В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (35) (1939–1943 г.)

Подготовка за осъществяване на американския план за нахлуване в Африканския континент през 1942 г.

(Схема 38)

Скоро след поражението на Франция през юни 1940 г. правителството на САЩ установи дипломатически отношения с така нареченото „правителство“ Виши, признавайки с това френско-германското „примирие“. За американски извънреден посланик във Виши беше назначен адмирал Леги, по-късно заемащ поста председател на Обединения комитет на началник щабовете. Управляващите кръгове в САЩ смятаха, че чрез поддържането на официални дипломатически отношения с Петен ще им бъде по-лесно да проникнат във Френска Северна Африка и да я превърнат в американска колония по-рано от домогването на немския фашизъм или английския съюзник.

Английското правителство, макар и негласно, също имаше връзки с Виши в продължение почти на цялата Втора световна война. През юли 1940 г. правителството на Петен скъса дипломатическите отношения с Англия, но във Виши остана представителят на Канада, Дюпюи. Английското правителство разглеждаше пребиваването на Дюпюи във Виши като прозорец в двор, към който нямаше друг достъп.

В Монтуаре на 24 октомври 1940 г. се състоя среща на Хитлер с Петен. Тази среща завърши със съглашение за дружба между Виши и хитлеристка Германия. В съвместната декларация се говори за взаимната заинтересованост на вишистите и фашистите от по-скорошното поражение на Англия.

Въпреки това „английското правителство отиде толкова далеч, че води преговори с личния представител на Петен. През време на конференцията в Монтуаре крал Георг изпрати лично послание до Петен.“^[1] В Лондон се стараеха да не забелязват на заговора на Петен с Хитлер и продължаваха да флиртуват с него.

Ha 19 декември 1940 г. държавният департамент на САЩ по молба на английското правителство предаде на Петен официално английско предложение да изпрати за отбрана на Френска Северна Африка (Мароко, Алжир и Тунис) английски експедиционен корпус в състав от шест дивизии. През януари 1942 г. тези шест дивизии бяха предложени на Вейган в личното послание на Чърчил. Вейган по това време се намираше във Френска Северна Африка като генерален делегат на „правителството“ във Виши. На него бяха подчинени всички френски въоръжени сили в Северна, Северозападна и Западна Африка.

Като не се решаваше в този период да измени от германската ориентация към английската, Вейган отговори, че той може да приеме английското предложение само в случай, ако числото на английските войски, изпращани във Френска Северна Африка, бъде увеличено до 50 дивизии (500 000 души). Поставяйки такива условия, Вейган просто смяташе, че още не е настъпило време за заменяването на фашисткия господар с английския.

По отношение на комитета на де Гол управляващите кръгове в Англия водеха двойна игра. Паси, един от ръководителите на разузнаването на де Гол, констатира, че „работейки с нас, англичаните пазеха по същото време известни тайни връзки с вишисткото разузнаване“^[2].

В борбата за Френска Северна Африка цялото преимущество се оказа на страна на американската дипломация. В неокупираните територии на Франция, Тунис, Алжир и Мароко американците запазиха своите консулства. През декември 1940 г. в Северна Африка пристигна като специален агент на държавния департамент на САЩ за ръководене на всички консулски чиновници и специални наблюдатели американският съветник във Виши, Роберт Мърфи.

Във Френска Северна Африка по време на пристигането на Мърфи централна фигура беше Вейган — един от главните виновници за поражението на Франция през 1940 г. За американското разузнаване Вейган се оказа много ценен човек. На 26 февруари 1941 г. Мърфи успя да сключи с Вейган икономическо съглашение. Според това съглашение САЩ получаваха неограничени права да търгуват на териториите на Френска Северна. Северозападна и Западна Африка.

Правителството на САЩ придаваше огромно значение на съглашението, което позволяваше да изпращат в Северна Африка официални американски представители за наблюдение използуването на американските стоки. Съглашението с Вейган откриваше широки възможности за САЩ. Като използуваха това, в Северна, Северозападна и Западна Африка бяха изпратени с права на вицеконсули с функции на „технически помощници“ офицери от различните родове войски в цивилно облекло. Леги пише, че това бяха шпиони.

Мина малко време и държавният департамент на САЩ имаше във всички френско-африкански колонии добре подбрани по щат така наречени контрольори, които „подобно на ято ястреби следяха развитието на събитията. Те оказваха неоценима помощ в подготовката на условията за нашето (американското В. С.) нахлуване в Северна Африка през ноември 1942 г.“^[3] Американските консули и вицеконсули, намиращи се във Френска Северна, Северозападна и Западна Африка, се занимаха главно с вербуване на френски офицери и чиновници от различните ведомствени учреждения на американска служба, събираха и изпращаха информация, която се използуваше от военното министерство, те осъществяваха контрол по използуването на американските стоки само за замазване на очите. Американската търговия с Френска Северна Африка фактически довеждаше до снабдяването на хитлеристка Германия с американски стоки.

Бившият ръководител на разузнаването, контраразузнаването и на личната полиция на де Гол, Жак Сустел, достатъчно добре информиран за търговските машинации на американските и немските монополи, провеждащи се през време на Втората световна война, потвърждава, че „нито един френски параход не пресичаше Атлантика, без Виши да получи разрешение от Висбаденската комисия по примирието, така че Вашингтон чрез отговорни лица се оказа в отношения с Берлин“^[4].

Това беше непосредствена помощ от американските монополисти на хитлеристка Германия.

В държавния департамент на САЩ добре знаеха, че стратегически материали „попадаха в Германия чрез вишистка Франция“^[5].

Там знаеха и за това, че Виши „разрешаваше да изпращат от Тунис продоволствие за германската армия в Либия“^[6]. Това продоволствие идеше от американски източници. По този повод така наречените „консулски агенти“ изпращаха „цял поток информации…“^[7]. Например на 10 ноември 1941 г. С. Уелс получи информация, че от Северна Африка бяха изпратени в Германия товари кобалт и каучук. По това време немците се нуждаеха много от каучук. На 30 декември Уелс получи ново съобщение за предстоящо изпращане на 3500 тона бензин от Тунис в Либия за въоръжените сили на страните от оста. В началото на февруари 1942 г. американското разузнаване разполагаше с достоверни сведения, че вишистките кораби превозват военни материали, в това число и военни автомобили, от Марсилия в Тунис, предназначени за войските на държавите от оста в Либия. Без съмнение в Либия попадаха и американски военни материали.

Американски стоки се доставяха не само във Френска Северна Африка, но и в пристанищата на Южна Франция за населението на неокупираната зона. Между тези стоки имаше много стратегически материали, които се доставяха под формата на продоволствени продукти. Често се случваше, че когато американски кораб се отбиваше в Марсилия за разтоварване, вече го чакаха вишистките транспорти за доставяне на военни материали за Тунис, откъдето с товарни автомобили се прехвърляха в Триполи (Либия) за италиано-немските войски.

Всичко това създаваше допълнителни трудности за командуването на 8-а английска армия, но управляващите кръгове в САЩ поставяха своите интереси, насочени към подготовка за заграбването на Френска Северна и Северозападна Африка, по-високо от интересите на коалиционната стратегия.

Икономическото проникване на американските монополи във Френска Северна Африка, провеждано под прикритието на благородни фрази за американска благотворителност, подготвяше почвата за десанта на американските войски през ноември 1942 г.

Военната окупация на Северна и Северозападна Африка се подготвяше от управляващите кръгове в САЩ като мероприятие, насочено към изтласкването на хитлеристите от тези райони. Едва впоследствие Кордел Хъл беше принуден да признае, че проникването на немците в Северна и Западна Африка не носеше сериозен характер и там почти ги нямаше. Например американският консул, Уосон, през октомври 1941 г. съобщи в държавния департамент, че не е успял да открие нито един немец в Дакар (Френска Западна Африка). В английските източници също се твърди, че войски „страните от оста нямаха нито в Мароко, нито в Алжир, нито в Тунис…“^[8]

Управляващите кръгове в САЩ предприемаха и други мерки за оправдаване нахлуването на американските въоръжени сили в Африка. През май 1941 г. Уелс подготви на Рузвелт проектопослание за Конгреса, „смисълът на което се заключаваше в това да се разпространи доктрината Монро върху цялата територия на Западна Африка на север от екватора…“^[9]

Както е известно, доктрината „Америка за американците“ беше формулирана от президента на САЩ, Монро, през 1823 г. В епохата на империализма тази доктрина вече не удовлетворяваше агресивните стремежи на американските монополисти и те трескаво търсеха подходящ начин да я разпространят не само върху Африка, но и върху целия свят.

В американската литература често се среща версията, че англо-американското съглашение за нахлуването във Френска Северна Африка било постигнато на 25 юни 1942 г. X. Бътчер дори твърди, че за нахлуването в Северна Африка се стараел Чърчил, а не американските военни ръководители. В същото време много известни американски източници, например мемоарите на Леги, доказват, че „идеята за нахлуването в Африка не беше нова. Рузвелт имаше това предвид в продължение на дълго време…“^[10] Леги призна, че предварителната подготовка за нахлуването във Френска Северна Африка се започна много преди 1 юли 1942 г. Хъл е по-точен. Той твърди, че преди и след коледните празници 1941 г., „когато министър-председателят Чърчил посети президента, двамата държавни дейци решиха да изпратят в Северна Африка англо-американски експедиционни сили“^[11].

„Правителството“ във Виши дълго преди това решение беше в течение на американските планове по отношение на френските владения в Северна Африка. Френският военен аташе в Швейцария през януари 1941 г. има беседа с американския военен аташе, подполковник Лег, също акредитиран в Берн (Швейцария). През време на беседата американският военен аташе дал да се разбере, че американците ще влязат във война и ще бъдат принудени да окупират Френска Северна и Северозападна Африка. Френският военен аташе в отговор отбелязал, че едва ли САЩ могат да осъществят такава сложна военна операция, още повече, че „правителството“ във Виши организирало военна съпротива срещу този десант. На това подполковник Лег отговорил, че военната експедиция може да бъде осъществена дори и днес.

По такъв начин управляващите кръгове в САЩ се готвеха за военна окупация на Северна и Северозападна Африка много преди преговорите със съветската делегация за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. Оттук следва, че вече през време на преговорите със съветската делегация във Вашингтон управляващите кръгове в САЩ и Англия знаеха, че тържественото обещание за откриването на втория фронт в Европа през 1942 г. няма да бъде изпълнено. Преговорите на Чърчил във Вашингтон през юни 1942 г. за заменяне на втория фронт в Европа с нахлуването на англо-американските войски във Френска Северна Африка бяха насочени към изясняване конкретните форми за реализирането на по-рано прието решение.

През време на посещението на У. Чърчил във Вашингтон през юни 1942 г. „президентът и министър-председателят стигнаха до съглашение за изпращане на войски във Френска Северна Африка в края на годината“^[12].

На 3 юли 1942 г. английското правителство побърза да признае де юре френският национален комитет на генерал де Гол, създаден в Лондон, разчитайки, че въоръжените сили на де Гол ще извършат десант във Френска Северна и Северозападна Африка едновременно с англо-американските войски, което ще позволи на де Гол да възглави френската администрация в тези райони.

Тези сметки не се оправдаха. Рузвелт не само възрази против участието на въоръжените сили на де Гол в съвместен десант, но и „твърдо държеше за своето решение, за което беше съобщено на министър-председателя Чърчил в началото на годината (1942 г. — В. С), че на де Гол не трябва да се съобщава за нахлуването до момента, докато то не започне. Чърчил се опита да получи от президента съгласие да съобщи на де Гол, макар и един ден преди десанта, но Рузвелт беше непреклонен“^[13]. Рузвелт се отнасяше Крайно неблагоприятно към де Гол, считайки, че той по този въпрос без достатъчно основание се явява в ролята на съвременна Жана д’ Арк и при това със „съмнителни възгледи за демокрацията“^[14].

Но истинската причина за отрицателното отношение на Рузвелт към де Гол се крие съвсем другаде. Управляващите кръгове в САЩ смятаха, че де Гол е протеже на англичаните и затова той ще защищава не американските, а английските интереси. Американците се нуждаеха от свой човек. Ето защо те търсеха трескаво между французите свой кандидат, който би възглавил френската администрация във Френска Северна и Северозападна Африка и в същото време би помогнал на деликатното положение да се избегне съпротивата срещу американското нахлуване. Изборът падна на Жиро.

На 17 април 1942 г. генерал Жиро избяга в Южна Франция от германската крепост Кьонигщайн, където той, след като попадна в плен, беше държан затворен в продължение на почти две години. Американците установиха контакт с Жиро и той се съгласи да им сътрудничи.

Правителството на САЩ побърза да признае Жиро за ръководител на съпротивителните сили в Северна и Северозападна Африка, главнокомандуващ всички френски въоръжени сили в тези райони и губернатор, макар Жиро да нямаше и тези малобройни френски въоръжени сили, с които разполагаше де Гол.

На 7 ноември 1942 г. Жиро отлетя с американски самолет от Южна Франция в Гибралтар, където чакаше нахлуването на американо-английските войски, за да възглави френската военна и гражданска администрация в Северна Африка. След това Жиро замина с американска подводница за Алжир, където се утвърди с американските щикове.

Когато Жиро се появи на политическия хоризонт, някои от привържениците на де Гол се прехвърлиха в американския лагер. Между тях беше и бригадният генерал от запаса Еон. В края на 1942 г. де Гол произнесе реч в Албертхол (Лондон), излагайки причините, които пречат да се сключи съглашение с генерал Жиро. Генерал Еон се показа от своята ложа и извика с висок глас: „Генерале, с моите уста Франция ви моли да се подчините на генерал Жиро.“ Впоследствие генерал Еон написа брошура, в която продължи да се обявява против де Гол.

Американо-английските противоречия по това време, предизвикани от борбата за господствуващо влияние във френските колонии, се изостриха до такава степен, че Чърчил беше принуден да изпрати на Рузвелт телеграма с която искаше да осигури на де Гол заслуженото му място, т.е. да постави именно него начело на френската администрация в Африка. В същата телеграма Чърчил предупреждава Рузвелт, че „образуването на две съперничещи френски правителства — едно, поддържано от Англия, и друго — от САЩ, — трябва да бъде предотвратено на всяка цена“^[15].

В момент на едва ли неизбежно избухване на англо-американските противоречия на североафриканската сцена неочаквано изникна фигурата на адмирал Дарлан. След капитулацията на френската буржоазия пред Хитлер Дарлан работеше в много тясно сътрудничество с немците.

На 18 ноември 1941 г. по искане на Дарлан „правителството“ във Виши уволни Вейган, опасявайки се от неговия сепаратизъм. Вместо Вейган за командуващ френските въоръжени сили в Северна Африка беше назначен Жуен.

Като узна от германски и японски източници за подготовката на САЩ за военна операция за завладяването на Дакар и Казабланка, Дарлан „в критичния момент премина на американска страна“^[16]. В навечерието на десанта на американо-английските войски на африканския континент Дарлан пристигна в Алжир, за да организира съпротива срещу американо-английското нахлуване във френските африкански колонии. В деня на десанта — 8 ноември 1942 г. — обединеният американо-английски щаб получи съобщение за желанието на Дарлан да започнат преговори.

Върховният главнокомандуващ Айзенхауер беше много развълнуван от това известие. Дарлан предложи своите услуги на американците в най-решителния момент от осъществяването на американския план за нахлуването в Африка. Айзенхауер се смущаваше от въпроса, какво ще правят сега с Жиро. Ще могат ли Дарлан и Жиро да работят заедно?

Командуващият английските военноморски сили в Средиземно море, адмирал Кънингхам, напомни на Айзенхауер как се отнася Чърчил към сътрудничеството с Дарлан преди разгрома на Франция. В този период възникна въпросът за по-нататъшната съдба на френския военноморски флот. Във връзка с този въпрос Чърчил заяви за необходимостта на всяка цена да се завладее френският флот, дори ако за това се наложи „да целунат Дарлан по задната част“^[17]. Изход се намери. Дарлан беше назначен за върховен комисар в Северна и Северозападна Африка, а на Жиро беше възложено командуването на всички френски въоръжени сили в тези райони.

Дарлан, действувайки от името на „правителството“ във Виши, подписа заповед до всички сухопътни, въздушни и морски сили в Северна и Северозападна Африка да прекратят съпротивата. На 14 ноември 1942 г. Айзенхауер съобщи за съглашението с Дарлан, а Дарлан официално потвърди, че той е преминал на американска страна.

Жиро изрази своето възмущение от сделката с Дарлан, но в края на краищата беше принуден да признае свършения факт. Заместникът на Айзенхауер, генерал Кларк, застави двамата френски военни ръководители да работят съгласувано. Дарлан възглави гражданската власт, а Жиро — въоръжените сили.

Като узна за измяната на Дарлан, Петен го смени и вместо него назначи генерал Ногес за генерален резидент. Но следвайки примера на Дарлан, генерал Ногес също премина на американска служба и го оставиха за губернатор на Мароко.

Военните приготовления, свързани с десанта на американо-английските войски във Френска Северозападна Африка, бяха завършени през август 1942 г.

Военните ръководители с необикновен ентусиазъм изпълняваха заповедите на управляващите кръгове на САЩ и Англия: „с пълна пара се работеше за осъществяването на операцията «Торч». Експедицията във Френска Западна Африка обещаваше лека разходка. В сведенията на американското разузнаване сочи, че числеността на немците в Мароко не превишава 180 души“^[18].

Генералният щаб на американската армия отдели за северо-африканската експедиция деветнадесет дивизии (от които девет дивизии бяха в резерв). Английското командуване определи за експедицията шест дивизии и в резерв остави седем. 12-а американска въздушна армия, създадена през август 1942 г. за тактическо поддържане на американските войски в Тунис, имаше 1500 самолета.

В началото на ноември 1942 г. настъпи момент, когато североафриканската експедиция би могла да се проведе без всякакъв риск — всички основни сили на хитлеристите бяха приковани на съветско-германския фронт. В САЩ добре разбираха, че „ако не бяха блестящите военни подвизи на Русия, съюзниците много малко биха се надявали на победа“^[19].

Първоначално десантът на американо-английските войски се планираше през август 1942 г., но след това срокът се отложи за по-благоприятен момент, когато вниманието на немскофашисткото командуване бъде изцяло приковано към съветско-германския фронт. Този дългоочакван час настъпи през ноември 1942 г., когато хитлеристкото командуване, хвърляйки при Сталинград всичките си елитни войски и като не получи успех, изпадна в тежко положение. В резултат на това американо-английското командуване получи пълна свобода на действие в Северна Африка.

След войната в американската и английската литература широко се разпространи версията, че командуването на съюзниците уж съумяло да осигури тайната на подготовката и внезапността на десанта на своите войски в Северна Африка. Уж благодарение на това то и получило успех. Фулер например твърди, че Хитлер „беше изненадан от нахлуването на съюзниците…“^[20]

В действителност италиано-немското разузнаване беше достатъчно добре осведомено за подготовката на американо-английското командуване за североафриканската експедиция. На 9 октомври 1942 г. Чано имаше продължително съвещание с ръководителя на агентурното разузнаване, генерал Аме, който заяви, че „англосаксонците се готвят да дебаркират с големи сили в Северна Африка“^[21].

Немските източници също потвърждават, че десантът на англо-американските войски във Френска Северна Африка „не беше неочакван“^[22]. „Десантът на англо-американската армия се очакваше отдавна.“^[23]

Това е достатъчно, за да се опровергаят твърденията, че успехът на десанта се дължи на запазване тайната на подготовката му. Успехът на десанта на американците и англичаните в Северна Африка беше обусловен от успехите на съветската армия; тя провали хитлеристкия стратегически план през лятото на 1942 г. и не даде възможност на италиано-немското командуване да прехвърли в Северна Африка свои сили.

В американската преса се пишеше много, че тъй като френските пристанища в Африка са окупирани от германския военноморски флот, североафриканската експедиция е удар, насочен непосредствено срещу хитлеристка Германия. Обаче след войната сам Айзенхауер призна, че в тези пристанища нямаше военноморски флот от страните на оста.

В плана на североафриканската експедиция се предвиждаше едновременен десант на войски в три основни района — в Казабланка, Оран и Алжир (схема 38). Американските войски бяха в първи ешелон, а английските — във втори.

В САЩ особено се подчертаваше американският характер на десантната операция. Маскировката с американския флаг беше предприета, тъй като след нападението на английския флот над френските военни кораби в Оран и Дакар през 1940 г. френските моряци заеха особена рязка антибритан-ска позиция. Английското правителство не напразно се опасяваше от враждебното отношение на населението, френската армия и флота към британските въоръжени сили. На съвещанието на обединената група на началник щабовете по едно време дори се обсъждаше въпросът за преобличането на английските войници в американска форма и за нари-суването на американски опознавателни знаци на английските самолети. Рузвелт отиде още по-далеч и предложи да изключат британските сухопътни сили от състава на десанта. Той считаше, че може да се осъществи нахлуването дори и без участието на англичаните. Намерението на управляващите кръгове в САЩ да се справят само със своите сили и по такъв начин да отстранят английския конкурент от териториите на френските колонии в Африка предизвика остър протест от англичаните и в края на краищата английските войски бяха включени в състава на вторите ешелони на десанта. За участието на английските войски в операцията беше обявено само след създаването на предмостовите укрепления.

Възникнаха разногласия и по въпроса за мястото на десанта. Американците възнамеряваха да започнат американския поход с десанта на северозападното крайбрежие на Африка, в района на Казабланка. Английските представители настояваха за военни действия главно в Средиземно море. След дълги спорове двете страни се споразумяха, че в началния период десантът ще се осъществява главно от американците едновременно както по северозападното, така и по северното крайбрежие на Африка.

Пристанище Казабланка се определяше за десанта на американските войски под командуването на генерал Патън. Тук се извърши десант с 58 000 души (в първия ешелон 34 000, а във втория 24 000). В Оран трябваше да се извърши десант от американските войски в първи ешелон (25 000 души), а във втори — от английските (20 000 души) под общото командуване на американския генерал Фредендал.

В пристанище Алжир десантира 10-хилядна американска войска под командуването на генерал Ридер. След десанта тази група американски войски премина в подчинение на английския генерал Андерсън.

Американският флот прикриваше десанта в района на Казабланка, а английският флот го осигуряваше откъм Средиземно море.

Военноморските сили, които взеха участие в осигуряването на десанта, наброяваха 200 военни и 110 транспортни кораба. Общото морско командуване осъществяваше английският адмирал Ендрю Кънингхам. Военновъздушните сили имаха двама командуващи: от САЩ — генерал Дулитл, а от Англия — маршалът от авиацията Уелш. За върховен главнокомандуващ беше назначен американският генерал Айзенхауер.

През септември 1942 г. Р. Мърфи беше назначен за политически съветник по гражданските работи при генерал Айзенхауер. В действителност той беше ръководител на американската пета колона в Северна Африка. По това време в Мароко се намираха френски войски около 110 000 души. Разузнавателната дейност на Мърфи и неговите консули и вицеконсули беше насочена към неутрализиране на тези сили. Те успяха. През нощта на 22 октомври 1942 г. заместникът на Айзенхауер, генерал Кларк, имаше тайна среща близо до Алжир с отговорни френски офицери, които предадоха сведения за бреговите батареи, дислокацията на войските и най-главното, уверение, че няма да бъде оказана съпротива в Северна и Северозападна Африка.

По такъв начин още преди сделката с Дарлан беше осигурен безпрепятствен десант на американо-английските въоръжени сили.