Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sphynx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Т. С. Лърнър. Сфинксът

Английска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София, 2011

Гл. редактор: Димитър Риков

Редактор: Слави Димов

Коректор: Лилия Анастасова

Предпечатна подготовка: Мая Яначкова

Корица: Радослав Донев

ISBN: 978-954-685-948-8

История

  1. — Добавяне

15

Отдавна беше минало обяд, когато се събудих. Яркото слънце започна да дразни очите ми щом се опитах да ги отворя. Бях изгубил всякаква представа за реалността и лежах като амеба, чувствах се щастлив, докато пареща болка в рамото не ме разбуди напълно. Изправих се, протегнах ръка и опипах болезненото място. Пръстите ми започнаха да лепнат от кръв.

Станах от леглото и отидох до огледалото. По рамото ми се виждаха четири дълбоки резки. Докоснах ги, имах чувството, че съм одрал гърба си в няколко пирона. След това си спомних съня си, в който правих любов с Изабела. Огледах белезите отново, бяха прекалено близо един до друг, за да бъдат оставени от ноктите на човешка ръка.

Отметнах завивките на леглото, по долния чаршаф имаше следи от кръв. Няколко дълги черни косъма лежаха на възглавницата ми. Взех единия от тях и го намотах около пръста си. На Изабела ли беше? Това беше лудост. Но част от мен искаше косъмът наистина да е неин, искаше сънят да е бил действителност. Точно в този момент забелязах малко кафяво перце в долната част на дюшека. Вдигнах го, духнах го лекичко и то отлетя от другата страна на леглото. Възможно ли беше да е излязло от някоя от възглавниците?

Сетих се за миниатюрната врата, издълбана в надгробния камък на Изабела. Отидох в библиотеката и потърсих информация за Нектанебо II в един от справочниците на Изабела. Там открих същото, което вече бях научил от Хермес и от дисертацията на Амилия Линхърст. Освен това имаше снимка на празния саркофаг на фараона с обяснителна бележка отстрани. Саркофагът се намираше в Британския музей. Огледах внимателно снимката, напразно се мъчех да открия някоя нова следа. Забелязах, че автор на обяснителната бележка е Хю Уолингтън от Британския музей. Хю Уолингтън. Предположих, че е египтолог, но не можах да си спомня Изабела някога да е споменавала името му. Вероятно той можеше да ми даде повече информация за астрариума. Моисей, Рамзес III, Нектанебо, Банафрит и Клеопатра, всички те бяха свързани с астрариума. Може би Хю Уолингтън знаеше повече за връзката помежду им, а може би имаше и сведения дали има връзка между йероглифите, изписани върху астрариума, и тези върху саркофага на Нектанебо. Не знаех как бих могъл да му задам всички тези въпроси, без да му покажа самия астрариум, но може би щях да успея да измисля нещо в движение. Усетих, че вълнението ми нараства. Толкова отдавна не се бях прибирал у дома. Може би точно от това имах нужда. Така щях да получа нова информация, а и да се опитам да подредя живота си наново. Освен това, отпътувайки за Англия, щях да се измъкна от преследвачите, които се опитваха да се доберат до астрариума. Пред очите ми веднага си появи образът на мъж с каска, качен на мотор, последван от образите на Омар и зловещия му спътник. Щеше да е добре, ако успеех да се отърва от непрестанното чувство, че някой ме преследва. Не по-малко важно беше, че в Англия щях да видя баща си и Гарет за първи път след смъртта на Изабела. При тази мисъл ме обзе огромно желание да бъда отново със семейството си, сред познатата ми обстановка.

Мислите ми бяха прекъснати от силно почукване по вратата. Погледнах предпазливо през шпионката; момче на около шестнайсет години стоеше пред вратата. Познах го, работеше в офиса на „Александрия Ойл Къмпъни“.

— Това е от господин Фартайм — подаде ми той една бележка, когато му отворих вратата.

Безвкусното модерно обзавеждане в главния офис на „Александрия Ойл Къмпъни“ на улица „Шериф“ беше пълно отражение на личната дилема, пред която беше изправен господи Фартайм. Той смяташе себе си за бизнесмен от двайсети век, работещ в условия от деветнайсети. Беше направил всичко по силите си, за да намали огромното помещение на кабинета си, като го бе запълнил с абсолютно неподходящи съвременни мебели. Не бе успял обаче да модернизира организацията в компанията и много често ми разказваше дълги истории за остарялата бюрокрация, с която трябваше ежедневно да се бори.

Когато влязох в кабинета му, господин Фартайм с мъка се надигна от бялото кожено кресло, в което седеше. В ръката си все още държеше брой на списание „Тайм“. На корицата му забелязах усмихнатото лице на Ноам Чомски. Преди дори да успея да си задам въпроса какво мисли за американския активист, той хвърли списанието на бюрото си и протегна ръка, за да се ръкува с мен.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо, Оливър. Нека още веднъж ти изкажа съболезнованията си за ужасната загуба…

— Благодаря — отвърнах аз.

Сетих се, че господин Фартайм и Изабела се бяха срещнали за последен път по време на официална вечеря и тогава бяха спорили за екологичните последствия от построяването на Асуанския язовир. За щастие спорът им беше прекъснат, когато домакинята — заможна дама от сирийско-египетски произход с много връзки сред европейската общност, загуби микрофона си, скрит в дълбоко изрязаната й вечерна рокля. Жената се наведе през масата, за да каже нещо, устройството изпадна от деколтето й и цопна в супника. Американският посланик го извади оттам и отбеляза:

— Ако държите да ни шпионирате, мадам Абдала, то позволете ни поне да ви снабдим с най-новите технологии. Нашите съветски приятели не са особено добри в дизайна.

При тези думи всички на масата избухнаха в смях. Но въпреки че в края на вечерта всички бяха в добро настроение, спомням си, че тогава си помислих, че всеки от гостите си е задал въпроса дали Египет е безопасно място за него и дали не е изпуснал някоя неблагоприятна забележка за управляващите.

Седях срещу господин Фартайм и се чудех дали и той си спомня за този случай.

— Приятелю, да не би и ти да си се присъединил към нашите по-религиозни братя? — пошегува се той и посочи брадата ми.

Думите му се отнасяха до мюсюлманите с дълги бради, които все по-често се забелязваха в иначе доста европеизирания град.

— Не, не съм получил религиозно откровение — отвърнах аз на шегата. — Просто съм прекалено зает и нямам време да се обръсна.

— Разбирам. Надявам се, че нямаш нищо против допълнителната охрана на вилата ти? — продължи той. — Разтревожих се от незаслужено недоброто отношение от страна на нашата многоуважавана полиция към теб след смъртта на съпругата ти. „Александрия Ойл Къмпани“ може да е правителствена институция, но ние се грижим за своите консултанти, особено за нашия Ясновидец. Обещавам, че от сега нататък ще се опитаме да се проявим като по-добри домакини.

Английският на господин Фартайм представляваше странна смесица от изрази от времето на кралица Виктория и арабски поговорки. Харесвах този човек, макар че Изабела имаше резерви относно провежданата от него политика. Въпреки това в момента го наблюдавах много внимателно. Чудех се дали в думите му се съдържа оценка за поведението ми по време на разпита в полицията. Може би дори се опитваше да разбере дали Изабела е открила нещо по време на последното си гмуркане.

— Наистина, сега се чувствам много по-сигурен във вилата — отговорих аз, като подбирах внимателно думите си. — Благодаря ви. Но сигурно това не е причината, поради която трябваше така спешно да дойда при вас. Да не би да има някакви проблеми на находището?

— Не, всичко там е чудесно. Сондажите се извършват по предварителния график. Наистина си Ясновидец. Не, въпросът, по който те извиках, е личен.

Размърдах се нервно на стола си, опитвах се да се сетя какво ли нарушение съм допуснал.

— Получих новини от по-малкия ти брат Гарет — добави бързо господин Фартайм.

Изправих се. Спомних си за последния ми телефонен разговор с брат ми, несвързаните му думи и плачът, в който бе избухнал накрая. След смъртта на майка ни брат ми ставаше все по-самотен, въпреки многото хора, които непрекъснато се въртяха около него. Освен това се тревожех и от пристрастеността му към наркотиците — повишеното самочувствие, което се дължеше на употребата на амфетамините, налудничавите телефонни разговори. Когато изпаднеше в дълбока депресия, Гарет винаги се обръщаше към Изабела, която му оказваше емоционална подкрепа. Сега тази жизненоважна връзка беше прекъсната.

— Да не би той…

— Жив е, не се притеснявай — прекъсна ме господин Фартайм. — Приятелката му се обади тази сутрин в офиса, търсеше те. Състоянието на брат ти се е влошило. Тя смята, че трябва да се завърнеш в Англия колкото е възможно по-скоро, за да му помогнеш. Не приемаше никакви възражения, изглежда, тази млада жена има твърд характер.

В усмивката на господин Фартайм нямаше никаква ирония, долових, че загрижеността му е съвсем искрена. Гарет ми беше споменал по телефона за приятелката си Зоуи, но аз никога не се бях срещал с нея. Помислих си, че поне тя проявява чувство за отговорност. И преди се страхувах, че смъртта на Изабела може да влоши състоянието на Гарет, а освен това си спомних, че й бях обещал да се грижа за него.

Господин Фартайм като че ли прочете мислите ми и се наведе през бюрото към мен.

— И аз някога имах брат. Беше десет години по-млад от мен. Загина във войната през 1973 година. Ако имах възможност да върна времето, сега бих направил много неща по съвсем друг начин и на първо място бих опознал брат си по-добре. — Спря за момент, изглежда се почувства неудобно да говори за такива лични неща. — Отиди при него, Оливър. Компанията с удоволствие ще ти даде четири седмици отпуск. На находището ще се оправят и без теб, а като се има предвид личната ти трагедия, това е най-малкото, което можем да направим за теб.

Отново настъпи неловко мълчание. Той стоеше, вперил поглед в обувките си.

— Знаеш ли, че познавах бащата на съпругата ти? Баща ми работеше като управител във фабриката му за памук, това естествено беше преди 1956 година.

— Естествено — повторих аз.

Още веднъж се учудих колко преплетени бяха връзките в александрийското общество.

— Вярваме, Оливър, че в края на тези четири седмици отново ще се върнеш при нас. Има още много работа за вършене в „Абу Рудиз“, а и след онова земетресение…

Той се изкашля смутено. Чувстваше се неловко, че трябваше да спомене земетресението, при което загина Изабела. Спомних си за сфинкса, който беше паднал на морското дъно. Опитах се моментално да прогоня този образ, не исках да ме преследва и тук.

— Разломът чак до нефтеното находище ли е достигнал? — попитах учуден. — Мислех, че трусът е засегнал само морското дъно. Защо никой не ми е съобщил за това?

— Кладенецът не е бил засегнат, а ти и без друго имаш достатъчно тревоги, че да те занимаваме и с това. — Господин Фартайм се прокашля отново.

— Ще се върна в края на месеца, обещавам — казах и кимнах.

Господин Фартайм бутна стола си назад, надигна огромното си тяло и ми подаде ръка.

— Кажи ми, какво търсеше жена ти по време на последното си гмуркане?

Въпросът му дойде толкова неочаквано, че едва запазих самообладание.

— Една рядка риба — отговорих бързо. — Не си ли спомняте колко много се интересуваше от екология?

Господин Фартайм се подсмихна.

— Да, наистина беше така.

 

 

Когато се върнах във вилата, заварих Ибрахим да размахва оживено един много стар пистолет, като едновременно с това се караше на новия пазач на арабски и го наричаше с обидни думи. Зад тях се виждаше счупеният прозорец на кухнята. В момента, в който ме видя, Ибрахим застина на място.

— Господин Оливър, трябва да кажете на това мързеливо псе, което се прави на пазач, че не може да спи, докато е на пост. Иначе всички ще бъдем избити в съня си! Слава на Аллаха, този път нищо не е било откраднато от вилата. Следващият път обаче може и да не сме такива късметлии. Моля ви се, вие имате авторитет.

При тези думи Ибрахим ме поведе към пазача, който ме гледаше глупаво. Разпитах човека и от него разбрах, че някой е влизал във вилата, докато Ибрахим е бил в джамията. Пазачът, който наистина е спял по това време, се е събудил от шума на счупеното стъкло и е подгонил един младеж. Опитах се да получа по-подробно описание на младежа, но се свечерявало и пазачът не успял да види лицето му. Но беше сигурен, че е бил въоръжен. Значи не е бил обикновен крадец. Загледах се във високата желязна порта и се почудих как крадецът е успял да се прехвърли през нея, като се има предвид, че най-отгоре на портата имаше остри шипове. Зидът около двора без съмнение беше прекалено висок и никой не можеше да се покатери по него. През ума ми мина абсурдната мисъл, че може да е прелетял над оградата. Отхвърлих я моментално, ужасих се от собствената си психическа нестабилност. Въпреки това вече нямах никакво чувство за сигурност между тези четири стени. В този момент твърдо реших да се махна от Египет, преди преследвачите ми да са се добрали до мен или преди напълно да съм изгубил ума си.

Веднага щом останалите се прибраха в къщата, отидох в задния двор и проверих астрариума. Мястото, където го бях заровил, си беше все същото, никой не се беше опитвал да копае наоколо, но вече и дума не можеше да става да го оставя там.

Прекарах следващия ден в организиране на пътуването си до Лондон. Бях зает с опаковането на багажа си и нямах време да мисля, че оставям тук гроба на Изабела. Имах чувството, че по този начин я изоставям, но трябваше непременно да отида при Гарет. Телефонното позвъняване до офиса на господин Фартайм ме разтревожи силно, освен това се боях, че брат ми отново е изпадал в зависимост от наркотиците. Изведнъж ми хрумна нещо. Може би Изабела беше споделила доста неща с Гарет, когато го бе накарала да нарисува астрариума. Прекосих стаята и извадих листа, скрит в дъното на шкафа с книги. Ако не друго, то поне той можеше да разгадае шифъра. Винаги се бе справял отлично с подобни загадки. Прибрах рисунката му в един от страничните джобове на раницата си.

Вечерта седнах на леглото, държах писмото на Изабела. Гледах почерка й и пред очите ми изплуваха различни спомени — Изабела и брат ми крещят от възторг по време на футболен мач, Изабела чете доклад пред Кралското археологическо дружество в Лондон, Изабела танцува в апартамента ни като луда под звуците на „Ролинг Стоунс“.

Отново погледнах кратката бележка, която ми беше оставила.

Оливър, прости ми, не бях докрай честна с теб. Преди много години Ахмос Хафре не само предсказа датата на смъртта ми, каза ми също така, че има възможност да се спася, ако успея да открия астрариума навреме.

Изабела беше вярвала на този мистик до такава степен, че бе променила завещанието си и се бе опитала да се сближи със Сесилия, а това показваше колко различни бяха философските и житейските ни възгледи. Дали щях да успея да я спася, ако се бях опитал да й се противопоставя, докато беше жива, вместо да чакам с надежда, че сама ще се откаже от мистицизма си? Обзе ме ужасно чувство за вина. Трябваше да я спра, да не й позволявам да се гмурка в онзи ужасен ден. Изобщо не трябваше да се връщаме в Египет.

Излязох на балкона и хвърлих поглед към градината. Пъпките на нара, който бях посадил върху астрариума, бяха започнали да разцъфват. Имах чувството, че долавям присъствието на астрариума през дебелия брезент, в който го бях увил, през дървената кутия и през почти половинметровата пръст върху него. И докато го наблюдавах, имах осезаемото усещане, че той също ме наблюдава. Тръснах глава, сякаш исках да се отърва от въздействието му. Нищо от това не се случваше в действителност, беше само плод на подсъзнанието ми. Но за кой ли път се сетих за думите на Хермес. Не подценявай астрариума.

Как щях да успея да го взема със себе си в Англия? Ако го сложех в багажа си, със сигурност щяха да ме арестуват на летището и да ме обвинят, че се опитвам да изнеса ценна антика от страната. Не можех да се оставя отново да ме подложат на разпит. Може би трябваше да взема само страниците с йероглифите, които Хермес беше преписал от уреда. Дали тази информация щеше да е достатъчна на Хю Уолингтън? Колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-малко ми се искаше да оставя астрариума в Египет. Вече бях неразривно свързан с него. Той бе станал част от Изабела, значи беше част и от мен. Освен това знаех, че беше само въпрос на време убиецът на Бари да проникне в охраняваната вила. Трябваше да взема астрариума със себе си.

Тогава си спомних с какво Бил Андерсън ми се беше похвалил преди няколко дни.

 

 

Срещнах се с тексасеца в Спортния клуб на Александрия. Някога това беше престижен кънтри клуб, където можеше да членува само елитът на обществото. Тук имаше писти за бягане, можеше да се играе крокет и тенис, а освен това имаше и игрище за голф с осемнайсет дупки. Огромното фоайе с дървените греди в стила от времето на Тюдорите и ловните трофеи ми напомняше на английско имение. След инцидента във вилата предпочитах да се срещам с хората или някъде на обществени места, или из лабиринтите на тесните улички, където трудно можех да бъда проследен. Двамата отпивахме от коктейлите си, седнали на терасата, от която се виждаха идеално окосената морава и изкусно подрязаните храсти. До нас достигаше шумът от ударите по топките за тенис. В единия край на помещението седеше важен възрастен господин с червен фес и червен карамфил в бутониерата на блейзъра си. Разговаряше любезно с няколко дами, всичките надхвърлили седемдесетте, облечени в елегантни, но доста износени рокли и с шапки на главите. Наблюдавахме го, докато той се наведе и целуна ръка на една от дамите, а тя кокетно се засмя.

— Кой е този библейски старец? — попита Андерсън с усмивка.

— Познавам го, казва се Фаргали паша, навремето е бил известен като Кралят на памука, бил е приятел с крале, филмови звезди и диктатори — отговорих аз. — Сега са му останали само спомените.

— Рано или късно всички ще свършим така — отбеляза Андерсън и вдигна чашата си към възрастния мъж в знак на поздрав.

Фаргали паша се усмихна и също вдигна чашата си.

— И каква е тази странна услуга, която ме молиш да ти направя? — обърна се Андерсън към мен.

Наведох се по-близко към него.

— Когато бяхме в Синай, ти ми каза, че можеш да прекараш всичко през митницата, като го представиш за оборудване за гасене на пожари.

— Дали не съм бил под въздействие на незаконни вещества, докато съм ти говорил това?

— Стига, Бил, говоря ти съвсем сериозно. Трябва да пренеса нещо в Лондон, нещо, на което Изабела държеше изключително много.

Той ме изгледа внимателно, след това замислено разбърка коктейла си със стръкчето мента, поставено за украса.

— Колко голямо е това нещо?

— Поставено е в кутия с размери приблизително четирийсет и пет сантиметра на трийсет. Никой, освен археолог с много богат опит не би разбрал какво е, ако отвори кутията.

— Господи, Оливър, не ми казвай, че и ти си замесен в тази игра.

— Много грешиш, ако смяташ, че ще продавам проклетото нещо на този, който даде най-високата цена. Рано или късно ще го върна в Египет. Просто изпълнявам последното желание на Изабела и вярвай ми, изобщо не го правя с удоволствие.

Андерсън вдигна вежди учудено.

— Мога да го изпратя директно в Абърдийн с частния самолет на компанията и след това да наредя да ти бъде доставено по куриер в Лондон. Никой няма да отвори пакета, ако носи печата на компанията.

— Чудесно. Колко бързо може да стане това?

— Мога да организирам всичко така, че ти самият да го занесеш в самолета. Би трябвало да пристигне в Лондон няколко дни след теб. Моето оборудване винаги лети преди мен.

Вдигнах чашата с коктейла.

— Задължен съм ти, Андерсън.

— Ще ти го напомня някой път — каза той и чукна чашата си в моята.