В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (3) (1939–1943 г.)

Възникване на огнище на война в Европа

След Първата световна война американските монополи се стремяха в рамките на Версайлския договор да възродят военнопромишления потенциал на германския милитаризъм. Голяма роля за това изигра планът на Дауес, който в 1924 г. разчисти пътя на чуждестранния капитал в германската икономика.

През времето от 1924 г. до 1929 г. германските империалиста получиха заем от 6,4 милиарда долара.^[1] При това 70% от всички капиталовложения принадлежаха на американските банкери. Това беше наистина златен дъжд от американски долари, който позволи да се обновят тежката промишленост и военната индустрия на Германия. Превъоръжаването на Германия създаде предпоставки за нова агресия.

Германските империалиста въпреки военното поражение в Първата световна война не се отказаха от своите завоевателни планове. Сега техните стремежи не се ограничаваха с преразпределяне на света и на сферите на влияние. Те мечтаеха за световно господство.

Крайната цел на фашистката агресия Хитлер формулира в заключителната част на своята книга „Майн кампф“ така „Към световно господство“.

Обаче немските фашисти в своя стремеж към световно господство не бяха сами — американските империалиста също така претендираха за световно господство.

Първата световна война 1914–1918 г. беше един от етапите на борбата на американските империалиста за световно господство. В резултат на тази война американските монополисти спечелиха най-много от всички — „САЩ стана световен банкер. Европейските страни към края на Първата световна война задлъжняха с около 10 милиарда долари, като само Англия задлъжня на САЩ с 4 милиарда долари.“^[2]

След Първата световна война империалистическата експанзия на САЩ в Европа още повече се усили. САЩ започнаха непосредствено да се вмесват в европейските работи; 47% от целия износ на капитали от САЩ се отправяше за европейските страни и на първо място за Германия.^[3]

Освен за получаване на доходи износът на капитали се използуваше като средство и за икономически натиск върху политиката на европейските капиталистически страни. САЩ смятаха, че по такъв начин ще успеят да повлияят и на политиката на Германия. САЩ, влагайки в германската икономика милиарди долари, не бяха уверени, че тези пари ще бъдат върнати обратно.

Защо ли пък монополистите на САЩ вложиха в германската икономика милиарди долари? Всъщност германските империалисти не върнаха на своите кредитори нито една монета. Не беше трудно да се предвиди, че в резултат на възраждането и обновението на военноикономическата база на Германия тя отново ще се яви като опасен конкурент на световния пазар, още повече, че предимно САЩ и Англия въоръжаваха германската агресия.

Империалистите на САЩ, Англия и Франция, помагайки на Германия да възроди военнопромишления си потенциал, имаха предвид бъдещите цели — да насъскат хитлеристка Германия, а заедно с нея милитаристическа Япония и фашистка Италия против СССР и с това с един куршум да убият два заека; да се избавят от опасната конкуренция на Германия, Япония и Италия на световния пазар и да унищожат Съветския съюз, а ако това не им се удаде, в краен случай да отслабят и обезкръвят съветската държава в изтощителна и кръвопролитна война и да я поставят в зависимост от САЩ и Англия.

Германските империалиста добре разбираха тези цели на управляващите кръгове на САЩ, Англия и Франция, които бяха ясни още по времето на сключването на Версайлския договор. Като имаха предвид антисъветския характер на тези замисли на държавите победителки, германските милитаристи пристъпиха към прикрита подготовка за създаване на мощни въоръжени сили, за да „започнат играта отново“.

С помощта на американския капитал германските империалиста отначало саботираха Версайлския договор, после финансираха Хитлер, а след това натрупаха милиони от производството на въоръжения за Втората световна война. Най-напред те саботираха тия параграфи от Версайлския договор, които пречеха на Германия да се въоръжава. Този саботаж се започна с реабилитацията на военните престъпници от Първата световна война 1914–1918 г.

Първата световна война се подготвяше от империалистите на всички велики държави и всички те са виновници за тази война, но главните виновници за започването на Първата световна война бяха агресивните сили на германския милитаризъм.

Държавите победителки, стремейки се да прехвърлят цялата вина както за подготовката, така и за започването на Първата световна война върху Германия, я принудиха в 1919 г. да подпише задължение да даде 900 военнопрестъпника под съд. В 1920 г. същите държави предадоха правото за съдене над военнопрестъпниците на германския върховен съд в Лайпциг. Този съд се отказа да обвинява 888 души от 900. Под съд бяха дадени всичко 12 души, а осъдени само 6, при това трима от тях след няколко дена избягаха от затвора, без да бъдат търсени от някого. Последните трима от 900 обвиняеми бяха осъдени по на няколко седмици затвор.

Съюзниците гледаха на това през пръсти. А и не само на това. Стохилядният райхсвер беше превърнат от германските милитаристи в школа за подготовка на офицерски кадри за бъдещата масова армия, но държавите победителки не проявиха никакво безпокойство.

Всичко това не беше случайно. Известните Локарнски съглашения от 1925 г., които допълваха Версайлския договор от 1919 г. и плана Дауес от 1924 г., който възраждаше военнопромишления потенциал на германските империалисти, беше план за развръщане на силите за нова война. В основата на тези съглашения беше създаването на антисъветския блок, в който на Германия се определяше особена роля. САЩ официално не бяха представени на Локарнската конференция, но фактически американските монополи взеха активно и ръководещо участие в Локарнското съглашение на империалистите.

Съгласно Рейнския гаранционен пакт, който е основен документ на Локарнското съглашение, Германия, Франция и Белгия се задължаваха да запазят неприкосновеността на германо-френските и германо-белгийските граници, установени по Версайлския мирен договор от 1919 г., а така също да спазват условията на този договор относно демилитаризира-ната рейнска зона. Нарушението на режима на зоната се разглеждаше като акт на агресия. Англия и Италия се явиха като гаранти по изпълнението на условията по Рейнския гаранционен пакт. В какво се превърнаха тези гаранции, показа бъдещето. В 1935 г. германските империалисти ремилитари-зираха рейнската зона, а в 1940 г. предприеха акт на агресия срещу Франция и Белгия. Английските гаранции не попречиха на немскофашистката армия да окупира Франция, а фашистка Италия стана съюзник на германските агресори.

Въпреки уроците на историята френските реакционни кръгове и в наши дни (в 1955 г.) прокараха през френския парламент Парижкото съглашение, разчитайки и сега на гаранциите на управляващите кръгове на САЩ и Англия, които обаче вместо съюз с Франция явно предпочитат съюза със за-падногерманските милитаристични сили.

Германският министър на външните работи, Щреземан, в 1925 г., както и западногерманският канцлер, Аденауер, в 1955 г. тържествено призна неприкосновеността на границите на Франция и Белгия. Английският министър Остин Чембърлейн на свой ред тържествено провъзгласи осигуряването на Франция и Белгия с английските гаранции. Но Чембърлейн категорично се отказа да даде същите тези гаранции и на страните от Източна Европа, в частност на Полша и Чехословакия Възползувайки се от това, Германия също не пое върху себе си никакви задължения по отношение на Полша и Чехословакия.

По такъв начин на Германия беше предоставена свобода на действие в Източна Европа. Реакционните кръгове на САЩ, Франция и Англия бяха готови да предадат интересите на Полша и Чехословакия само и само да насочат германската агресия против Съветския съюз. Бившият министър-председател на Франция, Пол Рейно, в своята статия, публикувана в швейцарския вестник „Илюстре“ от 1 август 1945 г., призна, че „в Локарно вече имаше нещо от духа на Мюнхен“.

В 1932 г правителството на президента на САЩ Херберт Хувър (1929–1933 г.) заедно с империалистите от другите страни провалиха международната конференция по разоръжаването.

Чувствувайки подкрепата на международната реакция, представителите на Германия на 24 юли 1932 г. демонстративно напуснаха тази конференция още преди официалното прекратяване на работата й. Вместо да предприемат действени мерки срещу Германия, ако тя се въоръжава, англо-френските съюзници на 11 декември 1932 г. признаха на Германия равни права в тази област. Версайлският договор стана мъртва буква.

В 1933 г. германските монополисти установиха в страната фашистка диктатура, която беше посрещната с възторг от реакционерите в САЩ, Англия и Франция. Така през декември 1934 г Франсоа Коти, представител на „двестата семейства“, в ръцете на които се намира икономиката и политиката на Франция, публикува във в. „Ами дьо пьопл“ статия под многозначително заглавие: „С Хитлер против болшевизма“. Възторгът на френската буржоазия нямаше край. Работата стигна дотам, че влизайки един път в заседателната зала на Акаде-мията на науките, Луи Бертран се провикнал „Хайл Хитлер“.

Не по-малко доволни от идването на фашизма на власт бяха управляващите кръгове на Англия. Бившият английски министър-председател, Лойд-Джордж (1916–1922 г.), посети Хитлер и заяви, че Хитлер е „човек на мира.“^[4]

След идването на фашизма на власт германските империалисти започнаха трескава подготовка за агресивна война.

На 10 март 1935 г. хитлеристкият министър на авиацията, Гьоринг, повика при себе си военните аташета на Франция и Англия и им съобщи, че Германия е решила да възстанови военната авиация, че решението е взето отдавна и че то, направо казано, е вече проведено на дело. За потвърждение се чул нарастващият шум на авиационни мотори. Военните аташета се приближили към прозореца и видели във въздуха немски бомбардировачи.

След три дена, на 13 март 1935 г., последваха официални съобщения за възстановяването на германската военна авиация. А още след три дена, на 16 март 1935 г., в Германия беше въведена всеобща военна повинност под лозунга „възстановяване на военния суверенитет на Германия“. Хитлер преименува военното министерство във върховно командуване на въоръжените сили (вермахт).

Какви мерки предприеха САЩ, Англия и Франция срещу нарушенията на Версайлския договор от хитлеристите по отношение ограниченията на въоръжените сили на Германия? Никакви. Нещо повече, за най-голямо учудване на Хитлер от Лондон попитаха: „Все пак, не искате ли в Берлин да пристигнат английски министри въпреки всички събития.“ Това много ясно показа на Хитлер, че от „сериозни мерки от страна на Англия няма защо да се опасява…“^[5]

След няколко дена, на 25 март 1935 г., Джон Саймон, като че нищо не се е случило, пристигна в Берлин. По време на преговорите с английските министри Хитлер излязъл в почивка от заседателната зала и възбуден от радост, извикал пред чакащите в приемната: „Ние установихме контакт.“^[6]

След това управляващите кръгове на Англия направиха по-нататъшни отстъпки. На 18 юни 1935 г. те се съгласиха германският военноморски флот да съставлява 35% от военноморския флот на Британската империя. По отношение на подводния флот англо-германското морско съглашение имаше специална уговорка, позволяваща на Германия да доведе числеността на германския подводен флот до 45%, а при известни условия даже и до 100%, т.е. наравно с числеността на английския подводен флот.

Управляващите кръгове на Англия се съгласиха за създаването на германския военноморски подводен флот затова защото той, „макар и в състав една трета от английския, ще бъде господар на Балтийско море“^[7]. Не е трудно в това да се съзре антисъветската насоченост на англо-американското морско съглашение.

Веднага след сключването на англо-германското морско съглашение в Германия започна построяването на два линейни кораба („Бисмарк“ и „Тирпиц“) с водоизместимост по 45 000 т всеки. А нали в това време Англия, Франция и САЩ бяха свързани с Вашингтонското морско съглашение от 1922 г., според което сами тези държави не можеха да строят военноморски кораби с водоизместимост повече от 35 000 т. Следователно отново създаващият се германски военноморски флот може и в еднаква степен да заплашва и Англия, и Франция, и САЩ.

Скоро хитлеристка Германия пристъпи към ликвидирането и на другите клаузи от Варсайлския договор. На 7 март 1936 г. Хитлер в райхстага заяви, че германските войски ще бъдат въведени в Рейнската област. Докато той говореше за своите намерения, немскофашистките войски вече завземаха всички най-важни градове в тази област. Изказването на Хитлер в райхстага имаше за цел да осигури отстъпки в случай на активно противодействие от страна на Англия и Франция.

Тази предпазливост не беше без основание. Франция и Англия имаха по това време военно превъзходство в сили и средства над хитлеристка Германия. Трябваше им само да проявяват решителност и на хитлеристите би се наложило да отстъпят. Обаче те им позволиха да заемат Рейнската област без съпротива. Причината беше тази, че „англичаните и французите водеха вън от Лигата на нациите (Обществото на народите — В. С.) преки преговори с немците.“^[8]

Вярно е, че английските политици от време на време се обръщаха с протести в Обществото на народите по повод нарушенията на военните клаузи от Версайлския договор от страна на Германия. Но това се правеше не за обуздаване на германските милитаристи, а за измама на общественото мнение. С протестите в Обществото на народите английските управляващи кръгове се стараеха да разсеят тревогата на миролюбивите народи от откритото възраждане на германската агресивна армия.

В действителност английското правителство само, с помощта на отделни съглашения с хитлеристка Германия, ликвидираше морските клаузи на Версайлския договор. Управляващите кръгове на САЩ, Англия и Франция способствуваха за ликвидирането и на всички други клаузи от Версайлския договор. Към 15 октомври 1936 г. германските милитаристи сформираха три танкови дивизии. За размера на изграждането на германската армия в мирно време може да се съди по следните данни^[9]:

Наименование	1932 г.	1935 г.	1936 г.	1937 г.
Дивизии:
пехотни	7	24	36	32
мотопехотни	—	—	—	4
леко моторизирани	—	—	—	1
планинско-стрелкови	—	1	1	1
танкови	—	3	3	3
кавалерийски	3	2	—	—
Кавалерийски бригади	—	1	1	1
Всичко	10	31	41	42

По отношение на леките дивизии бившият генерал-инспектор от танковите войски на немската армия, Гудериан, в 1944 г. привежда други цифри, отнасящи се за периода 1935–1937 г. Той твърди, че освен трите танкови и четирите моторизирани дивизии били сформирани още три леки дивизии.^[10] Леките дивизии се разглеждаха като преходна степен към танковите дивизии.

Танковите, моторизираните и леките дивизии бяха сведени в три армейски корпуса. Както през 1914 г. германските резервни корпуси се формираха по номерата на кадровите корпуси, така и в навечерието на Втората световна война немско-фашисткото командуване маскираше танковите си корпуси с общоармейска терминология.

От 1935–1936 г. германската икономика започна да преминава на военни релси. В последната предвоенна бюджетна година разходите за въоръжението и армията превишаваха почти 10 пъти равнището на 1933–1934 г. Това се вижда от следната таблица^[11]:

 

Бюджетна година	Всички бюджетни разходи от разходи (в милиарди рейхсмарки)	Разходи за въоръжението и армията	Част на военните разходи в %
1933/34	8,1	1,9	24
1934/35	10,4	1,9	18
1935/36	12,8	4	31
1936/37	15,8	5,8	37
1937/38	20,1	8,2	41
1938/39	31,8	18,4	58

Безпрепятственият ръст на германската военна мощ се обяснява с обстоятелството, че „хитлеристите умело играеха със страстното желание на финансовите групи на отделни западноевропейски страни, че този път, така да се каже, се готвеха да нападнат болшевиките и затова увеличават своята армия“^[12].

В началото на ноември 1937 г. на съвещанието на Имперската канцелария Хитлер заяви на своя главен съветник, че Австрия и Чехословакия трябва да бъдат завладени до 1934 г. След това Хитлер „придвижи датата на завладяването на Австрия на март 1938 г. не само поради политиката на умиротворение, която се провеждаше от Англия и Франция, но и поради своето убеждение, че САЩ не ще направят повече никакъв опит да задържат неговата агресия срещу останалата част на Европа“^[13].

Политиката на „невмешателство“ поощряваше агресивните планове на хитлеристка Германия, тъй като същността на тази политика се състоеше в това да не се пречи на Германия да нападне Съветския съюз, да се даде възможност на тези държави във войната да се отслабят и изтощят една друга, а след това да излязат на сцената със своите пресни сили и да продиктуват на отслабените участници във войната своите условия.

Именно за постигането на тази цел английската дипломация разви бурна и неуморна дейност.

През ноември 1937 г. заместникът на английския министър-председател Халифакс, яростен привърженик на „омиротворението“, който притежаваше репутацията на признат приятел на нацистка Германия, посети Хитлер, като му заяви: „Между Англия и Германия по същество има само, едно разногласие: колониалния въпрос.“^[14] Халифакс отговори, че в подходящ момент Англия е готова да обсъди този въпрос, и даде да се разбере, че най-добре е Германия да си завоюва колонии в Източна Европа.

Девет дена преди завладяването на Австрия английският посланик в Берлин, Хендерсън, който по изказване на френския посланик, Франсоа Понсе, „беше по-голям нацист от самите нацисти“, в беседа с Хитлер още един път потвърдил, че „лорд Халифакс вече се е съгласил с това, че промяната в Европа е напълно възможна“^[15]. Промените започнаха веднага. На 12 март 1938 г. немскофашистките войски нахлуха в Австрия. В резултат на присъединяването на Австрия човешките и материалните ресурси на Австрия бяха използувани за агресивните цели на германския милитаризъм.

Присъединяването на Австрия към хитлеристка Германия не срещна никаква съпротива от страна на управляващите австрийски кръгове, нито от страна на САЩ, Англия и Франция. На предложението на съветското правителство от 17 март 1938 г. да се свика международна конференция за обсъждане на въпроса за предотвратяване на опасността от започване на война в Европа, във връзка със заграбването от германските империалисти на Австрия английското правителство на Чембърлейн отговори с отказ.

В навечерието на нахлуването на немскофашистките войски в Австрия на 25–26 февруари 1938 г. във френския парламент станаха разисквания по външната политика на Франция. През време на разискванията реакционните депутати произнесоха речи, че не трябва да се пречи на нацистите да уреждат своите работи в Централна и Източна Европа.

По това време министърът на външните работи на Франция, Фланден, на заседанието на парламентарната комисия по външните работи и в кулоарите на парламента убеждаваше депутатите в необходимостта да предоставят на Хитлер пълна свобода на действие. Той доказваше: „Ние сме защитени от линията Мажино.“

Английското правителство побърза на 2 април 1938 г. официално да признае заграбването на Австрия от хитлеристка Германия за законно.

Това поощряваше германските империалисти за по-нататъшни агресивни актове. Започна се подготовка за заграбване на Чехословакия и Полша.

На конференцията в Локарно (1925 г.) Остин Чембърлейн, както вече се отбеляза, се отказа да гарантира границите на Чехословакия и Полша. По искане на германците чехи и поляци не бяха допуснати като постоянни членове в съвета на Обществото на народите.

Министър-председателят на Англия, Невил Чембърлейн, продължаваше политиката на своите предшественици, отиде още по-далече по пътя на предателството на интересите на Чехословакия. Три пъти Чембърлейн лично посети Хитлер: в Годесберг, в Берхтесгаден и в Мюнхен. На 15 септември 1938 г. в Берхтесгаден Чембърлейн се съгласи с искането на Хитлер да се даде на Германия Судетската област, където чехите изградиха укрепени райони, които бяха мощни бариери против немското нахлуване. Това предателство на Чембърлейн обезоръжи чехите. Съдбата на Чехословакия бе решена още преди Мюнхен.

С призив да се продължат преговорите излезе Рузвелт. На 26 септември той се обърна непосредствено към Хитлер, изразявайки увереност, че има възможност да се преодолеят разногласията. На следващия ден на американския посланик в Рим, Филипс, бе изпратено лично поверително послание на Рузвелт за предаване на Мусолини с призив да се дойде до съглашение по пътя на преговорите.

На 27 септември 1938 г. Рузвелт изпрати още едно послание, но този път само до Хитлер. То съдържаше предложение за незабавно свикване на конференция.

На 28 септември 1938 г. Хитлер покани Чембърлейн, Даладие и Мусолини на следващия ден да отидат в Мюнхен.

Управляващите кръгове на Англия и Франция добре знаеха, че пътуването на Чембърлейн и Даладие за Мюнхен е необходимо само за юридическото оформяване на капитулацията на съюзниците пред Хитлер. Но за измама на общественото мнение в английския парламент си даваха вид, че в Мюнхен може да бъде постигнато почетно съглашение с хитлеристка Германия. Лидерът на лейбъристйте, Атли, пожела на Чембърлейн „добър път“, а У. Чърчил, стискайки ръката на министър-председателя, заявил: „На всяка цена успех, Невил“.^[16]

Заминавайки за Мюнхен, Чембърлейн вече имаше в своята чанта подготвения текст за съглашение за предаването на Судетската област на Германия. Този текст беше подписан и от Хитлер, Мусолини, Чембърлейн и Даладие. Част от Чехословакия беше дадена на хитлеристите за сметка на това фашистката агресия да бъде насочена към Източна Европа, против Съветския съюз.

Представители на Чехословакия и на тази конференция не бяха допуснати. Те бяха принудени да чакат решението на конференцията, намирайки се в хотела.

На 3 октомври 1938 г. Чембърлейн, който предаде Чехословакия, в парламента заяви: „Аз от нищо не се срамувам“.^[17]

Гласът на протест на депутата комунист Вилям Халахер против разделянето на Чехословакия беше посрещнат от реакционно настроените депутати на щик. Френските съмишленици на Чембърлейн също така не се засрамиха, макар че министърът на външните работи на Франция, Аристид Бриан, беше подписал на 16 октомври 1925 г. договор с Чехословакия, според който Франция се задължаваше да окаже на чехите незабавно помощ в случай на немска агресия. Дейците на западните капиталистически държави само на думи се изказаха за дружба с Чехословашката република.

В продължение на много векове чехите се бориха за своята свобода. Поражението на германската коалиция в Първата световна война доведе до образуването на свободна и независима Чехословашка република. Необходими бяха три посещения на Чембърлейн при Хитлер, за да бъде унищожена тази свобода.

Мюнхенското споразумение предизвика възторг в реакционните кръгове на САЩ. Така например след подписването на Мюнхенското съглашение бившият президент на САЩ X. Хувър, който даже в годините на Втората световна война беше привърженик на съглашението с фашистките агресори, побърза в 1938 г. да отиде в Берлин и да посети фашисткия диктатор Хитлер и да приветствува Мюнхенското съглашение. Ръководителят на най-крупната американска компания „Дженерал Моторс“, Нудсен, като изрази настроението на американските монополисти, изпрати на Хитлер поздравителна телеграма. Заместник-държавният секретар на САЩ, Съмнер Уелс, на 3 октомври 1938 г. заяви по радиото, че Мюнхенското съглашение позволява да се създаде „нов международен ред“. Американският посланик в Лондон, Кенеди, на 19 октомври 1938 г. произнесе реч, с която отправи призив за по-нататъшно сътрудничество с хитлеристка Германия и фашистка Италия. Това беше открит призив за установяване на единен фронт на импе-риалистите срещу Съветския съюз.

Истинският смисъл на Мюнхенското съглашение разясни X. Хувър във в. „Ню Йорк хералд трибюн“ на 26 октомври 1938 г. след посещението си при Хитлер. Хувър откровено заяви, че „нито Германия, нито другите фашистки държави желаят война със западните демокрации, докато тези демокрации не пречат на придвижването на фашизма на изток“.

„Западните демокрации“ не само не пречеха, но и създаваха всички необходими условия за безпрепятственото придвижване на фашизма към Съветския съюз.

В Мюнхен на 30 септември 1938 г. Чембърлейн сключи договор за дружба с хитлеристка Германия. По този случай Рибентроп тържествено заявил на Хитлер: „Чембърлейн подписа смъртната присъда на Британската империя. Ние трябва само да впишем датата.“^[18] В Париж на 6 декември 1938 г. беше подписана френско-германска декларация за сътрудничество. С договора за дружба и с декларацията за сътрудничество германските империалиста обвързаха англо-френските съюзници със задължения по отношение на Германия. Но самите хитлеристи не възнамеряваха да изпълняват поетите от тях задължения. Немскофашистките войски на 15 март 1939 г. стъпиха в Прага. Цяла Чехословакия беше окупирана от немскофашистката армия въпреки мюнхенските гаранции за границите на Чехословакия. За „международните гаранции“ на Чехословакия правителствата на Англия и Франция тържествено оповестиха на 29 септември 1938 г. в Мюнхен. Обаче още в навечерието на Мюнхен на 29 септември 1938 г. Чембърлейн в Годесберг откровено заяви на Хитлер, че гаранциите са нужни само за маневра. Чембърлейн каза буквално следното: „Тази гаранция не трябва обезателно да означава, че сегашните чехословашки граници са гарантирани навеки. Те могат да бъдат изменени в резултат на преговори, както това беше направено в дадения случай.“^[19]

Ето защо хитлеристите през март 1939 г., пристъпвайки към пълното заграбване на Чехословакия, бяха уверени, че Англия и Франция няма и пръста да си помръднат за защитата на Чехословакия и в изпълнението на своите задължения от 29 септември 1938 г. англо-френските гаранции се оказаха фалшиви.

На 28 април 1939 г. Хитлер в райхстага оповести за безсрочното анулиране на англо-германското морско съглашение.

Новият акт на агресия също така не срещна никакво противодействие от страна на Англия и Франция. Хитлеристите заграбиха и Австрия, и Чехословакия, без да дадат нито един изстрел. Те бяха уверени, че няма да срещнат съпротива не само от страна на управляващите кръгове на Англия и Франция, но даже и от страна на САЩ.

Така се и случи. „Ръководейки се от своите империалистически интереси, ръководещите кръгове в капиталистическите държави дадоха Чехословакия на фашисткия звяр за разкъсване.“^[20]

Съветското правителство в нотата си от 18 март 1939 г. отказа да признае заграбването на Чехословакия от хитлеристка Германия, а на 21 март 1939 г. предложи да се свика международна конференция в състав Съветския съюз, Великобритания, Франция, Полша, Румъния и Турция, за да се попречи на по-нататъшното разпространение на хитлеристката агресия. Това предложение, както и предишното, беше посрещнато студено както от управляващите кръгове на Англия, а така също и на Франция и то увисна във въздуха.

В документите от архива на министерството на външните работи на Германия, заловени в Берлин от съветската армия в 1945 г., се потвърждава, че предателството на английското и френското правителство по отношение на чехословашкия народ и неговата република е закономерно звено в политиката на тези държави, които имаха за цел да насочат хитлеристката агресия срещу Съветския съюз.

В навечерието на Мюнхенското съглашение в Лондон по поръчение на Хитлер пристигна ръководителят на данцигските фашисти, Форстер, с цел да изясни докъде правителството на Чембърлейн ще отиде със своите отстъпки на Германия. По своя лична инициатива Чърчил се срещнал с Форстер в дома си в Лондон. В архива на министерството на външните работи в Берлин е намерен преводът на немски на паметната записка на Чърчил за беседата му с Форстер. Този документ показва, че Чърчил предлагал да се създаде англо-германска Антанта, насочена срещу Съветския съюз. Чембърлейн на свой ред предлагал да се създаде такава Антанта на по-широка основа, за да „се слее френско-английският съюз с държавите от оста“^[21]. Известно е, че лорд Халифакс през време на тайните, англо-германски преговори през ноември 1937 г. в Оберзалцберг е предложил на хитлеристите да се създаде съюз между Англия, Франция, Германия и Италия на антисъветска основа. Тъкмо на това съвещание Халифакс от името на английското правителство е дал тайно съгласие за окупация от немскофашистките войски на Австрия, Чехословакия и пристанище Данциг (Полша).

По този път английските управляващи кръгове се стремяха по-надеждно да насочат фашистката агресия, и то само в едно направление — към Съветския съюз. Предлагайки да се създаде англо-германска Антанта, английските дейци освен това се опитваха да запазят равновесие вътре в капиталистическата система за сметка на Съветския съюз, надявайки се, че общата ненавист на империалистите към страната на социализма ще им позволи да създадат единен антисъветски фронт на империалистите.

По такъв начин в навечерието на Втората световна война „хитлеристка Германия се намираше в съглашение с реакционните кръгове на САЩ, Англия и Франция, които мечтаеха с ръцете на Хитлер да задушат първата социалистическа държава“^[22]. С тази цел се провеждаше цялата предвоенна политика от империалистите на САЩ, Англия и Франция. Но техните надежди, че хитлеристка Германия ще се ограничи само с Източна Европа, се оказаха нереални. На най-главните капиталистически страни не се удаде в последна сметка да се обединят в единен фронт на империалистите против СССР. За фашистка Германия заграбването на Източна Европа беше само част от общия план за завоюване на целия свят.