В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (41) (1939–1943 г.)

Продължителният характер на военните действия в Тунис

(Схема 44)

След като 8-а английска армия окончателно се спря в района на Енфидавил, туниският плацдарм се стесни до 200 км по фронта и 140 км в дълбочина. Американо-английските „въздушни сили имаха пълно господство във въздуха“^[1] (те имаха 3000 самолета). Италиано-немската авиация, дори по английски данни, „можеше да направи само 68 излитания на ден“^[2]. Всички сили на немскофашистката авиация „бяха приковани… на съветско-германския фронт“^[3].

Немските транспортни самолети бяха принудени да летят над Туниския пролив без прикриване от изтребители. Поради тази причина само през април 1943 г. бяха свалени 200 транспортни самолета на страните от „оста“. През време на едно прелитане на колона от 20 транспортни самолета „Ме-323“ („Гигант“) бяха свалени 18. Това бяха огромни шестмоторни самолети, развиващи скорост едва 225 км в час. Всеки самолет побираше по 120 души.

През същия месец американски изтребители атакуваха голяма колона транспортни самолети, доставящи военни товари в Тунис. За много кратко време те свалиха 76 транспортни самолета.^[4]

Англо-американците имаха също голямо превъзходство в жива сила (тройно), в танкове (1136 срещу 116) и оръдия (около 2000 срещу 500).

За катастрофалното състояние на италиано-немските войски в Тунис Мусолини писа на Хитлер на 9 март 1943 г.: „Италианските войски са принудени да водят… война, използувайки оръжие, което е останало от войната 1914–1918 г.“^[5]

Обаче въпреки изключително благоприятната обстановка англо-американските войски тъпчеха на място. Италиано-немските войски продължаваха да държат важните проходи хълма Грин и Болд в сектора на Седженан, хълма Лонгстоп (хълма на „дългото задържане“) в сектора на Меджерда, по на юг държаха Пон дю Факс и накрая Енфидавил. Сякаш англо-американските войски никога няма да могат да излязат към крайбрежието. Пред хълма Лонгстоп, затварящ пътя към град Тунис, войските на 1-а английска армия престояха 5 месеца.

Продължителният характер на военните действия в Тунис отговаряше на политическата линия на управляващите кръгове в САЩ и Англия — да не се бърза със завършването на Втората световна война, докато съветската армия се намира далеч от границите на Германия. Съветското правителство нееднократно обръщаше внимание на ръководителите на правителствата на САЩ и Англия за неоправданото отлагане на сроковете за завършването на военните действия в Тунис. В личното послание от 16 февруари 1943 г. Й. В. Сталин писа на У. Чърчил, че „по-рано от вас се набелязваше срокът за завършването на военните операции в Тунис през февруари, а сега този срок се отлага за април“^[6]. Но и този срок не беше окончателен.

След един месец — на 16 март 1943 г. — Й. В. Сталин в писмото си до Ф. Рузвелт охново отбеляза този факт, че „англо-американските операции в Северна Африка не само не се ускоряват, но се отлагат за края на април, при това дори и този срок се сочеше не съвсем определено“^[7].

Управляващите кръгове в САЩ и Англия поставиха откриването на втория фронт в Северна Франция в пряка зависимост от завършването на военните действия в Северна Африка. Ф. Рузвелт в писмото си от 22 февруари 1943 г. до Й. В. Сталин писа, че „след успеха в Северна Африка… американските военни усилия ще бъдат разпространени над европейския континент“^[8].

Аналогични условия поставяше и У. Чърчил в посланието си до Й. В. Сталин, получено на 18 юли 1942 г.: „Ние трябва първо да разбием Ромел.“^[9] Ето защо протакането на военните действия отначало в Либия, а след това и в Тунис позволяваше на управляващите кръгове в САЩ и Англия по такъв начин да се оправдават пред общественото мнение в своите страни за нееднократното отлагане на сроковете за откриването на втория фронт в Западна Европа.

Неоправданото с военни причини протакане на военните действия в Тунис доведоха до това, че немците за времето от края на декември 1942 г. до 16 март 1943 г. прехвърлиха от Запад на съветско-германския фронт 39 дивизии, от които 6 танкови. По такъв начин „вместо помощ на Съветския съюз чрез отвличане на германски сили от съветско-германския фронт се получи облекчение за Хитлер…“^[10]

Ръководейки се от политическата установка — да не се бърза със завършването на военните действия в Северна Африка, — англо-американското командуване не се стремеше да намери правилно решение за бързия разгром на врага. Действувайки с остарелите методи от периода на Първата световна война 1914–1918 г., то реши постепенно да подлага италиано-немските позиции на артилерийски обстрел (по рубежи), последователно да завзема рубежите и да продължи бавно да придвижва пехотата и танковете, докато не бъде завзет Тунис.

Накрая, на 23 април, Александър реши да се хвърли срещу италиано-немските позиции със всичките сили на 1-а английска армия. Обаче всички атаки завършиха без резултат. Например 78-а английска пехотна дивизия беше усилена със 125 тежки танка и 500 оръдия. Въпреки всичко танковете не успяха да пробият фронта. Артилерийската подготовка беше проведена напразно. Противникът своевременно успя да отстъпи с главните си сили от предните позиции в дълбочина на своята отбрана.

Английското командуване дойде до извода, че за да победи, трябва да има само количествено превъзходство в техника.

Такава тенденция не без основание, пише Фулер, крие в себе си опасни последствия, тъй като може да стане догма, „да измести всяко творчество и да даде на хората безинициативно шаблонно решение на всички проблеми на настъплението“^[11].

Като имаха на своя страна абсолютно превъзходство, англо-американските съюзници възнамеряваха да оказват на противника равномерен натиск по цялата линия на фронта. Действувайки по такъв начин, американо-английските войски към 1 май обхванаха в полуобръч туниския плацдарм на държавите от „оста“.

В северния сектор се разполагаше 2-и американски корпус (1-а бронетанкова, 1-а, 34-а и 9-а пехотна дивизия), прехвърлен в района на Седженан през средата на април; южно, в района на Меджез ел Баб, 5-и английски корпус (1-а, 4-а и 78-а пехотна дивизия), зад 5-и корпус се намираше отделната група войски в състав от 4-а смесена дивизия от отделни части на 8-а армия, 4-а индийска пехотна дивизия и 7-а бронирана дивизия; вдясно от 5-и корпус — 9-и английски корпус (46-а пехотна, 1-а и 6-а бронирана дивизия), между 9-и корпус и 8-а армия се разполагаше 19-и френски корпус в състав от три пехотни дивизии.

По това време в състава на италиано-немската групировка останаха всичко 440 оръдия и 60 танка. Няколкото десетки оцелели италиански самолети отлетяха на о. Сицилия.

На 30 април 1943 г. Мусолини предупреди Хитлер, че „ако не успеят да разрешат проблема с авиацията в Средиземно море… нито един военен кораб, нито един транспорт, нито един самолет занапред не ще може да достигне в Тунис. Това означава бързото загубване на Тунис и всички наши сили, които се намират там.“^[12] Но на Хитлер не беше до Тунис.

На 2 февруари 1943 г. при Сталинград беше ликвидирана обкръжената групировка на немскофашистките войски. Съветските войски продължиха настъплението. Пленените две елитни немскофашистки армии при Сталинград принуди Хитлер да остави италиано-немските войски в Северна Африка без всякаква поддръжка. Основните сили на немскофашистката авиация бяха сковани на съветско-германския фронт. Единственото, което можеше да направи Хитлер, беше да изпрати в Северна Африка категорично искане: „Туниското предмостово укрепление да се задържи на всяка цена.“^[13]

На 6 май американо-английската авиация започна да обработва участъка на противниковата отбрана (5,5 км по фронта и 6,5 км в дълбочина) източно от Меджез ел Баб с цел да извърши пробив в италиано-немските позиции. Бомбардировачите, като не срещнаха никакво противодействие от противниковата противовъздушна отбрана, според изказването на американския генерал от авиацията, Арнолд, „с бомбите буквално изкопаха канал от Меджез ел Баб до Тунис“. В продължение на пет часа продължи непрекъснато бомбардиране. Англо-американските бомбардировачи извършиха 2146 излитания. За действията на бомбардировачите наблюдаваха от земните наблюдателни пунктове командуващият тактическите военновъздушни сили английският маршал от авиацията, Артур Кънингхам, и по-мощник-министърът на авиацията, Харолд Балфоа. През цялото време пилотите докладваха, че „няма какво да бомбардират“. Обаче Кънингхам продължаваше бомбардировката.

Причината за настойчивостта на Кънингхам се заключаваше в това, че ръководителите на военновъздушните сили на САЩ и Англия се стремяха да докажат, че авиацията е най-силното оръжие и именно то изтласка войските на страните от „оста“ от Африка.

Към такива възгледи се придържаха американските генерали Арнолд и Спаатс и английските генерали Харис и Тедер, които в действителност възкресиха в ново издание теорията на италианския генерал Дуе (1920 г.) за решаващата роля на авиацията във войната.

Според тази теория успехът на операцията се решава от тежките бомбардировачи, съпровождани от изтребители. Задачата на сухопътните войски е само да окупират територията. Дуе предложи да се създаде въздушна армия от 1000 самолета, като твърди, че всекидневното използуване на 500 самолета за разрушаването на 50 центъра от всякакъв вид ще осигури бързата победа. При това Дуе смяташе, че с всички останали въоръжени сили може почти напълно да не се счита.

Теорията за въздушната война, също както и много буржоазни теории, които пренебрегват ролята на човека и фетишизират техниката, напълно удовлетворяваше тези реакционни кръгове в САЩ и Англия, които се стремяха да отложат разгрома на фашистка Германия. Тази теория им даваше възможност да аргументират претенциите — да не разгръщат решителни бойни действия по суша, тъй като победата може да се спечели само със стратегически бомбардировки. Подобни изказвания се появяваха на страниците на английските вестници. Така например в английския вестник „Сънди таймс“ от 22 ноември 1942 г. беше поместен призив „да се въздържаме от сухопътните операции от широк мащаб, а максимум енергия да се употреби за отслабването на Германия чрез въздушни нападения…“ Фулер не без основание пише, че така наречените стратегически бомбардировки над Германия в действителност „само пречеха на бързата победа“^[14].

Американо-английското авиационно командуване в Тунис направи извод, че за пръв път от всички войни противниковите предни позиции са пробити със силите на авиацията и въздушните сили са ключът на победата. Но пробивът в противниковата отбрана беше извършен не само от авиацията. Дъжд от артилерийски снаряди от 1000 оръдия се стовари върху отбранителните позиции на противника. Артилерийската подготовка се проведе на участък от фронта, широк около 3 км.

Към 11 часа сутринта на 6 май две пехотни дивизии (46-а английска и 4-а индийска) в полоса от 2,7 км пробиха главната полоса на противника. В пробива влязоха 6-а и 7-а бронирана дивизия. През деня те се придвижиха само на няколко километра. До Тунис оставаха още 25 км. Към края на деня на 7 май английските бронирани дивизии завзеха гр. Тунис. На същия ден американски и френски войски завзеха гр. Бизерта.

Италиано-немските войски бързо отстъпиха на полуостров Бон, надявайки се за евакуация на остров Сицилия. Както отбелязва Фулер, въпреки „съкрушителните удари голяма част от силите на противника бяха още непокътнати“^[15].

На нос Бон, използувайки високата верига хълмове, италиано-немските войски създадоха укрепени позиции и се готвеха на тях да окажат съпротива на противника. Обаче, като се убеди, че за по-нататъшната евакуация на войските няма необходимите транспортни средства, италиано-немското командуване капитулира. На 12 май американо-английското командуване официално съобщи, че съпротивата на италиано-немските войски в Северна Африка е прекратена. По немски данни, бяха пленени около 150 000 немски и 100 000 италиански войници и офицери.^[16] Тези данни съвпадат с английските. Фулер пише, че на 12 май „252 415 немци и италианци сложиха оръжие“^[17].

Тази обща цифра на пленените включва не само бойния състав, но и всички тилови учреждения, а също и всички лица от италианска и немска националност, които се събраха на полуостров Бон с надежда за евакуация.