Т. С. Лърнър
Сфинксът (28)

26

След като слязохме от самолета, изчаках да видя какво ще направи високият арабин, но той изчезна, без да ме удостои с повторен поглед. Отправих се към шкафчетата за багаж, които Британските авиолинии пазеха за пътниците първа класа. Дълго време разсъждавах къде да скрия астрариума, докато съм в Египет. След нахлуването в апартамента ми вече не бях сигурен, че е безопасно да го нося със себе си, но от друга страна се безпокоях, че може да се случи нещо, докато съм на нефтеното находище. В залата за пътници първа класа винаги имаше полиция и освен това знаех със сигурност, че това е едно от малкото места в Египет, където не можеш да подкупиш охраната. След като се убедих, че в стаята за багаж няма никого, поставих астрариума в едно шкафче, заключих го и скрих ключа между външната кожа и хастара на обувката си. Винаги криех парите си там, когато пътувах из Африка.

На следващата сутрин закусих рано, взех под наем една стара хонда и отпътувах за Порт Саид. На всеки няколко километра по пътя имаше табели с надпис: „Чужденците нямат право да се отклоняват от шосето“. Минах по един мост и махнах с ръка на войника, който седеше на една обърната щайга, небрежно сложил пушката в скута си. Тъй като властите се опасяваха от военен конфликт, всички мостове се охраняваха и снимането им беше забранено.

Трудно ми беше да си представя, че в тази страна някога може да настъпи истински мир. Знаех, че в западния край на Египет е имало престрелка между египетските и либийските части и армиите на двете страни вече бяха влезли във въоръжен сблъсък както по земя, така и по въздух. Садат отново беше във война.

Междувременно бях преминал от другата страна на моста и около себе си виждах останки от египетско-израелските конфликти — обгорели картечни гнезда, стари танкове, някои от тях обърнати наопаки. Отломките на един военен хеликоптер стърчаха, полузаровени в пясъците. На едната му страна все още се виждаше синята звезда на Давид. Трагичните свидетелства на вековната омраза лежаха разхвърляни като играчки, принадлежали някога на дете гигант. Продължих да се движа по коларския път през пустинята, като внимавах да избегна дупките и да не ударя някоя коза, изпречила се случайно пред мен. Моторът на колата издаваше ужасен шум и само се молех да не се повреди окончателно. Страхувах се от призраци, представях си как духът на някой загинал войник стои край пътя, усмихва се плахо и се опитва да хване на автостоп кола, която да го върне в света, който вече не съществуваше.

Включих радиото, дълбокият глас на Елвис моментално изпълни колата. Предаването се излъчваше от някоя американска база в Ирак. Продължих напред, пред мен се виждаше само небето над пустинята. Унесен в пътуването усетих как тревогите от случилото се през последните седмици в Лондон постепенно се изпариха и пред мен остана само хоризонтът, който ми се струваше, че мога да докосна с ръка. Докато се движех така, зад гумите на хондата се вдигаше истинска пясъчна буря, а аз се чувствах все по-уверен в себе си, освободен от всякакви спомени. Обичах тази страна, въпреки всичките неразбории и цялата й чудатост.

Четириместната чесна зави наляво, крилата й се наклониха към слънцето и тя се върна, за да направи още един обход на района, над който току-що бяхме прелетели. Бях вперил поглед в хоризонта, който от водоравен се изкриви под ъгъл, и отново ме обзе онова вълнуващо усещане за всемогъщество, което изпитвах винаги по време на проучвания. Обхващаше ме особено оживление, когато наблюдавах земните форми под мен. Тогава имах невероятното усещане, че се издигам над човечеството, над историята на Земята, обхващаща милиони години. Имах чувството, че способността ми да разчитам топографията на планинските местности и речните корита ми дава възможност да погледна назад в далечното минало, както и в далечното бъдеще. Можех да видя как светът първо се е разпрострял нашироко, а после се е свил. Как океаните са унищожили част от бреговете, а самите континенти са се преместили, как лавата от вулканите е оставила дълбоки следи по склоновете им. И нещо много по-важно, можех да видя къде Земята е скрила съкровищата си в гънките на шелфа или в богатите на нефт рифове.

След като бях позвънил на Мустафа от Лондон, разговарях с „Александрия Ойл Къмпъни“ и накрая със самото Министерство на петрола. Съседният терен, в който вероятно се простираше новото находище, беше определен да бъде разработен от някоя приятелски настроена чуждестранна компания в съответствие с новата икономическа политика на Садат. Съгласих се с предложението на Министерството да използваме съществуващото оборудване и наличен персонал, за да огледаме терена. Информацията, която щяхме да получим, щеше да им помогне при бъдещите преговори. Реших все още да не споменавам нищо пред Йоханес за това развитие на нещата. В крайна сметка нищо не бе сигурно.

Срещнахме се с Мустафа на малкото летище в Порт Саид и седнахме да поговорим в залата за заминаващи. Тя всъщност представляваше една ниша, в която имаше диван и няколко кресла от изкуствена кожа, а на стената, над празното гише, където само един вентилатор бръмчеше самотно, висеше прашна фотография на Насър, облечен във военна униформа. Анализирахме сателитните снимки на областта, които компанията ни беше предоставила. Бяха направени през 1972 година от сателит на НАСА и на тях се виждаше почти цялата територия на изток от Суецкия канал. Геологическият потенциал на терена, който разглеждахме, не изглеждаше особено обещаващ. На снимките се виждаше огромна светло оцветена равнинна местност, разположена малко над морското ниво. Това означаваше, че хребетът, който сега търсехме от самолета, наистина се бе образувал съвсем наскоро, може би в резултат на земетресението. Все още не разполагахме с достатъчно данни, за да определим това. Трябваше да слезем на земята и да започнем същинското проучване.

— Ето го! — извика Мустафа и посочи през илюминатора. В скута му лежаха две карти.

Погледнах надолу. Сондажните кули на нефтеното находище в „Абу Рудиз“ стърчаха и приличаха на детски играчки. Оцветеният пясък около всяка една от тях напомняше на мастилено петно. Но това, което Мустафа ми сочеше, беше един бял хребет, който приличаше на белег и се простираше на около двайсет километра точно под краката ни. Потупах пилота по рамото. Хоризонтът отново се наклони, когато той сниши самолета, за да можем да огледаме терена по-отблизо.

— Погледни тук — каза Мустафа и описа с пръст хребета върху картата.

С изненада забелязах, че надписите върху нея са на иврит, и го погледнах въпросително. Той се захили.

— Израелска е, купил съм я на черно. От 1973 година е. Вероятно е военна, но израелските карти са най-добрите, които могат да се намерят.

Районът, в който се издигаше хребетът, беше отбелязан на картата като абсолютно равна повърхност, също както се виждаше и на сателитните снимки. Нямаше никакви външни белези, които да показват наличието на басейн от подземни карбонатни платформи, геологическите доказателства за съществуването на скрити резервоари от нефт и газ. Отново погледнах през прозореца. Самолетът се беше снишил и хребетът се виждаше съвсем ясно. Единият склон беше съвсем полегат, а другият — с наклон от около десет градуса, което даваше известна представа за подземната структура.

— Изглежда все едно Господ е стъпил най-неочаквано тук и е оставил гънка по килима — отбеляза Мустафа.

— Добре казано, но не звучи много научно — отвърнах аз, докато наблюдавах пейзажа под нас.

Мустафа се разсмя. Погледнах отново картата. За втори път прелитахме над това земно формирование и знаех, че правилно сме отбелязали отправните точки. Картата пред нас показваше, че земята под краката ни би трябвало да е плоска като палачинка, но когато погледнех през илюминатора, съвсем ясно виждах очерталия се хълм.

— Преди имало ли е земни трусове тук? — попитах аз, безкрайно озадачен от това, което виждах.

Мустафа ми показа втората карта. Този път надписите бяха на руски.

— Тази карта е от края на петдесетте години, но както виждаш, е съвсем същата като картата от 1973 година. В долината няма нищо друго, освен чакъл и кози. А сега всички данни сочат, че нефтеното находище най-вероятно се простира чак дотук. — При тези думи той посочи върху картата района от „Абу Рудиз“ до мястото, където се намирахме в момента. — Оливър, ако всичко е така, както изглежда, може да се окаже, че сме направили огромно откритие. — И той сграбчи ръката ми от вълнение.

От момента, в който видяхме хребета, моята интуиция също ми подсказваше, че сме открили ново нефтено находище. Пейзажът под нас беше като илюстрация от учебник, показваща къде трябва да се поставят сондите. Освен това имаше нещо в оцветяването на скалите в далечната част на хребета, което накара сърцето ми да се разтупти от прилива на адреналин. Опитвах се да прикрия ентусиазма си. Имах пълно доверие в Мустафа, но преди да кажа нещо определено, трябваше да придобия по-ясна представа за какво точно ставаше въпрос и да разбера с кого още беше разговарял за това. Но най-много от всичко исках да повървя по хребета.

— Да слизаме — предложих аз.

Самолетът кацна на едно равно място точно в подножието на хълма. Теренът беше пуст и гол, тук-таме се виждаше по някой голям камък, около който бяха поникнали ниски, изкривени храсти. Мустафа и пилотът свалиха от самолета гравиметъра, уредът, с които се измерват промените в гравитационното поле, които биха показали наличието на промяна в структурата на земната кора, както и наличието на скални маси, съдържащи нефт. Освен това имахме и уред, за който казвахме, че може да „подушва“, тъй като улавяше и най-малките количества въглеводород. Ако полевите тестове покажеха възможността за наличие на нефтено находище, тогава щяхме да проведем сеизмологични изпитания. Щяхме да използваме експлозиви и така да предизвикаме ударни вълни, които да ни покажат каква е подземната структура и по този начин да създадем двуизмерни, а може би и триизмерни образи на подземните пластове, в които се съдържаше нефтът.

Изкачих се на върха на хребета и огледах терена наоколо. Поех дълбоко въздух и усетих едва доловимия мирис на сол и на нещо друго под нея, в което според мен се долавяше слабият дъх на нефт. Помислих си, че този дъх може би идваше от вече разработените находища на запад. Обърнах се в тази посока и установих, че вятърът духа откъм Горен Египет, тоест от противоположната посока. Наведох се и вдигнах малък камък, който като че ли се бе откъртил от някоя скала. Подуших го. Това беше стар номер, с който си служеха всички геолози. Опитвах се да доловя слабия мускусен аромат, който подсказваше наличието на нефт. Мирисът на камъка беше обещаващ.

Загледах се към по-стръмния склон. Един стар овчар, бедуин, седеше в сянката на билото и наблюдаваше как няколко мършави кози пасат туфите пустинна трева, разпръснати тук-там по склона. Викнах за поздрав, а след това се спуснах към него.

— Салам алейкум — поздравих уважително овчаря, когато го приближих.

— Алейкум салам — отвърна той и потупа с ръка плоския камък, върху който седеше, за да седна до него.

Поклоних му се за поздрав и се настаних до него. Той ми предложи парче тютюн за дъвчене, което приех, и след това дискретно го прибрах в джоба си.

— Откога пасеш козите по тези земи, приятелю?

— От много, много години. — Той направи неопределен жест на изток. — Но сега съм объркан. Бях на това място преди четири пълни луни и това нещо го нямаше тук.

— Кое нещо?

— Това — каза той и потупа плоския камък, на който седяхме, а след това посочи хребета зад нас. — Изникнало е през нощта като гъба.

— Гъба в пустинята?

Той се разсмя, след това се закашля и накрая изплю в пясъка оцветената от тютюна слюнка.

— Има много неща, които не мога да си обясня — звездите, които са по-стари от светлината, променливите чувства на жените, мечтите на президента Садат и въпреки това вярвам в тях, защото ги виждам с очите си. Може да е магия, но ето го и това пред очите ми. Такава е волята Божия и аз вярвам в нея.

Той се усмихна отново, извади от пазвата си муска против уроки и я допря до челото си.

Вниманието ми беше привлечено от черна буца, която лежеше на земята. Вдигнах я и я помирисах. Имаше силен, остър мирис, беше катран, примесен с нефт. Вероятно се бе появила на повърхността по време на земетресението и вече се разлагаше под въздействието на въздуха и слънцето. Усетих как гърлото ми се стегна от вълнение. Прикрих чувствата си и пуснах част от буцата в джоба си.

Изправих се и проследих с поглед пласта по-тъмен пясък, който завършваше в една малка пукнатина в земята. От нея бе израснал храст, вече изсъхнал, а в калта около него се виждаха множество отпечатъци от птичи крака. Хищни птици се срещаха доста често из пустинята, но кал? В този район от години не бе капвала капка дъжд.

— Оливър!

Гласът на Мустафа ме стресна. Той самият се показа на билото, размахвайки някакъв лист в ръка.

— Геофизичните данни изглеждат много обещаващи. Знаех си, че сме близко.

Докато се изкачвах по склона към него, бедуинът ме настигна и ме хвана за ръката.

— Това е Божие творение. Не можеш да го ограбваш, без това да има последици за всички нас. Не забравяй, приятелю, че ти си само един човек, а Аллах е всемогъщ!

Върнахме се на нефтеното находище, което разработвахме. Обиколих сондажната кула, в чието изграждане бях участвал преди няколко месеца. Тя бе преместена на около километър на югозапад и сега сондираше в същия резервоар, в който бяхме направили и първия кладенец. Този кладенец в момента произвеждаше около петнайсет хиляди барела на ден. Видях как нефт и кал се изкачват по сондата и вече беше ясно, че и от този кладенец ще се добива не по-малко нефт, отколкото от предишния.

От огромните сита поставени наблизо се издигаше пара, докато горещата кал излизаща от недрата на земята се изливаше през тръбата като вътрешностите на някакво огромно подземно чудовище. Огромните сита се движеха и по този начин отделяха калта от парчетата скала в нея. След това калта се отмиваше в ямите и изпълваше въздуха с острата миризма на нефт и пръст. Махнах с ръка на работника, който наблюдаваше отделянето на скалните парчета, и след това дръпнах Мустафа встрани от шума на генератора.

— Онова ново нефтено поле се намира на терен, за чието разработване ОПЕК е дала разрешение, нали така?

— Естествено.

— И досега не си споменавал на Йоханес за него?

— Аз работя за теб, Оливър, не за Йоханес. Знаеш това много добре.

Кимнах, след това ужасен от внезапно обхваналата ме алчност, вперих поглед в хоризонта. Видях един камион, на който бяха натоварени огромни конструкции, които щяха да се използват при изграждането на този кладенец. Тази гледка ми вдъхна увереност. Тук ставаше въпрос за индустрия и търговия, а това са колелата на прогреса. Познавах този терен и имах пълно доверие в него.

— Хайде, преди да кажем нещо на когото и да било, да прокараме сеизмичните линии и да видим какво ще излезе. Може би така ще е най-разумно.

— Съгласен съм с теб, приятелю.

Мустафа си подаде ръката и аз я стиснах, договорът беше сключен.

Но докато се отдалечавах, предупреждението на Енрико Силвио за това, че астрариумът може да ми предложи фаустовска договорка, отекваше в съзнанието ми въпреки бумтенето на сондажната кула. Полагах огромни усилия, за да си наложа да мисля рационално и въпреки това не можех да се отърва от мисълта, че земетресението беше предизвикано по някакъв начин от откриването на астрариума. Така се бе освободила необяснима сила, достигнала до нас през времето и пространството. Освен това не можех и да пренебрегна съвпадението, че Мустафа ми се обади съвсем скоро след като бях предизвикал астрариума. Ако Моисей наистина го беше използвал, за да раздели водите на Червено море, ако беше свързан с огромните вълни, разрушили остров Антиродос, който се е намирал край бреговете на Александрия, ако астрариумът наистина притежаваше такава огромна мощ, тогава какви ли можеха да бъдат последствията от това, че нагласих дисковете да показват рождената ми дата?