В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (28) (1939–1943 г.)

Неуспешен опит на италиано-немското командуване да завладее Суецкия канал (27 май — 4 юли 1942 г.)

(Схема 32)

Повече от три месеца продължи затишието при Ел Газала. През това време италиано-немското командуване се готвеше да възобнови настъплението щом като немската авиация бъде отново прехвърлена в Средиземноморския басейн.

През февруари 1942 г. в Средиземноморския басейн се появиха части от 2-и немски въздушен флот, чийто щаб беше преместен в Италия още в края на ноември 1941 г.

На въздушния флот беше поставена задача с удари от въздуха по остров Малта да осигури морските комуникации между Италия и Триполитания. Без това Ромел не можеше да поднови настъплението към Суецкия канал с тези незначителни сили, с които той разполагаше.

Германското върховно командуване планираше ново голямо настъпление на съветско-германския фронт през юни 1942 г. През периода на подготовката за това настъпление то намери възможност да окаже помощ с авиация на немския африкански корпус в Северна Африка. След изпълнението на тази задача то смяташе през юни 1942 г. да прехвърли авиационни части от Средиземноморския басейн на сталинградското направление на съветско-германския фронт.

През февруари — май 1942 г. немскофашистката авиация, базираща се главно на летищата в Сицилия, бомбардираше остров Малта, пристанище Тобрук и контролираше английските комуникации в Средиземно море.

Особено интензивни въздушни нападения над о. Малта се извършиха от 2 април до 10 май 1942 г. През февруари 1942 г. над о. Малта бяха хвърлени около 100 тона бомби, през март — около 2170 тона, а през април — вече около 6728 тона.^[1]

В източната част на Средиземно море англичаните загубиха на 30 март лекия крайцер „Наяд“, на 3 юли — лекия крайцер „Хермион“, на 3 октомври — лекия крайцер „Ковънтри“. Чърчил беше принуден на 16 февруари да заяви, че Средиземно море отново е „закрито и всички наши транспорти трябва да извършват обходен път през нос Добра Надежда“^[2].

В резултат на честите въздушни нападения над пристанище Тобрук бяха потопени много английски кораби.

На 14 август 1942 г. в Лондон бе съобщено, че в Средиземно море през време на конвоирането към о. Малта на керван от морски съдове с подкрепления са потопени английският самолетоносач „Игл“ и крайцерът „Манчестер“. Самолетоносачът и лекият крайцер „Манчестер“ бяха потопени от немска подводница. Освен това подводницата торпедира английския лек крайцер „Кайро“. Крайцерът потъна. В същото време немската авиация потопи 15 транспорта от кервана от 21 транспорт и само 4 съда успяха да пристигнат в о. Малта.

Положението на английския гарнизон на о. Малта, блокиран от немската авиация от въздуха, беше изключително тежко, тъй като всички съдове с продоволствие, които се изпращаха за о. Малта, бяха потопявани от противника.

В същото време загубите на италианския флот спаднаха от 80% в края на 1941 г. на 4% за петте месеца на 1942 г. Създаде се тежка обстановка за англичаните не само по море, но и по суша.

Британските войски в Киренайка, като заемаха доста отдалечени от египетската граница позиции, не проявяваха активност. Командуването не набелязваше и не разработваше планове за настъпателни действия. То се надяваше, че затишието ще бъде продължително. Атаката на италиано-немските войски на 27 май 1942 г. беше неочаквана за англичаните.

Планът на италиано-немското командуване, което възобновяваше активните бойни действия, се заключаваше в следното (схема 32): да скове противника по фронта с италианските войски, а с три немски дивизии да обходят южния фланг на британските войски и да заемат Бир Хакейм и Сиди Резех. След това с едновременен удар по тила и фронта на 8-а армия да обкръжи и разгроми войските западно от Тобрук и след това под прикритието на авиацията да се придвижи към делтата на Нил, към Суецкия канал.

Обаче Ромел не разполагаше с необходимите сили и средства за осъществяването на този план. Съставът на немския африкански корпус не се измени от пролетта на 1941 г., а подкрепления не се очакваха.

Английското командуване нямаше никакъв план за активни действия. То набелязваше само да задържи атакуващите войски на противника между своите опорни пунктове.

Както и през септември 1940 г. в Киренайка нямаше непрекъсната фронтова линия. Войските на двете страни бяха пръснати и заемаха отделни пунктове за отбрана. Между тях дори нямаше постоянно съприкосновение. Територията, която не принадлежеше нито на едната, нито на другата страна, често се простираше на десетки километри.

Отбраната на британските войски се състоеше от един ред опорни пунктове, разположени един от друг на различни интервали. Главният опорен пункт беше Найтсбридж. В този район и южно от него се разполагаха напълно окомплектува-ните 1-а и 7-а английска бронирана дивизия. 1-а бронирана дивизия включваше 2-а и 22-а бронирана бригада и 201-а гвардейска бригада, а 1-а бронирана дивизия — 4-а бронирана бригада и 7-а моторизирана бригада. При условие, че бъдат използувани в пълния им състав, те представляваха достатъчна ударна сила. Огневата система се организираше в границите на отделния опорен пункт.

Всеки опорен пункт имаше размери от 2 до 4 кв.км и беше приспособен за кръгова отбрана. Между отделните опорни пунктове нямаше огнево взаимодействие. Междините се прикриваха само с минни полета. Англичаните придаваха голямо значение на минните полета. Бяха поставени около 500 000 мини. Но минните полета не се охраняваха.

Свързващи звена между опорните пунктове трябваше да бъдат бронираните дивизии, които се намираха в района на Найтсбридж. Предвиждаше се те да бъдат изпращани към тези опорни пунктове, в чиито направления се очакваше противникова атака.

В първия ешелон на англичаните бяха 1-а южноафриканска дивизия, една бригада от 2-а южноафриканска дивизия (две бригади от тази дивизия се намираха в Тобрук), 50-а пехотна дивизия и на най-левия фланг, в Бир Хакейм, индийската моторизирана бригада и френския гарнизон (1-а усилена бригада в състав от три батальона). В състава на 8-а английска армия влизаха прехвърлените от Сирия френски части, които бяха подчинени на генерал де Гол.

Англичаните имаха значително превъзходство в жива сила, танкове и артилерия. По-специално Танковете бяха два пъти повече (1100 танка, от които 200 американски, въоръжени със 75-мм оръдия). Ромел предполагаше, че англичаните имат 900 танка. По данни на Ромел, немците имаха 320 танка, а италианците — 240. По бронирани автомобили англичаните превъзхождаха противника 10 пъти.

В авиация англичаните също имаха превъзходство, макар и малко — 604 английски самолета срещу 542 италиано-немски. По такъв начин английските войски имаха всички условия не само да издържат в отбраната, но и да нанесат съкрушителен удар на противника. Обаче английското командуване не съумя правилно да използува всичките си предимства. В резултат на това 8-а армия получи такъв удар, какъвто не беше получавала нито една от английските армии до 1941 г.

Това стана и поради факта, че макар силите на Ромел да бяха по-малобройни от силите на противника, все пак успя да създаде превъзходство в сили и средства на главното направление. Бързото прегрупиране създаваше впечатление, че такова превъзходство има и на другите направления. Едновременно с фронталните удари се нанасяха удари по фланговете и тила на противника. С цел да се скрие съсредоточаването на ударната групировка цялото придвижване се извършваше нощем.

На 27 май италианската танкова дивизия „Ариете“ атакува Бир Хакейм, а две немски танкови дивизии с нощен марш обходиха този пункт от юг и северно от него разбиха 3-а индийска моторизирана бригада и нанесоха поражение на 7-а бронирана дивизия. В първия ешелон действуваха танковете, а във втория — пехотата и артилерията.

Действията на италианските пехотни дивизии за сковаване по фронта се оказаха толкова незначителни, че англичаните можаха да се хвърлят със своите бронирани бригади (2-а и 1-а армейска) срещу войските на Ромел западно от Найтсбридж. Контраатаките на тези две бригади от различни направления поставиха Ромел пред катастрофа. Обаче в решителния момент английското командуване не се реши да въведе в бой 32-а бронирана бригада (100 танка). Настъпващата нощ позволи на немските танкови дивизии да организират кръгова, отбрана западно от Найтсбридж.

На сутринта на 29 май положението на немския африкански корпус стана отчаяно. Настъпващият се оказа сам обкръжен в тила на противника. Към вечерта на същия ден горивото и боеприпасите бяха изразходвани. Тогава Ромел реши да създаде проход в английските минни полета между Бир Хакейм и съседния отбранителен опорен пункт на англичаните — Сиди Муфтах — и да установи пряка връзка със снабдителните бази.

150-а пехотна бригада от 50-а дивизия от опорния пункт Сиди Муфтах прикриваше минните полета с артилерийски огън. Затова най-напред трябваше да се подави този опорен пункт.

На 30 май бе обкръжен Сиди Муфтах от италианската моторизирана дивизия „Триест“ по фронта и откъм тила с части от немския африкански корпус. На 1 юни 150-а бригада след ожесточен бой, като не получи помощ от командуващия 8-а армия, прекрати съпротивата. Италиано-немските войски плениха 3000 души и 124 оръдия. Нарушените комуникации бяха възстановени. През време на борбата за Сиди Муфтах положението на немския африкански корпус беше доста безперспективно. Но английското командуване изпусна благоприятния момент, не хвърли всичките си главни сили срещу немската танкова групировка, намираща се без пехотно и артилерийско прикритие, не я притисна към минните полета и не я унищожи, преди да направи проход в минните полета.

Вместо активни и решителни действия английското командуване се зае с организирането на отбраната на своя ляв фланг на нови позиции. На 1 юни италиано-немските войски също се заеха с укрепяването на своите позиции в дълбочина на английската отбрана северно от Бир Хакейм, очаквайки възобновяването на английските атаки.

Контраатаките на англичаните се възобновиха едва на 5 юни, но се провеждаха разпокъсано, а някои от тях с много малки сили. Например в контраатаката на 5 юни взеха участие само два батальона от 50-а пехотна дивизия. Съвместно с пехотата трябваше да действува 32-а армейска бронирана бригада, но тя попадна под огъня на артилерийската засада и не поддържаше пехотата.

Това стана така. Немците поставиха зад ниската верига от хълмове противотанкови батареи. След това те изпратиха срещу английската бронирана бригада малка танкова група. Когато англичаните забелязаха тези танкове и ги атакуваха, немските танкове започнаха да отстъпват зад хълмовете. Като започнаха преследването, англичаните с пълен ход излязоха на отсрещната страна на веригата от ниски хълмове и бяха посрещнати от огъня на 88-мм оръдия, които лесно пробиваха бронята на английските танкове. Бронираната бригада на англичаните беше отхвърлена с големи загуби.

Втора контраатака беше предприета със силите на две пехотни бригади от 5-а индийска дивизия при поддръжката на 22-а бронирана бригада и четири артилерийски полка. Немците спряха със съсредоточен артилерийски огън контраатакуващите части, след това ги обходиха с танкови дивизии и ги разгромиха, преди да успеят английските артилерийски полкове да се развърнат на огневите позиции. Освен това англичаните загубиха 100 танка. Немският африкански корпус плени 3100 души и 133 оръдия. Тактическите прийоми на италиано-немските войски не бяха изненадващи за англичаните и въпреки това те не съумяха да отблъснат удара на противника.

Английското командуване се опита да води борба срещу немските танкове с „танкоизтребителни“ самолети. Така англичаните наричаха самолетите „Хърикейн“, въоръжени с две 40-мм оръдия и малък брой малокалибрени бомби. Като загуби за три дена (от 29 до 31 май) 39 самолета, английското командуване отмени обстрелването на противника от бръснещ полет.

Италиано-немските войски сьщо понесоха големи загуби. Към 11 юни в състава на немския африкански корпус останаха само 160 танка, а в италианската танкова дивизия — около 70 танка. По това време англичаните имаха 330 танка, но инициативата твърдо премина в ръцете на италиано-немското командуване.

5 юни се оказа съдбоносен за 8-а английска армия. Несъгласуваните контраатаки се провалиха. Това беше началото на общото поражение.

Ромел възобнови удара и като насочи основната част от силите си срещу Акрома, разсече 8-а английска армия на две части. При това беше заловен в плен щабът на 1-а английска бронирана дивизия начело с нейния командир Месерви.

Отбранителната позиция на англичаните в района на Айн ел Газала не издържа. В резултат на обкръжаването на Бир Хакейм френският гарнизон беше принуден да го изостави през нощта на 11 юни и да се изтегли на изток.

Изолираните гарнизони на английските опорни пунктове бяха ликвидирани от немците един след друг. През нощта на 14 юни командуващия 8-а армия, Ритчи, издаде заповед до войските за отстъпление със задача „колкото се може по-бързо да се откъснат от противника“.

След падането на Найтсбридж централизираното управление на британските войски беше нарушено. Пръснатите британски поделения и части, като загубиха голяма част от танковете и артилерията, се втурнаха към египетската граница на отбранителните позиции при Ел Аламейн. Цялата пустиня беше покрита с непрекъснато движеща се маса от автомобили, които представляваха прекрасна цел за авиацията.

На 17 юни немските танкови дивизии настигнаха и разгромиха 4-а английска бронирана бригада в района на Сиди Резех. В бригадата от 100 танка останаха само 20.

На 19 юни, след като немските войски овладяха Сиди Резех, Ромел начело на бойна група се отправи към Бардия. Създаде се впечатление, че той има намерение, както и през изтеклата година, да остави Тобрук в тила си и без спиране да настъпи към египетската граница. Обаче с настъпването на нощта бойната група се върна и се насочи към Тобрук. Нощта беше лунна и в района на Тобрук немскофашистките войски намериха на своите непокътнати миналогодишни артилерийски позиции няколко хиляди снаряда за тежка артилерия. Това им позволи в 5 часа сутринта на 20 юни да започнат артилерийско обстрелване на укрепленията на Тобрук. След два часа немските сапьори под прикритието на пикиращи бомбардировачи направиха проходи в минните полета и поставиха мостове през танковия ров. Така немските танкове и пехота пробиха външната отбрана на Тобрук. Към края на деня градът беше обкръжен.

Гарнизонът на Тобрук се състоеше от четири пехотни бригади (14 батальона), 32-а армейска бронирана бригада, пет артилерийски полка имаше продоволствие и боеприпаси за 90 дена. В Тобрук се намираха общо около 35 000 войника.

Командуващият гарнизона на Тобрук, генерал Клопер, предприе контраатака с танковия и гвардейския пехотен полк. Контраатаката беше организирана набързо и проведена нецелеустремено, затова и не донесе успех.

Английското командуване се обърка дотолкова, че побърза да капитулира, и сутринта на 21 юни гарнизонът на Тобрук сложи оръжие пред противника, чиято численост беше двойно по-малка.

Най-тежката последица за английското командуване от тази катастрофа беше, че италиано-немските войски завзеха в Тобрук напълно непокътнати огромни складове с военни материали. Само взетият бензин беше няколко десетки хиляди кубически метра. 85% от нуждите на немския африкански корпус по отношение на автотранспорта бяха покрити за сметка на трофейните машини.

След падането на Тобрук „пътят за Александрия и Суецкия канал бе открит“^[3]. Английските военни кръгове бяха обхванати от паника. Започна паническо бягство на английските войски на изток. Американският кореспондент Едмунд Стивънс разказва, че когато пристигнал в населения пункт Ел Даба, заварил такава картина. Във военния магазин свободно продавали спиртни напитки, а няколко машини били натоварени с бидони със спиртни напитки за извозване в Александрия. Стивънс надникнал в оръжейния склад и видял, че там се търкалят автомати, картечници, боеприпаси, пистолети и никой не ги охранявал и не ги събирал за извозване. Кореспондентите си избрали по един хубав автомат и излезли навън.

От фронта пристигнал голям автомобил, от който се показала глава с червена генералска шапка. След него от автомобила слезли няколко генерала. Стивънс се приближил до един от тях и попитал защо се извозват спиртни напитки, а не въоръжение. Като се вгледал по-добре, Стивънс разбрал, че разговаря с Окинлек. Окинлек, като го потупал по рамото, му казал: „Млади човече, през време на война такива дреболии не влизат в сметката.“

На 30 юли италиано-немските войски съвсем се приближиха към Ел Аламейн — последния рубеж на отбраната, който прикриваше делтата на Нил и Суецкия канал. По това време само по територията на Египет те бяха изминали повече от 300 км. До Александрия оставаха само 80 км.

По това време над щаба и над английското посолство в Кайро се издигаха кълба от дим. Там горяха секретните документи. Започна евакуацията. Паника цареше и в Александрия; По твърдението на Стивънс, в пристанището са се палели и унищожавали боеприпаси и въоръжение. Съгласно разработения от Окинлек план за евакуация на британските войски от Египет англичаните трябвало да се движат по две направления: на юг до Хартум и на изток до Палестина.

На 29 юни Мусолини замина за Либия. В навечерието на отпътуването си от Рим той разработи програма за тържественото си влизане в египетската столица, яздейки на арабски жребец начело на колониалните войски. Готвеше се церемония за връчване на медали на италиано-немските войски в чест на влизането на войските от страните на „оста“ в Александрия и Кайро. Италиано-немското командуване, уверено в постигането на поставената цел, създаде дори и управление за Египет. Но войските вече не бяха в състояние да продължат настъплението. Опитът на италиано-немските войски на 1 юли от движение да пробият английските отбранителни позиции при Ел Аламейн не успя.

На 4 юли 1942 г. Ромел спря по-нататъшното придвижвани на италиано-немските войски. Мусолини, оставайки куфарите си в Либия като гаранция за скорошното си завръщане, без нищо се завърна в Рим.

Английското командуване получи поредната почивка, която продължи повече от три месеца. Това му позволи да приведе в ред оцелелите войски, да ги попълне с нови резерви и да задържи отбранителния рубеж при Ел Аламейн.

Кое принуди Ромел да спре при Ел Аламейн на 4 юли 1942 г.?

В следвоенната западногерманска публицистика за Втората световна война се правят опити да се скрие зависимостта на военните действия в Северна Африка от събитията на съветско-германския фронт, да се оправдае Ромел, а заедно с него и германският генерален щаб. Като фалшифицира историята и причините за провала на авантюрата на Ромел, който се опита през май—юни 1942 г. да завладее Суецкия канал при липса на достатъчно сили и средства, Гьорлиц например пише, че в хода на настъплението на италиано-немските войски към Суецкия канал в Ромел „възникнаха опасения за комуникационните му линии, излагащи се на много големи опасности… Затова той поиска своевременно да изтегли изтощените войски. Но Хитлер заповяда да настъпят към Кайро.“^[4]

Излиза, че Ромел благоразумно искаше да изтегли своите войски от Египет въпреки поражението на 8-а английска армия и че само Хитлер принуди Ромел да настъпи към Кайро.

Целта на Гьорлиц е лековерните читатели да се хванат на тази въдица, като ги убеди, че за всички поражения е виновен Хитлер. Тази версия на защитниците на върховния щаб на германските милитаристи води до оправдаване авантюрите на Ромел и до игнориране факта, че именно събитията на съветско-германския фронт принудиха Ромел, който стремително се движеше към Суецкия канал, да спре своето придвижване на 4 юли 1942 г.

Основната причина, която принуди Ромел на 4 юли 1942 г. да спре при Ел Аламейн своето придвижване към Суецкия канал, се състои в това, че през юни 1942 г. Хитлер завърши прехвърлянето от района на Средиземно море на съветско-германския фронт на всички оставащи още там сили от 2-и въздушен флот и от началото на войната срещу Съветския съюз не даваше за североафриканския театър нито един войник, нито един танк, нито едно оръдие.

В тези дни американското списание „Нюс-уик“ беше принудено да признае: „Придвижването на армията на Ромел в Египет се преустанови поради това, че на немците се наложи да прехвърлят значителни авиационни сили от района на Средиземно море в Съветския съюз… Немците изпратиха на Източния фронт самолети, които по-рано се базираха в Либия и Сицилия.“

Първото прехвърляне през 1942 г. на немскофашистката авиация от Средиземноморския басейн беше извършено на 27 април, когато „Хитлер взе неочаквано решение да изпрати част от 2-и въздушен флот на руския фронт…“^[5]

Прехвърлянето на 2-и въздушен флот на съветско-герман-ския фронт доведе до това, че доставката на товари по морския път за Либия спадна от 160 000 тона през май 1942 г. на 55 000 тона през юни.

На нюрнбергския процес в 1946 г. Кайтел с болка отбеляза, че „един от най-благоприятните случаи, който изпуснахме, беше при Ел Аламейн… Но просто не бяхме достатъчно силни и главно вследствие на войната с Русия.“.^[6]

По такъв начин настъплението на италиано-немските войски през май—юни 1942 г. в направление на Суецкия канал постави английското командуване в Близкия Изток пред катастрофа. По немски данни, английските загуби за периода от 27 май до 30 юни възлизат на 2000 танка и бронетранспортьори и 60 000 пленници. Суецкият канал беше съвсем близо. Но за последния скок нямаше нито резерви, нито авиация. В същото време силите на англичаните на Либийския фронт непрекъснато растяха за сметка на прехвърлянето на нови резерви от Англия.

Вместо усилване на Либийския фронт Хитлер поиска от Мусолини ново изпращане на италиански войски на съветско-германския фронт, където се решаваше изходът на Втората световна война.