В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (31) (1939–1943 г.)

Ограничените резултати на настъпателните операции на 8-а английска армия при Ел Аламейн (23 октомври — 3 ноември 1942 г.)

(Схеми 36 и 37)

 

През следващия месец и половина италиано-немските войски в Северна Африка не проявиха никаква активност. През септември—октомври 1942 г. Ромел беше в Германия. Хитлеристката пропаганда използува пристигането на Ромел в Берлин, за да извести с гръмки хвалебствия победите в пустинята и да скрие големите неуспехи на съветско-германския фронт.

Английското командуване реши да използува изключително благоприятната обстановка в Северна Африка и да предприеме опит да направи десант в района на Тобрук — в тила на италиано-немските войски, намиращи се при Ел Аламейн. През нощта на 14 септември десантни кораби се отправиха под конвоя на военни кораби към Тобрук. В района на Марса Матрух противникови прожектори откриха част от корабите и плавателните съдове. Бреговата артилерия ги обстреля и потопи част от тях. Останалите английски плавателни съдове и кораби се разпръснаха в суматохата и пристигнаха в Тобрук по различно време. Нещо повече, някои от тях не съумяха навреме да подадат опознавателни сигнали и се обстрелваха едни други. Огън откриха също италиано-немските батареи, разположени в Тобрук. Английските кораби бяха разпръснати и поотделно се завърнаха в базите си.

По такъв начин единственият опит на англичаните през цялото време на военните действия в Северна Африка да стоварят морски десант в тила на италиано-немските войски излезе неуспешен.

Необходимо е да се отбележи, че една от причините за провалянето на много английски планове е пренебрежението на английското командуване към въпроса за запазването им в тайна, в резултат на което те често ставаха известни на гражданското население.

След неуспеха от стоварването на морския десант английското командуване започна подготовка за фронтален пробив на италиано-немската отбрана в района на Ел Аламейн, която за-върши към 23 октомври 1942 г. (схема 36). В този район беше съсредоточена 8-а армия, която (без резервите в делтата на Нил) имаше три армейски корпуса (30-и и 13-и) и един брониран корпус (10-и).

Оперативното построение на 8-а армия се състоеше от два ешелона — 30-и и 13-и армейски корпус в първи ешелон и 10-и брониран корпус във втори ешелон.

Армейските корпуси също имаха двуешелонно построение на бойния ред. В първия ешелон на 30-и корпус бяха 9-а австралийска, 51-а шотландска, 2-а новозеландска, 1-а южноафриканска и 4-а индийска пехотна дивизия, а във втория ешелон — 9-а и 23-а армейска бронирана бригада, въоръжена с танкове „Валентайн“. Тези бронирани бригади бяха предназначени не за непосредствено поддържане на атаката на пехотните дивизии, а за съпровождане на пехотата при отбиване на противникови танкови контраатаки.

В първия ешелон на 13-и корпус бяха една гръцка бригада, 50-а и 44-а английска пехотна дивизия и френски части. Във втория ешелон на корпуса беше поставена 7-а английска бронирана дивизия. В състава на 10-и брониран корпус (втори ешелон на армията) влизаха 1-а и 10-а бронирана дивизия.

Англичаните имаха всичко седем пехотни дивизии, три бронирани дивизии, две отделни бронирани бригади и две пехотни бригади.

Групировката на италиано-немските войски в района на Ел Аламейн включваше немския африкански корпус, 21-и и 10-и италиански армейски корпус и 20-и италиански танков корпус. В състава на немския африкански корпус влизаха две пехотни дивизии (90-a и 164-а), две танкови дивизии (15-а и 21-а) и една авиационно-полева бригада Рамке (3376 души), сформирана от земния обслужващ състав на летищата на о. Сицилия. През юни 1942 г. тази бригада беше прехвърлена със самолети „Ю-52“ през о. Крит в района на Ел Аламейн. 21-и италиански армейски корпус включваше 25-а пехотна дивизия „Болоня“ и 102-а моторизирана дивизия „Тренте“. В състава на 10-и италиански армейски корпус влизаха пехотните дивизии „Брешия“, „Павия“ и „Фолгоре“. 20-и италиански танков корпус се състоеше от две танкови дивизии: 132-а „Ариете“ и 133-а „Литорио“ и 101-а моторизирана дивизия „Триест“.

Италиано-немската групировка имаше всичко 6 пехотни, 4 танкови, 2 моторизирани дивизии и една пехотна бригада.

Италиано-немската армейска група войски имаше оперативно построение в два ешелона. В първия ешелон беше немският африкански корпус (от крайбрежието на Средиземно море до планинската верига Ел Митейри) и вдясно от него (до низината Катара) — 21-и и 10-и италиански корпус. Във втория ешелон беше 20-и италиански танков корпус. Немските пехотни дивизии имаха в състава си 90-а — 2327 души, 164-а — 6343 души.

Във втория ешелон освен 20-и италиански танков корпус влизаха и танковите дивизии на немския африкански корпус. 15-а немска танкова дивизия (3940 души) и 133-а италианска танкова дивизия „Литорио“ бяха съсредоточени зад немския африкански корпус. 21-а немска танкова дивизия (3927 души) и 132-а италианска танкова дивизия „Ариете“ се съсредоточаваха, зад 10-и италиански армейски корпус.

Подвижността на италиано-немските войски се осигуряваше от наличието на голям автотранспорт. Само в състава на немския африкански корпус имаше 12 194 немски автомашини, при това от тях 4081 — трофейни.

Съотношението на силите и средствата беше в полза на англичаните. В жива сила британските войски превъзхождаха противника повече от 1,5 пъти (150 000 английски войски срещу 96 000 италиано-немски); в танкове — повече от два пъти (719 английски и 395 американски танка^[1] срещу 210 немски и 300;) италиански в артилерия — с 4,8 пъти (1200 английски оръдия срещу 250 италиано-немски). В авиация англичаните имаха абсолютно превъзходство. От юни 1942 г. в Близкия Изток се появиха американски съединения от тактическата авиация. През ноември 1942 г. от тези съединения беше сформирана 9-а американска въздушна армия за поддържане на 8-а английска армия. На 20–21 октомври 1942 г. „общият брой: на британските и американските самолети беше 1263“^[2].

Бившият заместник-командуващ немския африкански корпус, Тома, в беседа с Лидъл Харт след войната заяви: „По мои пресмятания вие имахте 1200 самолета, докато аз имах само няколко десетки самолети.“^[3]

По други немски данни, „общата численост на боеспособните самолети в немските бомбардировъчни части през ноември — декември (1942 г. — В. С.) едва ли превъзхождаше равнището 100–120 машини (бомбардировачи «Ю-88»). След няколко седмици наличният състав се намали до 40 боеспособни самолета.“^[4]

Оперативната плътност беше за италиано-немските войски 4,8 км на една пехотна дивизия, 8,5 танка и 4 оръдия на 1 км фронт; за английските войски — 5 км на една пехотна дивизия, 18,5 танка и 20 оръдия на 1 км фронт.

Английското командуване си постави решителна цел — да обкръжи и разгроми в района на Ел Аламейн основната противникова групировка — немския африкански корпус.

Замисълът на операцията предвиждаше:

— провеждане на продължителна авиационна подготовка, за да се отслаби противниковата отбрана и да се заблуди противникът за началото на операцията и направлението на главния удар;

— осъществяването на фронтален пробив на италиано-немската отбрана в района на Ел Аламейн със силите на пехотните дивизии;

— развиване на успеха с подвижните войски откъм фланговете, за да се изолира италианската групировка, а немският африкански корпус да се обкръжи и притисне към морето.

В навечерието на настъплението на английските войски Монтгомери заяви в заповедта, че сражението „ще бъде едно от решаващите в историята. То ще бъде повратен момент във войната.“^[5] И също тук добави: „Разбира се, ще съумея да разгромя Ромел, защото съм по-добър генерал.“^[6]

Монтгомери, излизайки с такива хвалебствени заявления, ни най-малко не рискуваше, тъй като превъзходството в сили и средства беше на негова страна (значително в артилерия и танкове и абсолютно в авиация).

Какво успя да постигне Монтгомери, като имаше всички преимущества?

Монтгомери не се реши на някакъв маньовър с цел да обходи южния открит фланг на италиано-немската групировка, въпреки че такъв обход можеше да се извърши. Той реши да нанесе фронтален удар в северната част на фронта, по-близо до крайбрежието, т.е. към своя военноморски флот, и там, където са ж.п. линията, автострадата и водопроводът.

30-и армейски корпус нанасяше главния удар в полоса, широка 25 км, пробивайки противниковата отбрана на тесен участък от 6,5 км със силите на 51-а шотландска и 2-а новозеландска пехотна дивизия. Предвиждаше се да се създадат два прохода в отбраната на противника северно от планинската верига Ел Митейри и през тях да се въведе в пробива 10-и брониран копус (схема 36).

Частите на 13-и корпус, действуващи южно от 30-и корпус в полоса, широка 35 км, нанасяха спомагателен удар с цел да сковат противника и да привлекат върху себе си неговите резерви. 7-а бронирана дивизия не се предвиждаше да бъде използувана в полосата на настъплението на 13-и корпус. В хода на операцията на нея й предстоеше да се измести на северния участък, за да поддържа 30-и корпус.

10-и брониран корпус се определяше за въвеждане в така наречения „чист“ пробив за развиване успеха на 30-и корпус.

Италиано-немското командуване създаде при Ел Аламейн полева отбрана, състояща се от две полоси. Основа на отбраната бяха ротните опорни пунктове. Батальоните на немския африкански корпус имаха по четири роти. Всеки батальон заемаше район за отбрана, в който три роти се разполагаха в триъгълник с връх към противника, а четвъртата рота беше батальонен резерв. Дълбочината на целия батальонен район за отбрана беше средно не по-малка от 3–4 км. Всяка рота, която заемаше опорния пункт, водеше кръгова отбрана.

На 1–2 км пред предния край на първата полоса на отбраната имаше минни полета. Например за създаване на минни полета 164-а немска пехотна дивизия изразходва 10 300 противотанкови и 11 400 противопехотни мини с разчет по една мина от всеки вид на линеен метър. Повечето от мините бяха трофейни. Немските сапьори използуваха трофейните английски авиационни бомби и артилерийски снаряди за устройване на управляеми минни заграждения. Минните полета се прикриваха с огън от противотанковата артилерия. На 5 км от първата полоса беше създадена втора полоса на отбраната. Между първата и втората отбранителна полоса бяха изкопани отсечни позиции. Те бяха разположени така, че да насочат атакуващите противникови войски към тези минни полета и заграждения в дълбочина на отбраната (а те бяха от 4 до 6), които се прикриваха със съсредоточен артилерийски огън. Немските сапьори поставиха всичко около 500 000 мини. Зад втората полоса на отбраната се намираха танковите дивизии и артилерията. 88-мм оръдия бяха съсредоточени на танкоопасните направления. Общата дълбочина на тактическата зона за отбраната достигаше до 12 км.

Английското командуване преди настъплението не извърши разузнаване. Това позволи на италиано-немското командуване в навечерието на авиационната и артилерийската подготовка на англичаните, незабелязано от тях, да изведе своите главни сили на втората полоса на отбраната. Цялата сила на първоначалния удар на английската авиация, артилерия, пехота и танкове се стовари върху незаетата с войски първа отбранителна полоса на противника. В дълбочина на отбраната британските войски срещнаха организираната съпротива на противника.

Противникът отделяше голямо внимание на различните начини за маскировка на войските и техниката в местност, лишена от естествени укрития. Например италиано-немските войски разполагаха своите танкове в районите на становете на бедуините и ги маскираха с бедуински палатки. Англичаните, за да заблудят противника относно направлението на главния удар, съсредоточиха танковете на второстепенните направления, а след това ги смениха на тези места с товарни автомобили и макети на танкове. Танковете се маскираха като автомобили.

На 20 октомври започна авиационната подготовка. Бомбардировката се провеждаше по площи денем и нощем в продължение на четири денонощия.

На авиационната подготовка се определяше решаваща роля, тъй като Монтгомери имаше абсолютно превъзходство в авиация. Разчитането само на превъзходството на силите много напомняше операциите през 1916–1917 г. Английската авиация непрекъснато висеше над италиано-немските войски. Действуваха не по-малко от 700 бомбардировача. В продължение само на един час английската авиация седем пъти бомбардира италиано-немските войски, нападайки на вълни по 18 бомбардировача във всяка.

По немски данни, за един ден английската авиация е извършила 800 самолетоизлитания на бомбардировачите и 2500 самолетоизлитания на изтребителите. Италиано-немската авиация през това време извърши 60 самолетоизлитания на бомбардировачите и 100 самолетоизлитания на изтребителите.

По английски данни, британските военновъздушни сили можеха да правят ежедневно до 1200 самолетоизлитания. В немците броят на самолетоизлитанията се движеше от 107 до 242. С всеки изминат ден немските самолети все по-рядко се появяваха в ясното африканско небе. Тези данни говорят ясно за пълното въздушно господство на английската авиация.

20 минути преди атаката започна артилерийската подготовка. Стрелбата се водеше също по площи.

В направление на главния удар артилерията се използуваше масирано. На участъка на пробива от 6,5 км английското командуване съсредоточи 435 оръдия, създавайки плътност 67 оръдия на 1 км фронт. Италиано-немските войски в посочения участък имаха артилерийска плътност само 20 оръдия на 1 км фронт. На всеки 500 английски снаряда немската артилерия можеше да отговори с един снаряд.

В 22 часа на 23 октомври английската артилерия извърши седемминутен огневи налет по предния край на противниковата отбрана. След това петте дивизии на 30-и корпус при лунна светлина преминаха в атака под прикритието на огневия вал. Артилерията пренасяше огъня през 2,5–3 минути по рубежи, отдалечени един от друг на 100 м. Зад пехотата се движеха придадените на корпуса две бронирани бригади.

В полупустинната местност нямаше достатъчно ориентири. За да се помогне на пехотата да поддържа правилно направлението за движение, зенитните оръдия „Бофорс“ стреляха с трасиращи снаряди по протежение на разграничителните линии между бригадите. За ориентиране се използуваха и подвижни кули, които нощем се осветяваха. За тази цел се използуваха прожектори. Проходите в минните полета се обозначаваха с туби с горящ петрол. Тубите се разставяха по границите на проходите през всеки 2–3 м и според движението на пехотата се пренасяха напред.

Първоначалната ширина на проходите в минните полета беше 8 м, но в хода на атаката английските сапьори ги разширяваха до 24 м. За тази цел пред войските вървяха танкове миночистачи („скорпиони“) с поставени на предната част на танка вериги. Веригите се удряха в земята и взриваваха мините пред танка.

Сутринта на 24 октомври стана ясно, че британските пехотни съединения не са в състояние да сломят съпротивата на италиано-немските войски. На 10-и брониран корпус беше възло-жено да завърши пробива в противниковата отбрана в участъка на атаката на 51-а шотландска и 2-а новозеландска дивизия. Обаче танковите дивизии, нямайки тясно взаимодействие с пехотата и отрядите за разграждения, не можаха да преодолеят противниковите заграждения. Като преодоляха първата полоса на отбраната, танкавите дивизии закъсаха и се спряха сред минните полета на противника, поставени пред втората полоса на отбраната.

Целия ден на 24 октомври 1-а и 10-а бронирана дивизия водеха престрелка с противника от далечни разстояния в района на планинската верига Ел Митейри. По такъв начин „опитите танковите сили да излязат на оперативен простор на запад от отбранителната система на войските от «оста» претърпяха неуспех“^[7].

В полосата за настъпление на 13-и армейски корпус пехотата и сапьорите на 44-а английска дивизия бяха задържани от минните полета пред първата полоса на противниковата отбрана (тъй като предварително не бяха направени проходи в тях), попаднаха под флангов обстрел и се спряха. По-нататък на този участък от фронта нямаше никакво придвижване.

Главнокомандуващият Александър, като отбелязва, че на 24 октомври противниковата авиация почти не се появила във въздуха, изрази рязко недоволство от хода на настъплението. През нощта на 25 октомври Монтгомери заповяда на 10-и брониран корпус да продължи боя и „на всяка цена да завърши пробива“. Напразно командирът на корпуса, Ламсден, доказваше на Монтгомери, че самостоятелните действия на танковете не могат да имат успех. Монтгомери не призна, че пробивът на втората полоса на отбраната от движение не успя и трябва отново да го организира.

През нощта на 25 октомври 10-и брониран корпус не можа да се придвижи напред. Оказа се, че загражденията, опорните пунктове и огневите точки във втората полоса на противниковата отбрана не бяха напълно разрушени и подавени от авиацията. Всички атаки на британските войски бяха отбити. Англичаните понесоха големи загуби.

Недействителен се оказа и огънят на английската артилерия по площи. Така в артилерийския налет по един от квадратите, в който бяха забелязани около 60 танка от 21-а немска танкова дивизия, взеха участие осем артилерийски дивизиона. Обаче немците не загубиха нито един танк.

През деня на 25 октомври британските войски също не можаха да се придвижат напред. 50-а английска пехотна дивизия в дълбочината на противниковата отбрана се натъкна на гъсти телени заграждения и противопехотни мини. Към обед бяха преустановени безплодните атаки на 2-а новозеландска дивизия. В този ден на фронта пристигна Ромел.

Не се измени обстановката и на 26 октомври. През целия ден 2-а новозеландска и 1-а южноафриканска дивизия успяха да се придвижат напред около 900 м. 1-а бронирана дивизия не успя да се придвижи на запад нито крачка. Привечер на 26 октомври 10-и брониран корпус все още не можеше да излезе на открита местност. Всички опити на англичаните да пробият италиано-немската отбрана завършиха без успех.

През целия ден на 27 октомври двете страни продължиха престрелката. Това беше критичен ден. Безперспективната обстановка принуди Монтгомери да извърши прегрупирване. В края на деня на 27 октомври той започна да отвежда в тила целия 10-и корпус и 2-а новозеландска дивизия. Стана необходимо да се подготви и проведе нова, трета, атака с цел да се пробие втората полоса на италиано-немската отбрана.

Настойчивите нееднократни опити на англичаните да се придвижат в северно направление заставиха италиано-нем-ското командуване да прехвърли на 25 и 26 октомври 21-а немска танкова дивизия от южния участък на фронта на северния. Но Монтгомери не се възползува от отслабването на южния участък на противника, а както и по-рано, искаше да пробие отбраната на северния участък.

Третата атака започна на 31 октомври със силите на ударната група под командуването на командира на 2-а новозеландска дивизия в състав от 5-а и 6-а новозеландска бригада, 151-а пехотна бригада от 50-а английска пехотна дивизия, 152-а пехотна бригада от 51-а шотландска дивизия, 9-а и 23-а армейска бронирана бригада. 23-а бронирана бригада трябваше да съпровожда пехотата, а 9-а бронирана бригада се намираше във втория ешелон и беше предназначена да завърши пробива в тактическата отбрана. За развитието на успеха в полосата на ударната група се изтегляше 10-и брониран корпус.

С цел да се отвлече вниманието на противника от направлението на главния удар 9-а австралийска пехотна дивизия нанасяше спомагателен удар на десния фланг покрай морето.

Успехът неочаквано се оказа в полосата на 9-а австралийска дивизия. Австралийските войски успяха да обкръжат два италиански и два немски пехотни батальона. Обаче Монтгомери не можа в хода на боя да извърши прегрупировка в полосата за настъпление на 9-а австралийска дивизия и да развие успеха й. Възползувайки се от това, на 31 октомври вечерта 21-а немска танкова дивизия деблокира обкръжената групировка на италиано-немските войски.

Четвъртата атака на англичаните беше подготвена към 2 ноември. Монтгомери измени направлението на главния удар. Цялата сила на четвъртата атака той пренесе на участъка на 9-а австралийска дивизия, като реши да пробие по протежение на крайморския автомобилен път.

Четвъртата атака започна на 2 ноември в 1 часа през нощта в полоса в ширина 3,6 км. През време на атаката австралийската пехота се съпровождаше от огневи вал от 360 оръдия (192 оръдия с калибър 86 мм и 168 със среден калибър). Артилерийската плътност беше 100 оръдия на 1 км от участъка на пробива. През време на атаката австралийската пехота и английските танкове се натъкнаха на вкопани в земята немски танкове и на противотанкови оръдия и понесоха големи загуби. Такова използуване на танковете (вкопани в земята) беше изненада за английското командуване. Опитът на полковете на 9-а бронирана бригада да преодолеят артилерийско-танковия заслон на противника с фронтална атака доведе до загубване на повече от 75% от танковете.

Ромел, като видя провалянето на английските атаки, около 9 часа сутринта контраатакува с 15-а и 21-а танкова дивизия. Немските танкове се втурнаха в разположението на британските войски, вклинили се в отбраната на немците, но се сблъскаха с 10-и корпус, който не беше въвеждан в бой след 27 октомври, и бяха отхвърлени с големи загуби. До вечерта на 2 ноември от 90 немски танка, взели участие в контраатаката, в строя останаха само 35 танка.

Атаките на британските войски на 2 ноември заставиха Ромел да съсредоточи целия немски африкански корпус в района на Сиди Абдер ер Рахман, не далеч от крайморския път. Италианските моторизирани дивизии също се придвижиха към крайбрежието. На 2 ноември от южния участък беше прехвърлена към крайморския път и 132-а италианска танкова дивизия „Ариете“. При това прегрупирване на юг от хребета Ел Митейри на стика на италианските дивизии „Триест“ и „Тренто“, между северната и южната групировка на италиано-немските войски, се получи голяма междина.

Монтгомери въпреки провалянето на 2 ноември на четвъртата атака „твърдо реши да извърши пробив на северния път“^[8]. За целта той реши да използува прехвърлената тук през нощта на 29 октомври 7-а бронирана дивизия. Обаче Монтгомери съвсем неочаквано се отказа от плана за пробива по протежение на крайморския път.

Какво застави Монтгомери да се откаже от твърдо взетото решение? Оказа се, че разузнаването представи данни, че всички немски сили се движат на север и между немските и италианските войски се образува междина. Като узна за това, „Монтгомери веднага се отказа от плана за пробив по протежение на крайбрежния път“^[9].

Възползувайки се от междината в стика между северната и южната противникова групировка, англичаните на 2 ноември следобед хвърлиха тук 7-а бронирана дивизия (схема 37). Едновременно тук беше изпратена и 4-а индийска пехотна дивизия. В резултат на този маньовър втората полоса на противниковата отбрана беше пробита.

Генерал Тома предупреди Ромел, че англичаните го обхождат от фланг. Но Ромел, имайки напълно достоверни данни, че Монтгомери, както и той, съсредоточи своята основна групировка северно от хребета Ел Митейри и не отслаби усилията с цел да пробие по протежение на крайбрежния път, не повярва на Тома.

Генерал Тома, желаейки да убеди Ромел във верността на своето съобщение, отиде с командирския танк в района южно от хребета Ел Митейри, за да направи лично разузнаване, и беше пленен от англичаните. Монтгомери се ръкува с пленения фашистки генерал и го покани в своя щаб на вечеря.

През нощта на 3 ноември започна отстъплението на немския африкански корпус. Тази нощ премина без съществени действия от страна на англичаните. Ромел „не очакваше, че английското командуване ще му даде такъв шанс“^[10].

На сутринта на 3 ноември Ромел „все още задържаше основната маса на английските танкове“^[11]. Към 10 ч. на 3 ноември английските войски се намираха в полукръг пред немския африкански корпус и се водеше бой от местно значение, англичаните опипваха противника. Според мнението на Ромел, за англичаните „това беше загубено време“.

Едва към обед на 3 ноември англичаните установиха отстъплението на немските войски и хвърлиха по отстъпващите колони 200 щурмови самолета. Преди това английската артилерия обстрелваше напуснатите немски позиции.

Схема 37. Въвеждането на британските съединения в сражение на 2 ноември 1942 г. в неосигурения стик на италиано-немските войски при Ел Аламейн

Щом като беше установено отстъплението на немския африкански корпус, Монтгомери покани при себе си кореспондентите. Те очакваха „да чуят от него съобщение за трудностите и дори за частично поражение“^[12]. Но им съобщиха за щастливия за английското командуване изход от почти двуседмичните боеве за пробива на италиано-немската отбрана. Когато кореспондентите побързаха да се върнат на фронтовата линия, те се убедиха, че немският африкански корпус отстъпва.

Немскофашисткото командуване се отказа от продължаването на борбата. За това то нямаше нито резерви, нито авиация, но и нямаше никаква надежда да получи през този период, тъй като „в Берлин придаваха второстепенно значение на кампанията в Северна Африка и нито Хитлер, нито генералният щаб се отнасяха към нея особено сериозно“^[13].

Шведският в. „Дагепостен“ от 5 ноември отбеляза този факт, че хитлеристкото ръководство е „принудено да изостави Ромел, който отбранява този второстепенен фронт“.

Италианските резерви се състояха само от две пехотни дивизии и при това бяха разположени далеч от района на Ел Аламейн („Пистоя“ в Бардия и „Специа“ в Триполитания). Ето защо на Ромел не оставаше нищо друго, освен, като използува огромното пространство на пустинята, да прибегне към не един път прилагания от двете страни маньовър — „отскок“.

Решението за по-нататъшното отстъпление на немците беше взето на 4 ноември. На този ден към обед немският африкански корпус възстанови фронта на отбраната на новите позиции при Фука (100 км западно от Ел Аламейн).^[14] Ромел съумя да запази немските дивизии (9-а и 164-а пехотна, 15-а и 21-а танкова), както и италианските дивизии (танкови: 133-а „Литорио“, 132-а „Ариете“, моторизирани: 101-а „Триест“ и 102-а „Тренто“), но остави на произвола на съдбата италианските пехотни дивизии.^[15]

На 4 ноември Ромел започна бързо да изтегля немските дивизии на запад, зад укрепения рубеж при Ел Агейла, стремейки се да запази колкото се може повече немски войници и техника. Той дори не направи опити да изведе изпод удара италианските пехотни дивизии, „като остави италианските дивизии сред пустинята“^[16]. В резултат на това южната италианска групировка в състав от четири пехотни дивизии („Болоня“, „Павия“, „Брешия“ и „Фолгоре“), като загуби контакт със северната групировка, сложи оръжие.

Отстъплението на немскофашистките войски имаше организиран характер. В английския в. „Таймс“ от 4 ноември се призна този факт, че изходът на борбата още не е решен и не може да се счита, че сражението е спечелено. Дори на 5 ноември той писа: „Този щастлив резултат още не е ясен.“^[17] Толкова предпазливата оценка на английските наблюдатели се обяснява с това, че немската групировка, която обходиха британските войски, не беше разгромена.

С бързи и решителни действия и с умело проведен маньовър през пустинята Монтгомери можеше да попречи на немско-фашистките войски да се оттеглят зад укрепения рубеж при Ел Агейла, но Монтгомери се оказа неспособен за енергични действия. Впоследствие той се оправдаваше с дъждовете, които му попречили на 6 и 7 ноември да обхване отстъпващите италиано-немски части и да ги разгроми. Това обяснение е наивно и неубедително. Както е известно, дъждовете не задържаха отстъпващите немски танкове и автомобили. Нещо повече, Ромел не само отведе своите войски, но и извози от Тобрук, Дерна и Бенгази голяма част от своите запаси.

В ариергарда на Ромел беше 90-а немска лека пехотна дивизия, след която следваха три британски дивизии — две бронирани и една пехотна. Тройното превъзходство в сили позволяваше да се действува без риск, но английското командуване се задоволяваше с изтласкването на противника. Монтгомери, се боеше от Ромел да не му отговори с удари. Англичаните още не бяха забравили зашеметяващите контраудари, които Ромел им нанесе по-рано.

На 7 ноември Монтгомери се стремеше да убеди представителите на печата, че 8-а армия е удържала пълна и решителна победа, но в същия ден морският министър на САЩ, Нокс, заяви, че немският африкански корпус досега още не е разгромен напълно.

На 12 ноември Ромел продължаваше да отстъпва с главозамайваща бързина.

През време на отстърлението италиано-немските войски широко използуваха изкуствените препятствия, създаваха минни полета и разрушаваха. Едва успявайки да вървят след отстъпващите немски войски, англичаните на 13 ноември без съпротива заеха пристанище Тобрук, а на 20 ноември — Бенгази.

Монтгомери се стремеше само към едно — да не изостава много от противника. И въпреки всичко към 20 ноември 8-а армия загуби съприкосновение с войските на Ромел.

На 27 ноември войските на Ромел без пречка достигнаха укрепените позиции при Ел Агейла, като през време на отстъплението се подсилиха за сметка на италианските гарнизони в Киренайка.

И така англичаните не успяха да разгромят основната ударна групировка на противника в Северна Африка — немския африкански корпус.

Сега Монтгомери се опитва да обясни това с обстоятелството, че той уж не можел да продължи преследването с главните сили поради трудностите в снабдяването. Обаче известно е, че въпросът за снабдяването не беше проблем. Отговорният офицер в щаба на 8-а армия, Райнер, например твърди, че след поражението при Ел Аламейн решението по снабдителните задачи било поставено блестящо. Генерал Бреретон от своя страна счита, че ако дори биха възникнали трудности по снабдяването, то биха могли да ги разрешат.

Откакто немският африкански корпус отстъпи зад укрепения рубеж при Ел Аламейн, Мусолини напразно искаше от Хитлер военна помощ. Така на 19 ноември 1942 г. Мусолини писа на Хитлер: „Необходимо е да се задържи новият фронт — Агейла, — който сега се укрепва за отбраната на Триполи-тания. Тази линия е добра, както вече два пъти се убедихме… необходимо ни е следното: … авиация, в краен случай, неотстъпваща на противниковата авиация. Нашето отстъпление беше предизвикано от голямото превъзходство на противника във въздуха, в това няма никакво съмнение.“^[18]

В същото писмо до Хитлер Мусолини моли за съществено усилване със зенитна артилерия, макар и за настъпващите зимни месеци. Но през тези дни на Хитлер не му беше до Северна Африка. Съветската армия премина в контранастъпление при Сталинград.

Хитлер отговори на Мусолини, че той не може да изпрати в Северна Африка никакви подкрепления и въобще кампанията в Северна Африка разглежда „като борба за време“^[19]. Това застави Ромел на 8 декември да вземе решение за понататъшно отстъпление на запад. Италиано-немските войски на един път отстъпиха до Буерат, за да оставят пред англичаните 400 км от пустинята Сирта.

На 8 декември предните части на британските войски се приближиха към пункта Мерса Брега. По това време цялото внимание на Монтгомери беше съсредоточено към натрупването на колкото се може повече резерви. В плана за действието срещу италиано-немските войски се правеше разчет главно на въздушните бомбардировки.

На 11 декември започнаха нападенията на английската авиация над изоставените по това време от италиано-немските войски отбранителни позиции при Ел Агейла. Едва на 13 декември британските войски откриха, че се бомбардират празни места. Обаче Монтгомери пак не рискува да премине към енергично преследване. Отново започна бавното придвижване по следите на противники и отново Монтгомери обяснява своята пасивност с трудностите в снабдяването.

Чак на 29 декември английските войски влязоха най-после в съприкосновение с войските на Ромел в района на населения пункт Буерат ел Хсун (320 км западно от Ел Агейла). Обаче Монтгомери не се реши да атакува италиано-немските войски, като отложи активните действия до 15 януари 1943 г. При Буерат ел Хсун стана, както и при Ел Агейла. На 15 януари 1943 г. 51-а пехотна дивизия атакува по протежение на крайбрежието и не срещна сериозна съпротива, тъй като основните сили на 90-а немска дивизия вече се намираха в движение. Ударът отново отиде напусто. Оказа се, че италиано-немските войски бяха започнали да се оттеглят от 3 януари и англичаните не знаят за това.

На 18 януари войските на Монтгомери отново загубиха съприкосновение с противника.

По-нататък при придвижването към Триполи Монтгомери продължаваше да обяснява своята пасивност с трудностите в снабдяването. Той дори предупреждаваше, че може да се на-ложи да отстъпи към Буерат или дори по-нататък, за да осигури снабдяването на армията. Всички опасения на Монтгомери се разсеяха на 23 януари, когато британските войски без съп-ротива завзеха Триполи.

Сега дори на скептиците в английското командуване, които твърдяха, че Ромел завлича английските войски в капан, целта на Ромел стана ясна — да спечели време, необходимо за отстъпление в Тунис. Ромел смяташе с обединените италиано-немски сили здраво да задържи Тунис — удобен плацдарм за отбрана на Северна Африка.

Бавността и предпазливостта на Монтгомери в хода на преследването не се налагаха от обстановката. През време на отстъплението на италиано-немските войски от Триполитания Ромел разполагаше само с 38 танка и с 1/3 от бойния комплект. Вместо необходимите 400 т гориво на ден войските на Ромел имаха 152 т. През време на отстъплението недостигът на бен-зин наложи 70 танка от дивизията „Ариете“ да бъдат изоставени. Ако английското командуване действуваше решително, то можеше да разгроми войските на Ромел и да завърши военните действия в Северна Африка половин година по-рано.

Бавността на Монтгомери напълно удовлетворяваше тази част от управляващите кръгове в Англия, която не беше заинтересована от бързото завършване на военните действия в Северна Африка. Противниците на откриването на втория фронт в Европа се позоваваха обикновено на военните действия в Африка като удобен предлог за оправдаване на нееднократното отлагане срока за десанта на англо-американските въоръжени сили през Ламанш.

По такъв начин победата на англичаните беше непълна. Поставените задачи не бяха изпълнени. Монтгомери не можа да обкръжи и разгроми немския африкански корпус в района на Ел Аламейн и през време на следващото му отстъпление към Триполи. Завладяването на територия при пустинния театър на военните действия не беше успех, тъй като живата сила и техниката на противника се запазиха.

Обаче много английски вестници през тези дни, когато резултатът от бойните действия при Ел Аламейн беше още много неясен, излизаха с големи заглавия — „Победа от голямо значение“. На 3 ноември английското радио предаде, че „битката в Египет няма равна на себе си в историята“. На 6 ноември 1942 г. в. „Таймс“ обяви сражението при Ел Аламейн за класическа операция.

На 6 ноември 1942 г. американският вестник „Ню Йорк хералд трибюн“ помести статия на своя коментатор Елиот, в която твърди, че английското настъпление е повратен пункт във войната. Този тезис намери широк отклик у английските военни историци. Например Фулер пише, че „сражението при Ел Аламейн е най-решителното сухопътно сражение с цел да се защитят интересите на съюзниците“^[20]. Алън Мурхед твърди, че военните действия при Ел Аламейн „измениха целия ход на войната“^[21]. Райнер също счита, че сражението за Ел Аламейн е „една от най-решителните битки през време на целия световен конфликт“^[22].

В 1945 г. У. Чърчил заяви, че „Монтгомери е един от най-големите майстори на изкуството за водене на войната в наше време“^[23].

Но имаше и друга оценка, например английският биограф на Монтгомери, А. Мурхед, пише, че непосредствено след Ел Аламейн в английския печат все по-често наричали Монтгомери „самохвалко“^[24]. Логиката на неопровержимите факти препоръчва дори в английската военна история да се отдели по-скромно място за сражението при Ел Аламейн.

Достатъчно е да се сравни 4-те немскофашистки дивизии в Северна Африка и 197-те немскофашистки дивизии на съвет-ско-германския фронт (към средата на ноември 1942 г.), за да се убедим, че военните действия в Северна Африка ставаха на второстепенен театър във Втората световна война и не оказваха голямо влияние върху хода и изхода й. Военните действия в Северна Африка в никакъв случай не могат да се сравнят с невижданите по размах операции на съветската армия срещу основните въоръжени сили на фашистка Германия.