Т. С. Лърнър
Сфинксът (8)

6

Колата ни бавно си пробиваше път по тесните улички към вилата на семейство Брамбила. Хвърлих поглед към Франческа, лицето й беше като вкаменено от скръб.

— Какво стана с трупа на Изабела, след като линейката го взе от пристана? — не се сдържах да попитам.

— Първо беше откаран в градската морга, а на другата сутрин в Дома на покойника. Според традицията семейство Брамбила погребват мъртвите си съвсем скоро след смъртта им.

— Напълно сигурна ли си, че не е била извършена аутопсия?

— Моля те, току-що положихме горката Изабела в гроба. Трябва ли да говорим за такива ужасни неща в момента?

— Франческа, ти уреждаше всичко, докато бях задържан в полицията. Просто искам да знам дали е била извършена аутопсия — настоях аз, бях твърдо решен да получа точен отговор.

— Разбира се, че не — сопна ми се тя. — Въпросът ти има ли нещо общо с оня идиот, представителят на властите, който се появи на погребението?

Мислех, че не го е забелязала, но тя ме гледаше настойчиво, изглеждаше съвсем дребна на фона на огромната кървавочервена седалка. Отново ме порази мисълта, че изглеждаше ужасно остаряла.

— Ти познаваш ли го? — попитах я аз.

— Александрия е едно село. Пълно е с бърборещи маймуни, които само правят пакости. Тук са скрити много истини и някои от тях са опасни. Бъди много внимателен, Оливър, иначе в един момент ще се окаже, че и ти се бориш за своята истина, както всички нас.

 

 

Целият двор на вилата беше покрит с огромен навес и под него бе сложена дълга маса, покрита с най-различни италиански и арабски сладкиши. Мълчаливи келнери, облечени във фракове, сервираха кафе, а гостите разговаряха помежду си шепнешком. Знаех, че всъщност Франческа не може да си позволи подобен помен, но когато й предложих пари, тя се обиди. На много от старите европейски семейства не им беше останало нищо друго, освен фасадата и за тях беше изключително важно да поддържат илюзията за богатство.

За първи път обърнах внимание на хората, дошли на погребението на жена ми. Тук беше Сесилия, отдавна изчезналата майка на Изабела, чиято красота се забелязваше отдалече, обичайните елегантно облечени италиански пенсионери, сред които се движеше Франческа, британският консул Хенриз, който съвсем наскоро ме бе освободил от египетската полиция, и съпругата му. Когато се запознахме, Хенриз ме изгледа високомерно, след като чу северния ми акцент, а като разбра, че жена ми принадлежи към една от най-високопоставените фамилии в Александрия, остана изключително учуден. И двата случая ме накараха да не го заобичам особено.

Забелязах един представител на клиентите на компанията, за която работех — „Александрия Ойл Къмпъни“ — господин Фартайм. Той бе човекът, наел ме за консултант. Когато погледите ни се срещнаха, той ми кимна съчувствено. Беше ми симпатичен, въпреки споровете на тема околна среда, които водеше с Изабела по време на фирмените тържества. До него стоеше европейка на средна възраст, облечена в размъкнат сив вълнен костюм. По силно зачервеното й лице можеше да се прецени колко неподходящо е това облекло за горещините на Александрия. Амилия Линхърст. Видях, че погледна към мен, но след това вниманието й беше привлечено от Хермес Хемиедес, който все още стоеше до Франческа. За моя най-голяма изненада видях как по лицето й се изписа страх и след това тя бързо се извърна.

Към мен се приближи един висок, елегантен млад мъж на около трийсет години, последван от забулената си съпруга. Ашраф Ауад, синът на Адел, икономът на Франческа. Бяха израснали заедно с Изабела и дружбата им бе продължила и когато вече бяха станали възрастни хора. Не обичах да мисля за Ашраф като за заплаха, но предполагах, че връзката му с Изабела неведнъж е била на ръба на интимността. Той бе убеден социалист и привърженик на политиката на Насър, беше завършил инженерство в Московския университет и всичко това много допадаше на левите разбирания на Изабела. Когато го представяше на някого, тя винаги казваше: „Запознайте се с новия Египет“. Според нея неговата образованост и политическа страст бяха проявление на най-добрите страни на египетския национализъм. Ашраф ни беше гостувал веднъж в Лондон, на път от Москва за Кайро. В продължение на няколко седмици спеше на дивана в хола ни и беше главно действащо лице по време на партитата. Очароваше жените и вбесяваше мъжете с пламенните си речи на тема социализъм и Близкият изток. Усещах, че не ме одобрява особено, но Изабела направо го боготвореше. В много отношения той бе изпълнявал ролята на брата, който никога не бе имала. И нещо много по-важно, чрез него тя намираше начин да се впише в новото постколониално общество. Забелязах, че жена му е напълно забулена, а той е облечен в традиционни дрехи и е пуснал брада. Зачудих се какво се бе случило с „новия Египет“. Кога и защо се бе превърнал в правоверен мюсюлманин?

За моя най-голяма изненада Ашраф се разплака, когато се приближи до мен, за да ми стисне ръката.

— Оливър, приятелю, това е трагедия, истинска трагедия. Загубих сестра си, твоята съпруга. Но Изабела беше смела. По-смела, отколкото вероятно някога ще разбереш.

Той ме прегърна, а аз смутено го потупах несръчно по рамото.

Винаги тайно съм завиждал на откровеността, с която мъжете от Близкия изток изразяват чувствата си. Не си спомням баща ми някога да е прегръщал мен или Гарет. Най-многото, което можех да очаквам, бе да сложи ръка на рамото ми и като дете мечтаех за тази недодялана и уж случайна проява на близост. В Египет мъжете се целуваха, държаха се за ръце, бащите съвсем открито галеха синовете си. Наблюдавах сълзите на Ашраф със скрита завист. Все още не можех да намеря начин да излея мъката си. Искаше ми се да можех и аз да заплача.

Франческа, твърдо решена да следва протокола, прекъсна съболезнованията на Ашраф и ме поведе към подиума, издигнат в единия край на навеса. На него бяха поставени три богато украсени стола.

— Ти като съпруг ще седнеш в средата. Аз ще бъда отдясно, а майката — Франческа сякаш изплю тази дума, толкова трудно й беше да прикрие отвращението си, — ще седне отляво. Хората ще дойдат да изкажат уважението си, а ние трябва да спазваме благоприличие. С това задълженията ми като баба приключват.

Сесилия се отпусна на стола, предназначен за нея. Тя ридаеше тихо, изрисуваната й уста се отваряше и затваряше като риба на сухо. Имаше нещо преднамерено театрално в скръбта й, което ме отвращаваше. Забелязах, че Франческа я гледа с открито неодобрение.

Въпреки че с Изабела бяхме женени от пет години, никога преди това не се бях срещал със Сесилия. Изабела ми беше казала, че майка й изпитва патологичен страх от физическа близост. „Обхваща я клаустрофобия, ако трябва да прекара известно време със собствената си дъщеря“ ми беше казала тя една вечер, след като се бе скарала с майка си по телефона. „Не обича да й се напомня, че е раждала. Тази жена бяга от миналото си и изпада в ужас от мисълта, че един ден може да се сблъска с него в лицето на сърдитата си дъщеря.“

Изпълненият с презрение глас на Изабела все още кънтеше в ушите ми. Имаше причина да е сърдита. От нейна гледна точка майка й я беше изоставила. Сега, когато виждах отношението на Франческа към Сесилия, ми мина през ум, че ситуацията може би е била доста по-сложна.

Действието на валиума беше започнало да отминава. Отчаяно се нуждаех от нещо, което да ми помогне да се справя с обземащата ме мъка и с досадата от срещата с безброй непознати, но наоколо нямаше и капка алкохол.

Един мъж, застанал в другия край на навеса, ми направи знак да отида при него. Франческа ми го беше посочила по-рано и с пренебрежение ми бе обяснила, че това е съпругът на Сесилия, Карлос. Беше поне десет години по-възрастен от нея и носеше типичните за богатия европеец дрехи — панамена шапка, ленен костюм, мокасини и златни копчета на ръкавелите, които проблясваха на светлината. Извиних се, станах от стола и отидох при него. Той се здрависа с мен и се представи. След това ме хвана фамилиарно под ръка и ме заведе зад навеса, където никой не можеше да ни види.

— Ето, приятелю, пийни малко от тази ракия. Тя е от селото, в което израснах — каза той и ми подаде плоска сребърна бутилка.

Отворих капачката и с удоволствие отпих голяма глътка. Алкохолът изгори гърлото ми и ме удари в главата, но ме накара да забравя за случващото се в момента, а аз точно това исках.

— Наистина съжалявам, че се срещаме при такива обстоятелства. Жените от семейство Брамбила са такива, докато се усетиш, и вече са те погълнали изцяло. Трябва обаче да разбереш, че Сесилия обичаше дъщеря си.

— Показваше го по доста странен начин — отвърнах аз.

Опитах се да си спомня какъв точно е бизнесът на Карлос, но не успях. Вследствие на успокоителните и ракията съзнанието ми плуваше като в мъгла.

— Нещата са много по-сложни, отколкото си представяш, приятелю. Когато Паоло умря, бабата и дядото настояваха детето да остане при тях. Джовани беше луд човек, вманиачен на тема мистицизъм. Можеше да хипнотизира хората също като змиите. Ако ме питаш мен, всички от семейство Брамбила са луди. Що се отнася до Франческа, тя още не може да прости на сина си, че умря толкова млад.

Кимнах, малко се съмнявах в това, което ми казваше, но му благодарих за ракията и се върнах на мястото си. Франческа ме изгледа неодобрително, но беше прекалено заета с италианските си гости, за да ми се скара.

Изненадах се, когато видях, че първият англоговорещ човек, който дойде при мен, беше Амилия Линхърст. Бях се запознал с нея по време на един коктейл в британското консулство. Английската египтоложка бе станала известна с това, че носеше вълнени костюми дори и в най-големите летни жеги, за най-голямо удивление на арабите, членове на престижния Смуха поло клуб. Те дори бяха започнали да организират залагания помежду си, свързани с облеклото й. В мен тя бе оставила впечатление на човек, застинал в една отминала епоха. Като че ли тя и до ден-днешен живееше в следвоенния „Кенсингтън“^[1] от края на четирийсетте години — купоните, мрачният й апартамент и мъглата си оставаха все така непроменени и само очакваха завръщането й. При първата ни среща тя веднага се впусна в разпален монолог на тема нефтодобив и как той разрушава природата или Гея, както тя непрекъснато я наричаше, с което особено много ме дразнеше. Освен това се беше опитала да ме подложи на кръстосан разпит относно работата на Изабела и това ме бе накарало да изпитам особена неприязън към нея. Изглежда бе изпаднала в отчаяно положение и имаше нужда от информация, може би, за да напише нова научна работа, която да възстанови професионалната й репутация. Каквито и да бяха намеренията й, нямах й никакво доверие.

— Изненадан съм да ви видя тук, госпожице Линхърст — не успях да сдържа противоречивите си чувства.

— Може би защото не сте ме очаквали — отвърна тя. — Но, моля ви, разберете, аз изпитвах най-добри чувства към съпругата ви, особено по времето, когато бяхме заедно в Оксфорд. — Тя се наведе към мен и сниши глас: — Що се отнася до другите по-належащи въпроси, надявам се, че добре разбирате последствията от укриването на недекларирани антики, особено когато те имат такава духовна стойност. В момента държавата преминава през болезнено възраждане и времената са опасни. Тази антика притежава сила, която човек с прозаични интереси като вас никога не би могъл да разбере. Но има хора, които могат. Ако това откритие попадне в ръцете на неподходящи хора, то би могло да се окаже много опасно.

Бях изненадан от директния начин, по който ми говореше, и усетих, че преминавам в защита. Дали Изабела наистина беше права, когато подозираше, че Амилия Линхърст знае колко близко е до откритието? Реших, че е най-добре да се правя на наивен.

— Ние никога не дискутирахме своята работа помежду си — отвърнах небрежно.

Амилия ме изгледа недоверчиво.

— Оливър, ако имате нужда от помощта ми, можете да ме посетите по всяко време. Не знам дали Изабела напълно съзнаваше истинската стойност на обекта, който търсеше…

Тя млъкна и хвърли поглед през рамото ми. Учудих се, когато забелязах, че в очите й пробяга страх. Обърнах се и видях, че към нас се приближава Хермес Хемиедес, следван от свещеника, отслужил погребението.

— Сега наистина трябва да си тръгвам. — Амилия стисна ръката ми и си тръгна.

Хермес се качи на подиума, на тънките му устни играеше иронична усмивка.

— Жени като тази са опасни, защото не изглеждат такива — отбеляза той, докато наблюдавахме отдалечаващата се Амилия. — Оливър, смъртта на Изабела е огромна загуба за мен.

Той обви ръце около мен и ме обгърна миризмата на мускус и на одеколона му — мирис на зеленина, но и на нещо по-силно. Поради емоционалното ми състояние сетивата ми бяха изострени и ми се стори, че това е мирисът на разлагаща се плът. Дръпнах се смутено назад.

— Благодаря ти, знам, че ти си един от малкото хора, които Изабела дълбоко уважаваше.

Той се засмя, смехът му прозвуча като лай на хиена. Погледът ми беше привлечен от един странен медальон, който висеше на врата му. Беше изработен от сребро и представляваше Тот — павиана, бог на луната, за когото древните египтяни вярвали, че от името на бог Ра е дал на хората йероглифите.

— Много умните хора могат да бъдат и много арогантни — каза Хермес. — Аз просто й помогнах да открие истинската си същност и да се научи да не допуска компромиси.

— Така си и мислех.

Приближи се до мен и отново усетих одеколона му, от който ми се догади.

— Ако Изабела наистина е открила астрариума, трябва да знаеш, че той представлява огромна ценност за много хора, повечето от които не страдат от скрупули като мен.

Извади картичка от джоба си и я пъхна в ръката ми.

— Ако уважаваш амбициите на милата си съпруга, ще ме посетиш, преди да е станало прекалено късно. Най-добре по здрач.

Хвърлих един поглед на адреса. Намираше се в стария арабски квартал, в западната част на града. Когато отново вдигнах поглед, египтологът си проправяше път през тълпата от гости и хората се отдръпваха, докато той се отдалечаваше с клатушкаща се походка. За момент се попитах какво ли би казал, ако знаеше какво ми бе съобщил съдебният лекар.

Почувствах се ужасно изморен и реших и аз да си тръгна. Изправих се, но Франческа ме хвана за китката и ми попречи да сляза от подиума.

— Не можеш да си тръгнеш сега, Оливър.

— Мога, и ще го направя — отвърнах й аз. — Време е да се отдам на скръбта си.

Никога не съм се държал така грубо с възрастната жена и тя не направи повторен опит да ме спре.

С учудване осъзнах, че вече е почти вечер. Малка каруца, теглена от един кон, чакаше пред вилата на семейство Брамбила. Каруцарят, слаб като тръстика мъж на средна възраст, облечен в традиционни дрехи, се беше облегнал на оградата и пушеше. Когато ме видя, хвърли цигарата и се изправи.

— Моля, качете си — каза той тихо, но с нетърпящ възражение тон.

Исках да походя пеш, затова махнах с ръка да го отпратя.

— Няма да ви струва нищо. Моля ви, мосю Уорнок, настоявам.

Поколебах се, чудех се дали не е някой от тайната полиция, но достойнството, с което се държеше, както и молбата, изписана по откритото му лице, ме накараха да му се доверя. Умората и мъката ме караха да се чувствам напълно изтощен. Качих се и му казах да ме закара във вилата в Рушди.

Движехме се през тесните улички на града. Въздухът беше чист след падналия дъжд. Равномерното потропване на копитата ме унесе и скоро изпаднах в нещо подобно на транс. Усещането за движение отлагаше ужасната самота, в която знаех, че ще потъна, когато се прибера във вилата и трябва да се изправя лице в лице с останките от живота ми с Изабела.

Каруцата намали ход, когато наближихме една сводеста врата, която като че ли водеше към тъмен двор. Изведнъж един мъж, чиято глава и по-голямата част от лицето му бяха увити в шал, се прехвърли в каруцата. На рамото си беше преметнал някаква чанта. Това ме извади от унеса ми и аз се отдръпнах назад. За мое най-голямо облекчение изпод тъмносиния шал се показа лицето на Фахир.

— Не казвай нищо — прошепна той. — Астрариумът е в чантата до краката ти. Обещах на Изабела да ти го предам. Тя каза, че знаеш какво трябва да направиш с него. Пази астрариума с живота си, Оливър. Не знам точно каква власт има той, но има хора, които вярват, че би могъл да бъде използван, за да се разруши всичко, за което сме се борили в тази страна — политическата стабилност, мирът, развитието на икономиката и още много други неща.

Подрънкващата каруца спря пред вилата.

В един от прозорците на горния етаж видях силуета на Ибрахим, който палеше лампите в очакване да се върна.

— Занеси астрариума при приятеля си Бари Дъглас. Можеш да му се довериш. Той знае как да отвори контейнера и да определи възрастта на рамката чрез въглеродния метод. След това ще може да ти каже точно какво представлява. Трябва да го направиш — заради Изабела. Знаеш, че и аз я обичах.

Сграбчих го за ръката.

— Защо рискуваш живота си, Фахир? За кого работиш?

Той се усмихна тайнствено и се освободи от ръката ми.

— Пази се, приятелю.

Скочи от каруцата и потъна в сенките.