В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (17) (1939–1943 г.)

Придвижването на италианофашистките войски на територията на Египет (13–16 септември 1940 г.)

(Схема 15)

До 13 септември 1940 г. италианофашистките войски, които се намираха на границата с Египет, не предприемаха активни действия, а се ограничаваха само с малки стълкновения на граничните патрули.

Бездействуваха и англичаните. Техните „успехи“ се заключаваха в пробива на така наречения „провлак Мусолини“, който се простираше по цялата либийска граница, на протежение от 320 км. Това бяха обикновени телени заграждения с четири реда колове. Те бяха построени с цел да попречат на арабските племена да бягат от италианската територия, от „благото на фашисткия рай“. От военна гледна точка тази полоса от заграждения нямаше никаква стойност и значение.

Първият самолет, който италианските зенитчици успяха да свалят, се оказа самолетът на главнокомандуващия италианските войски в Либия, маршал Балбо. Това стана така. На 29 юни 1940 г. Балбо внезапно излетя от Триполи за Тобрук. Поради повреда на свързочните линии в Тобрук не беше съобщено своевременно за това. Когато самолетът на Балбо се появи над италианското летище, зенитната артилерия откри огън по въображаемия английски самолет. От преките попадения на снарядите италианският самолет беше свален. По такъв начин маршал Балбо със своя самолет бе свален от своята зенитна артилерия. За нов главнокомандуващ на италианофашистките войски бе назначен Грациани.

Като се убеди, че хитлеристкото нахлуване на Британските острови се отлага за известно време, Мусолини реши да атакува английските войски в крайморския участък на Египет.

Военните действия в Египет, а така също в бившите италиански колонии Киренайка и Триполитания (общо двете ги наричаха Либия) станаха на сравнително тясна крайбрежна равнина, притисната от пустинята към морето. Тази полоса на местността се простираше от морето в дълбочина на африканския континент примерно на 50–80 км. Главните сили на двете страни действуваха само в границата на тази крайбрежна равнина.

Приморското оперативно направление бе достъпно за всички родове войски. Местността тук навсякъде беше равна. Особено голяма възможност за маневриране имаха подвижните части. Танковете и автомобилите в повечето случаи имаха възможност да се движат без пътища по откритите участъци на пустинята. Само на някои места в Киренайка (Дерна и др.) и около Триполи (главен град на Либия) местността е покрита с растителност (храсти, групи дървета) и има обработени полета. Голяма част от крайбрежната територия е неплодородна и единственият вид растителност е камилската трева. От Бардия до Тобрук, а така също и от Сирта до Ел Агейла местността няма растителност и е покрита с пясък.

За климата на пустините са характерни сухите горещи дни и студените нощи. Но в крайбрежната полоса не е много горещо поради морското влияние на климата. Горещината тук е пречка за военните действия.

В крайбрежната полоса и двете страни не изпитваха особени затруднения в снабдяването с вода, тъй като до линията на фронта и едната, и другата страна прокараха водопровод. Италианските инженерни части през октомври—ноември 1940 г. прокараха водопровод от Бардия до Сиди Барани (200 км); английските инженерни части през ноември 1940 г. построиха водопровод в участъка Александрия — Ел Даба (160 км), а по-късно започнаха да строят водопровод до Тобрук.

Прясна вода за войските се подвозваше и по море с автоцистерни, а даже и с транспортни самолети. Английското командуване получи от САЩ 50 транспортни самолети, които бяха използувани като летящи водни цистерни.

От Александрия до Тобрук (554 км) беше направена еднопосочна ж.п. линия, а по протежение на цялото североафриканско крайбрежие 1800 км беше асфалтиран автомобилен път (ширината на пътя беше 6–8 м).

Единственото, от което се оплакват английските съставители на описанията на военните действия в Северна Африка, това са мухите. „Мухи, милиони мухи, това е истински бич. В продължение на цялата военна кампания ни причиняваха по-големи неприятности, отколкото противникът.“^[1] Но мухите, макар и да бяха „бич“, не можеха да окажат сериозно влияние върху действията на английските войници, а противникът не причиняваше на англичаните сериозни неприятности, тъй като действуваше само в един или друг благоприятен случай.

По такъв начин редица удобства — ж.п. линия, автострада, водопровод, смекчаващото морско влияние върху климата, снабдяването по морските пътища — всичко това доведе до ограничаване на военните действия на англичаните и италианците в обитаемото крайморско, полупустинно направление. Двете страни се бояха от пустинята. Крайбрежната част на североафриканския театър на военните действия беше център за „съсредоточаване на главните усилия“ на англичаните срещу държавите от „оста“.

Съотношението на силите на страните към 13 септември 1940 г. беше в полза на Италия. Италианците имаха на египетската граница шест дивизии (70 — 75 000 души), а англичаните една бронирана дивизия, една индийска дивизия и две пехотни бригади (20 — 25 000 души). Всички тези английски сили образуваха така наречената армия „Нил“ В Близкия Изток се развръщаха още 9-а и 10-а английска армия, но тези армии се определяха за действия не срещу италианофашистките войски на подстъпите към Египет в Северна Африка, а за кавказкото направление.

Грациани, като отчиташе това, реши да нахлуе в Египет и моторизираните колони да излязат по протежение на крайбрежието към Александрия и Кайро. На 13 септември италианските войски преминаха в настъпление.

Главнокомандуващият британските войски в Близкия Изток, Уейвел, в началото на италианското настъпление имаше намерение да отстъпи на укрепените позиции Марса Матрух и като загуби част от пустинята, с това да спечели време за организиране отбраната на Египет.

Италианофашистките войски след силен артилерийски обстрел на британските позиции в района на Ес Салум в три колони, от Либийското плато, тръгнаха към Египет. Колоните се движеха в следното построение: отпред мотоциклетисти, след тях леки танкове и артилерийски оръдия на механична тяга, след това пехота на камиони. Такова построение представляваше твърде удобна мишена за артилерията. Но английските войски не оказаха съпротива и без бой бързо започнаха да отстъпват към гр. Марса Матрух на предварително подготвени позиции. Италианските части в същия този ден влязоха в Ес Салум, на 15 септември заеха Буг Буг, а на 16 септември две италиански колони достигнаха Сиди Барани. Тук, вместо да продължат по-нататъшното безпрепятствено придвижване, италианците се спряха и се окопаха. Грациани се ограничи само с изпращане на предни постове на няколко километра на изток от Сиди Барани.

По такъв начин италианофашистките войски, без каквото и да било противодействие, се придвижиха приблизително 90 км. След завземането на Сиди Барани италианците не безпокояха англичаните. Въпреки това англичаните продължаваха бързо да отстъпват и се спряха чак при гр. Марса Матрух. Между воюващите страни се образува междина от 30 км.

Загубите на англичаните при отстъплението, по данни на Уейвел, бяха около двадесетина души и няколко автомобила. Това говори, че действията на воюващите страни се ограничаваха само с местни стълкновения.

В чуждестранния печат много се писа за причините на тъй неочакваното спиране на италианците при Сиди Барани. Много считаха, че причината за такова спиране е, че Грациани преди всичко е мислел за водопроводи и пътища, за да може да воюва в пустинята с удобства и комфорт. Действителните причини се криеха във вътрешните слабости на италианския фашизъм, в нежеланието на италианския народ да воюва за чуждите, ненавиждани от него интереси на монополистите. Хитлеристите бяха принудени да отбележат този факт, че „италианските войници не намираха в своята страна вътрешна поддръжка“^[2]. Оттук и неверието на Грациани във възможно-стите на собствените сили за по-нататъшно настъпление.

Ако до 13 септември 1940 г. Грациани поставяше своето настъпление срещу Египет в зависимост от нахлуването на немскофашистките войски на Британските острови, след 16 септември той постави по-нататъшното настъпление към Суецкия канал в зависимост от осъществяването на „гръцкия план“ на италианските фашисти. По този план Италия трябваше да нападне Гърция и да я окупира. Сметките на Грациани и в двата случая се заключаваха в това, че на англичаните ще се отвлече и отслаби вниманието от Египет, а това ще позволи на италианците без големи усилия за заграбят Суецкия канал.

На 15 октомври в Рим пристигна хитлеристка военна делегация начело с генерал Тома за водене на преговори по изпращане на една немска танкова дивизия в Либия. От доклада на Тома за резултата от преговорите може да се види, че Грациани чакаше не само започване изпълнение на плана за агресия срещу Гърция, но и хитлеристките подкрепления от танкови части за съвместни действия при заграбване на Суецкия канал. Без хитлеристките подкрепления Грациани не се опитваше да се придвижи по на изток от Сиди Барани.

Италианците след продължителни преговори с хитлеристките емисари получиха 200 танка и бронирани автомобили. Хитлеристите се готвеха за вероломно нападение срещу Съветския съюз и не можеха да отделят нито един танк повече, нито един излишен войник.

В писмото си Хитлер пише до Мусолини на 20 ноември 1940 г.: „Бих искал да получа обратно моите германски войски през следващата пролет, не по-късно от 1 май 1941 г.“^[3] Това означаваше, че немската танкова дивизия се предоставяше в разпореждане на Мусолини за твърде ограничен срок. Хитлеристкото командуване не се решаваше да предприеме военни действия от голям мащаб на африканския театър преди изпълнението на плана за „светкавичната“ война — срещу Съветския съюз — „план Барбароса“.