В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (43) (1939–1943 г.)

Зад кулисите на англо-америкакското настъпление срещу хитлеристка Германия през Италия

В течение на 1941–1943 г. хитлеристите не се страхуваха за своя тил на Запад. Може да предизвика само учудване паметната бележка на Чърчил от 14 август 1942 г., с която писа на Й. В. Сталин за това че дори „разговорите за англо-американското нахлуване във Франция през тази година заблудиха противника и му сковаха значителни военновъздушни и сухопътни сили на френското крайбрежие на канала“^[1].

Не само разговорите за откриването на втория фронт през 1942–1943 г., но и демонстративните действия на английското командуване на английското крайбрежие на канала хитлеристите преценяваха като блъф. Така например през септември 1943 г. английските военни ръководители предприеха нова акция. Те „съсредоточиха големи сили на южното крайбрежие на Англия и създаваха впечатление, уж че ги товарят на кораби“^[2]. След войната Лидъл Харт попитал бившия главнокомандуващ германските сили на Запад, Рундщед, „очаквал ли е нахлуване през Ламанш именно през септември 1943 г.…“, на което той отговорил, усмихвайки се: „Съсредоточаването, предприето от вас (т.е. от английското командуване — В. С.); беше твърде демонстративно—ясно беше, че това е само блъф“^[3]

Германското командуване не се страхуваше и през 1943 г. за своя тил в Западна Европа и продължаваше да усилва своите сили на съветско-германския фронт. На 1 август 1943 г. немскофашистките въоръжени сили се разпределиха по фронтовете по следния начин:

40% от немскофашистките дивизии, намиращи се в Западна Европа, бяха докарани тук за доокомплектуване след разгрома им на съветско-германския фронт. Останалите дивизии имаха 30% некомплектуван личен състав. Танковите дивизии имаха от 90 до 130 танка вместо 209 по щат. 90% от всички излизащи от германската промишленост танкове се изпращаха на съветско-германския фронт и само 5–8% постъпваха за усилване на танковите дивизии на Запад.

Цялата артилерия на пехотните дивизии, намираща се в Западна Европа, беше на конска тяга. Повече от половината немски дивизии на Запад нямаха свои средства за придвижване. Редица части и съединения бяха окомплектувани с хора, по-млади от 20 и по-стари от 45 години. Голяма част от тях имаха различни физически недостатъци. Всички най-добри немски дивизии се намираха на съветско-германския фронт.

Към есента на 1943 г. шест групи дневни изтребители бяха разхвърляни по Белгия и Северна Франция. Между Мец и Париж се дислоцираха две групи нощни изтребители. На летищата в Холандия и Северна Франция имаше 9 бомбардировъчни групи и 5 запасни авиационни части. Всичко в състава на 3-и въздушен флот, който беше дислоциран на Запад, имаше 300 боеспособни бомбардировача и 160 боеспособни изтребителя, двумоторни и нощни изтребители. По това време 334 тежки зенитни батареи бяха разхвърляни по бреговата линия на френското крайбрежие с обща дължина 2400 км.^[4] Хитлеристкото командуване, дори и след като беше снето артилерийското въоръжение от „линията Зигфрид“, не можа да увеличи средната артилерийска плътност с повече от 1 оръдие на 1 км фронт на атлантическото крайбрежие на Франция. На крайбрежието на Сенския залив (Нормандия), където се извърши десантът на англо-американските войски през юни 1944 г., се отбраняваха всичко три немски пехотни дивизии (716-а, 352-а и 91-а) на фронт 80 км.

Основа на отбраната беше една отбранителна полоса, състояща се от отделни пунктове на 2–3 км от нивото на водата, разпръснати в дълбочина на 1,5–2 км. В дълбочината на отбраната не бяха създадени подготвени рубежи, които биха се заели предварително от войски.

Например немската отбрана при залива на Сена не би удържала и в 1943 г., както тя не устоя на ударите на англо-американските въоръжени сили през юни 1944 г.

Възможностите на въоръжените сили на САЩ и Англия през 1943 г. още повече пораснаха в сравнение с 1942 г. През 1943 г. в състава на въоръжените сили на САЩ имаше 7,7 милиона души, а във въоръжените сили на Великобритания — 5 милиона души.

Военното производство на САЩ и Англия през 1943 г. по най-важните видове въоръжение значително нарасна в сравнение с 1942 г. и съставляваше:

В доклада на сенатската комисия на САЩ по въпроса за военната мобилизация се отбелязва този факт, че през 1943 г. САЩ разполагаха с такова количество кораби, които бяха достатъчни за прехвърляне на превъзхождащи сили за съкрушително настъпление срещу Германия. През 1942 г. в САЩ бяха построени кораби на обща сума 6,9 милиарда долара, а през 1943 г. — за 12,4 милиарда долара.^[5]

Североафриканският театър на военните действия след капитулацията на италиано-немските войски в Тунис вече не отнемаше военните усилия на САЩ и Англия. И въпреки всички тези благоприятни условия САЩ и Англия отбягваха да открият втория фронт в Западна Европа. През август 1943 г. на Британските острови се намираше само една американска дивизия. Трансатлантическото корабоплаване беше изцяло заето със снабдяването на Средиземноморския театър на военните действия.

През 1943 г. продължаваха да действуват същите причини за управляващите кръгове в САЩ и Англия за протакането на Втората световна война, както и през 1942 г., причини от политически, а не от военен характер.^[6]

Политическата цел на управляващите кръгове в Англия през Втората световна война ясно се разкрива от американския контраадмирал Ъфингтон: „Макар Чърчил на 3 септември 1939 г. да заяви в камарата на общините, че «се сражаваме за освобождаването на целия свят от чумата на нацистката тирания», истинската цел на английското правителство във войната се състоеше не в пълния разгром на Германия, а в отслабването й до такава степен, при което би могло да се възстанови равновесието на силите в Европа.“^[7]

Това беше традиционната политика на английските империалисти. В съответствие с тази политика нееднократно се отлагаха сроковете за откриването на втория фронт в Западна Европа, за да „се заставят други да понасят основната сила на удара“^[8]. По сметките на английските политици Съветският съюз трябваше до крайна степен да изтощи настъпателните възможности на хитлеристка Германия, а когато настъпи решителният момент, те да излязат с пресни сили. Аналогични сметки правеха и управляващите кръгове в САЩ. Рузвелт в беседа със сина си през август 1941 г. определи същността на стратегията на САЩ във Втората световна война по следния начин: „Ти си представи, че това е футболен мач, а ние сме, да кажем, резервни играчи, седнали на пейките. В дадения момент основните играчи — това са руснаците, китайците и в по-малка степен — англичаните. На нас определят ролята на играчи, които ще влязат в играта в решаващия момент… Още преди нашите нападатели да се изморят, ние влизаме в играта, за да забием решаващия гол. Ще отидем с пресни сили. Ако правилно изберем момента, нашите нападатели няма да са още твърде уморени…“^[9]

Изхождайки от тези политически цели на управляващите кръгове в САЩ и Англия, англо-американското командуване разработваше и осъществяваше съответствуваща военна стратегия на непреки действия срещу хитлеристка Германия.

Прогресивните хора в Англия добре знаеха, че „определени реакционни сили никога не са се отказвали от антисъвет-ските машинации“^[10]. По-специално през 1943 г. реакционните сили в САЩ и Англия все още се надяваха за сключване на сепаративен мир с германския империализъм. През 1943 г. продължаваха „неофициалните мирни сондажи с американски представители, които специално бяха предприети от германските представители в Турция…“^[11] От тези сондажи германските империалисти ясно разбраха, че англо-американските „съюзници не смятат исканията за безусловна капитулация като твърди“^[12].

Германските империалисти водеха преговори не само с американски представители. Гьорлиц твърди, че бившият главен кмет на Нюрнберг, Герделер, когото германските монополисти определяха за поста райхсканцлер, „чрез посредничеството на шведския банкер Валенберг през есента на 1943 г. установи контакт с Чърчил. Чърчил дал да се разбере, че той е склонен да се откаже от искането за безусловна капитулация, ако бъде създадено правителство на Бек—Герделер“^[13].

Реакционните сили в САЩ и Англия настойчиво искаха да сменят Хитлер предвид на това, че той загуби всякакъв външнополитически авторитет.

По такъв начин англо-американските реакционери и през 1943 г. не изоставяха своите опити да разкъсат отвътре антихитлеристката коалиция чрез сключване на сепаративен мир с германските монополисти, за да може с това да влеят нови сили на германските милитаристи за продължаване на войната със Съветския съюз.

През 1943 г. възникна разногласие между съветското правителство и съюзниците по въпроса за признаването на Френския национален комитет за освобождение, създаден в Алжир. През май 1943 г. де Гол пристигна в Алжир. На 3 юни 1943 г. де Гол и Жиро обявиха съглашение, с което двамата ще са председатели на Френския национален комитет за освобождение. Съветското правителство, ръководено от общите интереси на СССР и Франция в борбата им срещу общия враг — хитлеристка Германия, — се готвеше през лятото на 1943 г. да признае Френския национален комитет за освобождение като временно правителство на Франция. Но за това признаване през 1943 г. попречи Чърчил, обявявайки протест в посланието си от 23 юни 1943 г.

Чърчил беше разтревожен за съдбата на англо-американския план за настъплението срещу хитлеристка Германия през Италия. Де Гол се стремеше да провежда национална, самостоятелна политика в интерес на Франция. Във връзка с това Чърчил се опасяваше, че де Гол, като съсредоточи в ръцете си цялата власт във Френска Северна Африка, ще окаже сериозен натиск в полза на първостепенното изпълнение на плана за десанта на англо-американските войски в Северна Франция. Ето защо в посланието от 23 юни 1943 г. Чърчил лиса: „Ние не можем да бъдем уверени в неговия начин на действие“ (т.е. на Френския национален комитет за освобождение — В. С.)^[14]. В същото послание Чърчил диктуваше своите условия на комитета.

Правителствата на САЩ и Англия по най-безцеремонен начин се намесваха във френските работи и в дейността на Френския национален комитет за освобождение, като се стремяха да съставят комитет от удобни за тях лица. Политическите ръководители на САЩ и Англия много малко се считаха с де Гол. Характерен случай на пренебрежително отношение към него стана в Казабланка.

От 14 до 26 януари 1943 г. в Казабланка се проведе среща между Рузвелт и Чърчил. Постигнатото съглашение между англо-американските съюзници за заменяне откриването на втория фронт в Западна Европа с десанта на англо-американските войски на о. Сицилия доведе от своя страна до необходимостта да примири де Гол с Жиро и с това да се получи възможност за оказване на решаващо влияние при формирането състава на Френския национален комитет за освобождение.

Правителството на САЩ се съгласи да води преговори с де Гол едва след като американските позиции във Френска Северна, Северозападна и Западна Африка бяха здраво укрепени.

На де Гол на два пъти беше изпращана покана да дойде, но той категорично отказа, не искайки да поеме задължение към САЩ. В края на краищата срещата на де Гол с Рузвелт все пак се състоя. Де Гол беше принуден да отстъпи. Но преговорите в Казабланка не доведоха до желаните за САЩ цели. Де Гол не стана по-отстъпчив.^[15]

Непосредственото съглашение на де Гол с Жиро през юни 1943 г. до такава степен раздразни правителствата на САЩ и Англия, че те поискаха уверение от комитета, че неговата дейност ще ги удовлетворява. Само след получаването на достатъчно доказателства правителствата на САЩ и Англия счетоха за необходимо да признаят Френския национален комитет за освобождение.

Каквито и да бяха антисъветските машинации на реакционните сили в САЩ и Англия, усилията на народите на тези страни бяха насочени към дружба със съветския народ, към укрепване на антисъветската коалиция. Обикновените хора в САЩ и Англия с възхищение следяха героичната борба на съветския народ и неговите въоръжени сили, които носеха на плещите си цялата тежест на борбата срещу хитлеристките пълчища. Американските и английските войници горяха от желание да нанесат непосредствен удар на фашисткия звяр в неговото леговище.