Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
«Странная война» в Западной Европе и в бассейне Средиземного моря ((1939 — 1943 г.)), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

„СТРАННАТА ВОЙНА“

В. А. Секистов

Превел от руски: Т. Банков

Редактори: подполк. Ас. Караиванов, подполк. Ив. Петров

Художник: Васил Вълчев

Худ. редактор: Кирил Майски

Техн. редактор: Георги Чулев

Коректор: Румена Михова

ЛГ — II / 6

Формат 59х84/16

Дадена за печат на 19. IV. 1960 г.

Издателски коли 21,79 — Печатни коли 26,25

Изд. поръчка № 1798 — Техн. поръчка № 260

Тираж 3200 екз. Кн. тяло 8,70 лв., подв. 2,30 лв.

Печатница на Държавното военно издателство — София

 

В.А. СЕКИСТОВ

„СТРАННАЯ ВОЙНА“ В ЗАПАДНОЙ ЕВРОПЕ И В БАССЕЙНЕ СРЕДИЗЕМНОГО МОРЯ

(1939 — 1943 г.)

Военное издательство

Министерства обороны Союза ССР

Москва — 1958

История

  1. — Добавяне

Нападението на английския военноморски флот върху френските военни кораби в пристанищата на Северна и Западна Африка през юли и септември 1940 г.

(Схема 14)

 

Предоставената от Хитлер почивка Англия реши да използува най-напред, за да прибере в свои ръце френския военноморски флот, който се намираше в различни английски пристанища на метрополията и в Средиземно море, а след това „да заграби тези части от френската империя, на които тя можеше да сложи ръка“[1].

Тези мероприятия се провеждаха под флага на укрепването на стратегическите позиции на Англия в басейна на Средиземно море. Англичаните бързаха да приберат в свои ръце френските колонии в Африка, преди да проникнат тук американските монополи.

Своите претенции върху Средиземноморския басейн управляващите кръгове на САЩ проявиха веднага щом като се изясни, че Франция се намира в навечерието на капитулация. На 31 май 1940 г. Рузвелт в посланието си до Мусолини, посочи традиционните американски интереси в Средиземно море. Предупреждението за неизбежната американска намеса в работите на Средиземноморския басейн косвено се отнасяше и за управляващите кръгове на Англия. Ето защо английските империалисти така бързаха с осъществяването на своя план, който се състоеше в провеждане на едновременна операция за заграбване, изваждане от строя или унищожаване на целия френски военноморски флот.

Към началото на Втората световна война, по английски данни, военноморският флот на Франция имаше в своя състав 10 линейни кораба, 3 самолетоносача, 18 крайцера 64 ескадрени миноносеца и 79 подводници.[2]

Немските източници привеждат малко по-други цифри: линейни кораби — 7, самолетоносачи — 1, тежки крайцери — 7, леки крайцери — 12, ескадрени миноносци — 59, миноносци — 12, подводници — 78 и торпедни катери — 9.[3]

В 1932 г. във френските корабостроителници бяха поставени основите на първия след войната 1914–1918 г. линеен крайцер „Дюнкерк“, а в 1934 г.—на линейния крайцер „Страсбург“. В момента на капитулацията на управляващите кръгове на Франция в английските военноморски пристанища Плимут и Портсмут се намираха два френски линейни кораба, четири леки крайцера, осем ескадрени миноносеца, около 200 миночистача, преследвачи на подводници и няколко подводници. На 3 юли 1940 г. всички френски кораби в английските пристаница бяха взети под английски контрол. Англичаните разоръжиха намиращата се в Александрия френска ескадра в състав линейния кораб „Лорен“, три тежки крайцера, един лек крайцер и редица малки кораби.

Във френското военноморско пристанище Мерс ел Кебир, близо до Оран, па котва стояха двата нови линейни крайцера „Дюнкерк“ и „Страсбург“, два линейни кораба „Бретан“ и „Прованс“, няколко леки крайцера, ескадрени миноносци, подводници и други кораби. Сутринта на 3 юли английска ескадра в състав линейните кораби „Худ“, „Велиант“, „Резолюшън“, самолетоносачът „Арк Роял“, два крайцера и 11 ескадрени миноносеца внезапно атакуваха френската ескадра в Мерс ел Кебир. Английските самолети от самолетоносача извършиха ожесточено нападение. Френският линеен кораб „Бретан“ експлодира, линейният крайцер „Дюнкерк“ заседна на плитковина, линейният кораб „Прованс“ беше изхвърлен на брега. Покрай материалните загуби в този бой загинаха 1000 французи. Само линейният крайцер „Страсбург“ и пет ескадрени миноносеца успяха да се измъкнат и да отидат в Тулон. Тук успяха да дойдат и седем крайцера от Алжир. На остров Мартиника (Западна Индия) англичаните повредиха френския самолетоносач „Беарн“ и два леки крайцера. На 8 юли от английския самолетоносач „Хермес“, който се приближи към Дакар (Северозападна Африка), се вдигнаха бомбардировачи за атака на новия френски линеен кораб „Ришельо“. В линейния кораб попадна самолетно торпедо и той бе повреден.

Разправата с френския военноморски флот под предлог, че той в никакъв случай не трябва да попадне в немски ръце, бе одобрена от английския парламент. Всички депутати от лейбъристите до консерваторите „се обединиха с тържествени оглушителни привестствия“[4].

След нападението на английската ескадра в Мерс ел Кебир „правителството“ на Петен скъса дипломатическите отношения с Англия. Като скъсаха дипломатическите отношения с Англия, френските фашисти се опитаха да използуват за свои цели възмущението на френския народ от враждебните действия на английските империалисти. Американските високопоставени наблюдатели отбелязаха, че враждебността на френския народ към Англия е предизвикана от това, че Англия не оказа на Франция малко по-голяма военна помощ в последните три седмици до нейната катастрофа и още повече се усили след нападението на англичаните над френските военни кораби в Мерс ел Кебир.

Скъсването на дипломатическите отношения между Франция и Англия хитлеристите се опитаха да използуват за проникване във Френска Северна Африка с помощта на контролираното от тях „правителство“ във Виши.

В отговор на действията на Петен за проваляне на плановете на хитлеристите английското правителство установи здрава морска блокада на френската метрополия и пристанищата в Северна Африка.

На 3 август 1940 г. английското правителство пристъпи към организирането на дакарската военна експедиция за заграбването на Френска Западна Африка, като накара де Гол при поддръжката на английския флот да атакува Дакар. Английските управляващи кръгове смятаха, че ако де Гол се появи на сцената, местният гарнизон и чиновниците ще го поддържат. Военноморската част на експедицията се осъществяваше от англичаните, а сухопътните действия бяха възложени на малочислените войски на де Гол. Но де Гол нямаше достатъчно сили за тази операция. По показанията на полковник Пасси, през юли 1940 г. комитетът на движението „Свободна Франция“ имаше в Англия под свое разпореждане всичко два батальона от чуждестранния легион.

Експедицията в Дакар завърши с пълен неуспех. Берлин и Виши своевременно бяха уведомени за характера на експедицията и че операцията е определена за 19 септември. Петен изпрати от Тулон в Дакар френска ескадра в състав три крайцера и три ескадрени миноносеца. На 1 септември ескадрата премина безпрепятствено Гибралтарския пролив и на 14 септември пристигна в Дакар, където се намираше линейният кораб „Жан Бар“. Тези френски военни кораби помогнаха за отблъсването на английската атака.

Несполуката с пропущането на военните кораби на Виши през Гибралтарския пролив стана, първо, поради липсата на бдителност в английската охрана на пролива и, второ, поради това, че хитлеристите успяха да изпратят военноморската ескадра на Виши в Дакар през Гибралтарския пролив по-рано, отколкото командуването на гибралтарската крепост можеше да бъде поставено в известност за плановете на английското правителство.

На 23 септември английската ескадра която се приближи към Дакар, бе посрещната от артилерийския огън на френските брегови оръдия и атаките на подводниците. В продължение на два дена се води артилерийска престрелка. Огънят на френските брегови батареи успя да повреди два английски линейни кораби, един тежък крайцер и четири ескадрени миноносеца. Това застави командуващия английската ескадра да отстъпи в открито море.

По-късно се изясни, че провалът на дакарската експедиция през септември 1940 г. се получи в резултат на шпионажа от страна на правителството във Виши в щаба на де Гол в Лондон.

„От Виши разбират за подготовката на дакарската експедиция, тъй като тайната не беше запазена. На прощалния обед офицерите пиха «за Дакар». Много военни в Лондон разпространиха слуха, че отиват в Африка.“[5]

Организацията на движението „Свободна Франция“ нямаше тясна връзка с френския народ.

Де Гол беше с крайно десни политически убеждения, ориентираше се не към силите на вътрешната френска съпротива, а към съюзниците, от които той очакваше освобождението на Франция. В същото време де Гол трябваше да се опасява от своя английски съюзник. В поверителното писмо на Чърчил до де Гол от 7 август 1940 г. се съдържа пряк отказ да се гарантира териториалната непрекосновеност на Франция.

По такъв начин английските управляващи кръгове, вместо активно да действуват срещу противниковия италиански флот, се занимаваха с унищожаването на флота на своя бивш съюзник — Франция.

Бележки

[1] Sumner Welles. Seven Decisions that Shaped Histopy, p. 37.

[2] Puleston. Influence of Sea Power in World War II, London, 1947, p. 32.

[3] Weltkrieg 1939–1945, II Teil, Der Seekrieg, s. 5.

[4] Winston S.Churchill. The Second World War, v. 2, p. 211.

[5] Colonel Passy. Souvenirs, Monte-Carlo, 1947, p. 94.