултат на контраударите на съветските войски на 27 ноември и 4 декември 1941 г. южно от Москва 2-а немска танкова армия под командуването на Гудериан също беше принудена да премине към отбрана. Към 6 декември немската група армии „Център“ премина към отбрана по целия си фронт. Второто настъпление на хитлеристите към Москва се провали също както и първото.

Общо отбранителният период на битката при Москва продължи 67 дена (от 29 септември до 5 декември 1941 г.). През това време трите фронта — Западният, Калининският и Югозападният — отбиха две генерални настъпления на противника срещу Москва.

В хода на отбранителните операции се създадоха условия за прелом в съотношението на силите и средствата в полза на съветската армия. Ударната групировка на врага загуби средно около половината от личния си състав и голямо количество бойна техника. В критичния момент на отбранителната операция щабът на върховното главно командуване своевременно осъществи въвеждането на стратегическите резерви в сражението, с което спря настъплението на противника и го принуди да премине към отбрана.

Благодарение на огромната организаторска работа на комунистическата партия и на самоотвержения труд на съветските хора в тила можаха да се създадат големи стратегически резерви и навреме да се съсредоточат северно и южно от Москва. Съветският народ отдаваше всичките си сили, за да снабдява съветската армия с всичко необходимо.

В резултат на това в началото на декември 1941 г. съотношението на силите се измени. Съветските войски имаха приблизително равенство на силите в пехота и превъзхождаха противника по броя на самолетите. Противникът превъзхождаше по отношение на артилерията и танковете.

По такъв начин към 6 декември 1941 г. бяха създадени необходимите условия за преминаване на съветските войски в контранастъпление и вземане на стратегическата инициатива.

Контранастъплението при Москва се осъществяваше от три фронта — Западен (с командуващ армейския генерал Г. К. Жуков и член на военния съвет Н. А. Булганин), Калинински (с командуващ генерал-полковник И. С. Конев и член на военния съвет Д. С. Леонов) и Югозападен (с командуващ маршала на Съветския съюз С. К. Тимошенко и член на военния съвет Н. С. Хрушчов).

На 5 декември 1941 г. първи преминаха в контранастъпление войските на Калининския фронт, а на 6 декември — вой-ските на Западния и Югозападния фронт.

В резултат на контранастъплението на съветските войски при Москва на главната противникова групировка — групата армии „Център“ — беше нанесено решително поражение. Съветските войски ликвидираха непосредствената заплаха на съветската столица — Москва.

Немскофашистките войски не издържаха на натиска на съветските войски. Те понесоха големи загуби и започнаха да отстъпват безредно, като изоставяха бойната техника и транспортните средства. По полетата на Подмосковието съветските войски плениха и унищожиха общо към 2000 оръдия и минохвъргачки, около 1100 танка, повече от 1600 картечници, повече от 12 200 машини и много друга военна техника на противника. Загубите на врага при Москва само в убити бяха 72 000 души. Командирът на 2-и немскофашистки корпус, Типелскирх, признава, че „числеността на неговите войски се намалила до една трета от списъчния състав“^[7].

Към края на зимата 1941–1942 г. в много немски дивизии, разгромени от съветските войски, „останаха до 5000 души, а ротите имаха по 50 души“^[8], докато преди нападението срещу Съветския съюз противниковите дивизии по щат имаха по 16 855 души във всяка.

В началото на януари 1942 г. настъплението на съветската армия при Москва прерасна в общо настъпление от Ладожкото езеро до Черно море. Бележките на Чано за този период са проникнати от настроения на пълна безнадеждност: „2 януари 1942 г. — От нашето посолство в Берлин е получено съобщение, че на руския фронт работите вървят все по-зле и по-зле. 23 януари. — От Русия идват лоши новини. Руското настъпление продължава с усилено темпо и с нарастваща сила. Както вчера каза Гранди, в Русия духа вятър от Березина.“^[9]

Към 23 февруари 1942 г. немскофашистките войски бяха отхвърлени на 120–140 км на запад от Москва.

Победите на съветските войски при Москва са решаващо събитие през първата година на Великата отечествена война на Съветския съюз и същевременно първото крупно поражение на фашистка Германия във Втората световна война. Съветската армия разпръсна мита за непобедимостта на немскофашистките войски. Окончателно се провали планът за „светкавичната“ война срещу Съветския съюз.

Поражението на немскофашистките войски при Москва показа, че Съветският съюз е такава сила, която е способна да удържи пълна победа над фашистка Германия и нейните сателити и да освободи европейските народи от фашисткото робство.

Контранастъплението на съветските войски при Москва е първата крупна стратегическа настъпателна операция през Великата отечествена война. Тази стратегическа операция се осъществи със силите на три фронта.

Точното взаимодействие на фронтовете в операцията беше постигнато под умелото ръководство на върховното главно командуване. Създаването на мощни резерви и скритото им съсредоточаване позволиха на върховното главно командуване да постигне стратегическа внезапност. Стратегическата инициатива (наистина още временна) беше изтръгната от врага и премина в ръцете на съветското върховно главно командуване.

Източници за победите на съветската армия при Москва бяха несъкрушимостта на съветския обществен и държавен строй, морално-политическото единство, дружбата и високият патриотизъм на съветския народ, високите бойни и морални качества на съветската армия.

В резултат на победите на съветската армия при Москва през зимата на 1941–1942 г. значително се укрепи международното и вътрешното положение на Съветския съюз и порасна международният му авторитет. Към средата на 1942 г. Съветският съюз установи дипломатически отношения вече с 35 държави, докато преди войната такива отношения съществуваха само с 25 държави.

Победите на съветските войски при Москва оказаха огромно влияние за ускоряване на процеса за разгръщане на национал-ноосвободителната борба в страните, окупирани от немския фашизъм. Особено широка националноосвободителна борба се разгърна в Полша, Чехословакия, Франция, Албания, Югославия и Гърция.

Съветският съюз стана ръководеща и направляваща сила в антихитлеристката коалиция. Победата на съветските войски при Москва насади в сърцата на съветските хора и всички поробени от германските фашисти европейски народи вяра, че Съветският съюз и неговите въоръжени сили са способни да нанесат пълно поражение на фашистка Германия и да спасят свободолюбивите народи от фашисткото робство.

Враговете на Съветския съюз, които предсказваха на Хитлер скорошна победа, както и трябваше да се очаква, се оказаха в незавидно положение. Окончателният провал на „светкавичната“ война срещу Съветския съюз и поражението на немскофашистките армии при Москва провалиха набелязания от Хитлер план за разгръщане на настъпление в широки мащаби в Северна Африка. През есента на 1941 г. на Хитлер не му беше до Северна Африка, тъй като „катастрофата на руския фронт получи големи размери“^[10]. Съветско-германският фронт поглъщаше всички резерви.

От 25 до 29 август 1941 г. се състоя поредната среща на Хитлер с Мусолини. Хитлер поиска изпращането на нови крупни контингенти от италианските войски за съветско-германския фронт. На 15 септември за съветско-германския фронт бяха изпратени от Франция 50% от окупационните войски — около 20 дивизии.

В резултат на провала на плана за „светкавичната“ война германското върховно командуване беше принудено през септември 1941 г. да снеме от Либийския фронт основните сили на немскофашистката авиация, която Хитлер беше предоставил в разпореждане на Мусолини, и да ги прехвърли на съветско-германския фронт. От това решение става ясно, че „Хитлер и неговият щаб разглеждаха войната в Либия като допълнителна и незначителна и никак неоправдаваща отклонението на сили необходими за Русия“^[11].

Този факт се потвърждава от немските източници. Военните автори на книгата „Световната война 1939–1945 г.“ пишат, че „войната срещу Русия спаси положението на Британската империя в Средиземно море, като предизвика нов отлив на сили от дадения театър, в резултат на което генерал Ромел не можеше да продължи своето настъпление към Нил“^[12].

По такъв начин в резултат на победите на съветската армия се създадоха благоприятни условия за активизиране на бойните действия по всички фронтове на антихитлеристката коалиция. В Близкия Изток седмица след седмица минаваха в мирна обстановка. Английското командуване в Египет в продължение на седем месеца — от 15 април до 18 ноември 1941 г. — можеше да се занимава със съсредоточаване на войски и техника и да се готви за нови настъпателни действия в Северна Африка.

Провалянето на плана на „светкавичната“ война срещу Съветския съюз оказа пряко влияние за изменяне на обстановката в Средиземно море в полза на английското командуване. На 10 ноември 1941 г., след като немскофашистката авиация вече беше прехвърлена на съветско-германския фронт, Чано записва в своя дневник: „Отсега до идването на немците английската авиация ще господствува в нашето небе почти като в собствено.“^[13]

В резултат на прехвърлянето на немскофашистката авиация от Средиземноморския басейн на съветско-германския фронт английският военноморски флот получи свобода на действие в Средиземно море. Във въздуха английската авиация се активизира.

В средата на септември 1941 г. италианците изпратиха в Либия керван от морски съдове, състоящ се от седем парахода, два крайцера и десет ескадрени миноносеца. Английската ескадра, в чийто състав имаше два линейни кораба, възползувайки се от прекратяването на нападенията на немскофашистките самолети над Малта, залови италианския керван от морски съдове и потопи всички параходи и два ескадрени миноносеца.

На 9 ноември 1941 г. Чано отбелязва в дневника си: „От 19 септември престанахме да изпращаме кервани от морски съдове в Либия.“^[14] Обаче през ноември 1941 г. италианското военноморско командуване беше принудено да предприеме нови опити за изпращане на подкрепления в Либия. На 9 ноември 1941 г. два английски леки крайцера и два ескадрени миноносеца, базирани на Малта, унищожиха италианския керван от параходи, който се движеше съпровождан от два тежки крайцера и четири ескадрени миноносеца. Освен параходите италианците загубиха и два ескадрени миноносеца.

Италианците имаха предимство в силите, но англичаните с помощта на радиолокаторите успяха да постигнат внезапност в нападенията, точност в маневрирането и попадение на снарядите в целта.

Италианският военноморски щаб беше толкова оскандален от събитията в Средиземно море, че представи своите загуби за английски. В съставеното от италианския щаб сведение се казва, че подводницата „Маласпина“ потопила два английски парахода с обща водоизместимост 10 000 тона. Но единственото, което беше действително потопено, е самата подводница. В завършен вид сведението беше съставено много просто: „Заместник-началникът на генералния щаб, адмирал Сансонети, взел молива и поправил 10 000 на 30 000 т, тъй като това щяло да направи по-силно впечатление.“^[15]

Към такива информации прибягваха и немските фашисти от ведомството на Гьобелс.

Общите италиански загуби през ноември 1941 г. представляваха 77% от всички плавателни съдове, изпратени в Либия.

През нощта на 13 декември 1941 г. 4 английски ескадрени миноносеца потопиха при нос Бон два италиански леки крайцера — „Ди Барбиано“ и „Ди Джиасано“, — а също и два големи транспортни кораба — „Дел Греко“ и „Филзи“, — отиващи в Либия, натоварени с танкове. Английските ескадрени миноносци незабелязано се приближиха на разстояние 1500 м и пуснаха 16 торпеда.

През същия месец италианският военноморски флот загуби още 6 ескадрени миноносеца и 7 миноносеца.

Към края на 1941 г. загубите на италианския търговски флот възлизаха на 350 съда с обща водоизместимост около 500 000 тона. Вече 80% от всички съдове, които се изпращаха от Италия в Триполитания, не стигаха до своето местоназначение.

Активността на английския флот и значителното отслабване на военновъздушните сили на държавите от „оста“ в Средиземноморския басейн принудиха хитлеристите да прехвърлят от Атлантика в Средиземно море 25 немски подводници, торпедни катери и миночистачи. Новите немски сили нанесоха първия удар на 13 ноември 1941 г. На този ден немска подводница потопи източно от Гибралтар английския самолетоносач „Арк Роял“. На 25 ноември немска подводница потопи в източната част на Средиземно море английския линеен кораб „Бархем“. В линейния кораб попаднаха четири торпеда. В резултат на експлозията в складовете с боеприпаси корабът потъна бързо заедно с екипажа, състоящ се от 800 души. През декември 1941 г. англичаните загубиха лекия крайцер „Галатея“.

В района на Триполи немските миночистачи поставиха минни заграждения. На 19 декември се натъкнаха на мини и потънаха английският крайцер „Нептун“ и ескадреният миноносец „Кандахар“, крайцерът „Орор“ беше сериозно повреден.

Тези големи загуби бяха резултат на недооценката от използуването на авиацията за решаване на тактически задачи на морския театър. Английското адмиралтейство продължаваше „да счита линейните кораби за главно оръжие, макар в продължение на цялата война те да играеха незначителна роля в сравнение със самолетоносачите“^[16]. Военновъздушните сили, както и по-рано, нямаха тясно взаимодействие с военноморския флот, а се използуваха главно за стратегически бомбардировки.

С появяването на немските подводници в Средиземно море италианските военноморски сили малко се активизираха.

През декември 1941 г. с помощта на немските подводници италианците успяха да разкъсат английската блокада по северо-африканското крайбрежие. На 16 декември за първи път след двумесечно прекъсване в Триполи пристигна керван от съдове. Конвоят достави очакващите се с голямо нетърпение няколко танкови роти и артилерийски батареи. През януари 1942 г. загубите на италиано-немските конвои бяха вместо 80% само 20%.

Към 21 часа на 18 декември 1941 г. италианската подводница „Шире“ изплава около военноморската база Александрия (Египет). От нея се отделиха три човекоуправляеми торпеда. Командирът и водолазът седяха с кислородни прибори отгоре на торпедата. Торпедото се движи с акумулаторни батареи и развива скорост до 9 км в час. Районът за действие е около 20 км. „Човеко-торпедата“, изпратени към входа на пристанище Александрия, трябваше да изминат до мястото на английските линейни кораби 9 км. Торпедата вървяха в полупотопено състояние. Над водата се виждаха само главите на командирите водачи.

Промъкването в пристанището стана по следния начин. „Човеко-торпедата“ се намираха до външните пристанищни заграждения, търсейки входната врата. Неочаквано се запалиха сигналните светлини, които показваха на приближаващите се три английски ескадрени миноносеца входа на пристанището. От това се възползуваха и командирите водачи на „човеко-торпедата“. По следите на всеки ескадрен миноносец вървеше в потопено състояние „човеко-торпедото“.

Главната зарядна част с часовников механизъм от първото „човеко-торпедо“ бе поставена в 3 часа на 19 декември под линейния кораб „Велиант“ на 4–5 м от корпуса, второто торпедо екипажът постави под подводната част на линейния кораб „Куин Елизабет“, а третото торпедо — под задната част на танкера „Сагона“.

Към 6 часа на 19 декември експлодира зарядът под задната част на танкера. Танкерът потъна, а близко стоящият ескадрен миноносец „Джервис“ получи тежки повреди. Скоро експлодира зарядът под носовата част на линейния кораб „Велиант“. В резултат на експлозията линейният кораб заседна на плитковина.

След 4 минути стана експлозия под линейния кораб „Куин Елизабет“. Линейният кораб се наклони към десния борд и потъна. Тежко повредените линейни кораби за дълго време излязоха от строя.

Интересно е да се отбележи, че когато в 1944 г. командирите на двете „човеко-торпеда“ се завърнаха от плен, те бяха наградени със златен медал „За храброст“ и тези награди им бяха връчени не от някои друг, а от адмирал Морган, бивш командир на линейния кораб „Велиант“. В 1944 г. той беше председател на морската съюзническа мисия в Италия. Английското коман-дуване прояви голям интерес към запазването на материалната част и специалистите на „човеко-торпедата“, за да ги използува в бъдеще за свои цели.

Едновременно английското командуване взе всички мерки за да запази в тайна всички данни, характеризиращи тези нови подводни щурмови средства.

Подобни „човеко-торпеда“ използуваха и японците. Това бяха големи торпеда, които имаха специално помещение за човека, който управлява торпедото през време на движението му към целта. В конструкцията на торпедото имаше приспособление, с помощта на което водачът можеше с просто натискане на копче да се изхвърли в морето на разстояние около 45 м от целта.

Подводницата можеше да носи до шест „човеко-торпеда“, които се различаваха принципно от малките двуместни подводници. Свръхмалките подводници изстрелваха торпеда и се връщаха към големите подводници, техни носители. „«Човеко-торпедата» имаха големи възможности, но водачите им фактически ставаха самоубийци.“^[17]

По такъв начин в края на 1941 г., след като в Средиземно море бяха прехвърлени немските подводници и италианците използуваха новото оръжие — човекоуправляемото торпедо, — в строя на англичаните останаха само 3 крайцера, които бяха принудени отново да преминат към отбранителни действия на море. В същото време обстановката на суша продължаваше да бъде благоприятна за английското командуване.